Джо Гарбър
Хайка (45)

2.

Дейв още не бе обмислил следващия си ход. Но думите на Рансъм промениха нещата. Какъвто и дяволски капан да подготвяше, Рансъм се чувстваше доволен и самоуверен. Дейв изу обувките си и изскочи от компютърната зала.

Коридорът беше дълъг, еднообразен и осветен от луминесцентни лампи. На кремавите стени бяха окачени няколко евтини плаката. Дейв се отправи безшумно към асансьорите.

Бекас стоеше там и нетърпеливо очакваше пристигането на асансьора. Усети, че нещо не е наред и понечи да се обърне, ала вече беше твърде късно. Дейв го блъсна в стената и опря пистолета си в гърлото му. От носа на Бекас потече кръв. Дейв го бе счупил.

— Не се опитвай да ме будалкаш. Нали си спомняш какво ти каза Рансъм — че не съм обикновен цивилен. Кажи сега, базата ви е на трийсет и петия етаж, нали?

— Да, сър.

Дейв го хвана за косите и дръпна главата му назад.

— Повтори. На целия етаж ли?

— Откъм страната на Парк Авеню.

— Колко сте?

— Ъх…

— Откога си на служба, синко?

— От четири години…

— Не изплащат обезщетения на семействата, ако не си служил шест години.

Нещо в гласа на Дейв оказа желаното въздействие. Бекас разбра, че говори сериозно и започна да хленчи:

— Не знам! Може би двайсет-двайсет и пет.

— „Може би“ не е достатъчно.

Бекас беше почти момче, твърде млад за занаята на Рансъм и много по-мекушав, отколкото предполагаше външният му вид.

— Господи! — извика той. — Не стреляй! Наистина не знам!

Младежът трепереше от ужас. Дейв натисна пистолета.

— Добре, следващият въпрос. Защо ме преследвате?

— О, Боже! Та те не казват на хора като мен, мистър! Аз съм само един обикновен войник! Червеношийка и Яребица — те знаят, но крият от всички.

— Какво ви казаха?

Бекас се разбъбри.

— Нищо. Кълна се в майка си! Само… Ами… Трябвало да те убием. И ако… те хванем… да не докосваме тялото ти… без гумени ръкавици.

Дейв стисна зъби. Ставаше все по-лошо.

— Къде е Рансъм?

— На четирийсет и петия етаж. В кабинета на Лийвай.

— Какво прави там?

— Знам ли! Честна дума, нямам представа. Не бях там горе…

— Ще броя до три.

Дейв се чувстваше мъртвешки студен.

— Господи, наистина не знам! Когато спипахме оная еврейска курва…

Дейв блъсна лицето му в стената. После го направи пак. И отново. Не можа да преброи колко пъти.

— Говори, синко. Разкажи ми за еврейката.

От устата на момчето започна да излиза кървава пяна.

— Оная Коен. Тя искаше да се измъкне, но ние я хванахме — аз, Боби и Джорджо — точно когато излизаше от апартамента си. Тя е истински звяр, човече. Отхапа носа на Боби. Целият. Горкото копеле ще носи изкуствен нос до края на живота си.

— И после?

Дейв се бе превърнал в къс лед.

— Нищо не й направихме, човече. Само…

Дейв отново удари главата му в стената.

— Няколко наранявания. Това е всичко. Кълна се!

— Къде е тя сега?

— Точно това се опитвам да ти кажа. Държим я на трийсет и първия етаж. Сетне Рансъм я качи на четирийсет и петия. Може би преди петнайсет-двайсет минути.

Дейв потрепери от ярост. Съобщението, оставено от Рансъм на телефонния секретар на Мардж, не беше лъжа. И ако Дейв бе отишъл не в компютърната зала, а на трийсет и първия етаж…

— Друго? Разкажи ми всичко.

— Знам само това. Кълна се в Бога.

— Я повтори.

— Кое?

— Божието име. Ще умреш с него на уста.

— Какво? О, мамка му, човече, недей…

Дейв го пусна, бързо се отдалечи на три крачки, за да не се изпръска с кръв, и се прицели в главата му.

Пасивната съпротива не бе дала особено добри резултати днес.

Бекас се свлече на колене. Обърна се към Дейв и започна да плаче:

— Моля те… О, боже…

Дейв натисна спусъка. На стената се появи дупка. Бекас падна. Лицето му беше тебеширенобяло. Бе припаднал.