Джо Гарбър
Хайка (4)

4.

Дейв се вмъкна в нишата, като удари рамото си в стената. На мазилката разцъфнаха четири дупки. Във въздуха се разпръснаха парченца мазилка. Прашинките влязоха в очите му. Той се сниши на пода и бръкна в джоба за пистолета на Бърни. На стената се появиха още две дупки. Единственият звук, който се чу, бяха приглушените удари на куршумите. Рансъм и Карлучи използваха заглушители.

Дейв стана и се долепи до стената. Зареди малкия автоматичен пистолет и се показа.

Карлучи се задаваше на една крачка пред Рансъм. Дулото на пистолета му беше насочено високо. Дейв стреля два пъти, после пак. Карлучи спря. На бялата му риза разцъфна букет от кървавочервени рози. Устата му се отвори.

— Света Дева Марийо, имай милост… — промълви той.

Дейв отново се скри в нишата.

Рансъм се хвърли наляво и изчезна от погледа му.

Дейвид погледна с любопитство малкия лъскав браунинг в ръката си. Господи — обади се ангелът — пазител, — също като карането на велосипед, а? Научиш ли се веднъж, никога не забравяш.

От рецепцията се чу гласът на Рансъм.

— Яребица, тук Червеношийка. Дрозд е ликвидиран. Сам съм.

Страхотно! Той има радиопредавател и приятел.

Рансъм млъкна, докато слушаше отговора.

— Да влезе въоръженият екип, Яребица. Лекар не е нужен — вече е късно. Не запечатвайте сградата. Всичко трябва да стане вътре. Запишете — ръст метър осемдесет и три, тегло осемдесет и пет килограма, добре сложен и в много добро физическо състояние. Коса — светлокестенява, разделена на път вляво, скъпа подстрижка. Гладко избръснат. Очи — кафяви. Не носи очила и няма отличителни белези. Марлена превръзка на лявата китка. Светлобежов костюм, само с две копчета, бяла риза, жълта вратовръзка на сини шарки. Златни копчета за ръкавели с оникс… Ониксът е лъскав черен камък, Яребица. Господи, откъде ги намират тия? Продължавам с описанието — черни обувки, златен часовник на лявата ръка. Венчален пръстен. И още нещо — добавете „въоръжен и опасен“.

Рансъм млъкна, сетне попита:

— Сега ли? В момента е нагъл като негър с нож. Мисли, че владее положението, но греши. Няма проблем. Ще чакаме. Няма къде да отидем. Четирийсет и петия етаж. Край.

Тонът на Рансъм беше безпристрастен. Косата на Дейв се изправи. Сърцето му започна да бие учестено. Не му достигаше въздух. Този акцент му напомняше толкова много за покойния главен сержант Майкъл Мълинс…

Сега не е време за спомени, приятелю. Разсъждавай бързо и…

— … Проницателно, господа.

Инструкторът бе строен и съсредоточен полковник, облечен в безупречно скроена униформа. В осанката и движенията му имаше нещо, което подсказваше на слушателите, че говореше от личен опит. Полковникът съвсем не разясняваше абстрактни теории. Темата на лекцията му бе „Оцеляване при трудни условия“.

— Господа, искате ли да знаете как наричаме човек, който се паникьосва, когато започне стрелба? Ще ви кажа. Техническият термин е „жива мишена“. Такъв войник мигновено влиза в списъка на жертвите на противника. Затова, чуете ли откоси около себе си, не се паникьосвайте. Не се плашете. Изобщо не се вълнувайте, а разсъждавайте. Мисленето е единственият изход. Само логиката и разумът ще запазят живота ви. А какво ви казват те? Започне ли някой да стреля по вас, най-хладнокръвно го ликвидирайте. Нямате друг разумен избор, господа.

 

 

Дейв си представи разположението на четирийсет и петия етаж. Коридорът, в който беше заклещен, водеше на изток и минаваше покрай пет-шест вътрешни кабинета, чиито врати се намираха на около дванайсет крачки разстояние една от друга. В дъното го пресичаше друг коридор — водещ към периферията на сградата. Там се помещаваха изпълнителните директори.

Имаше и още нещо — аварийното стълбище. Три тежки метални врати, а след тях — стълбите. Едната беше на двайсет-трийсет крачки от Дейв. Ако Рансъм беше толкова добър, колкото го мислеше, Дейв щеше да е мъртъв много преди да стигне до нея.

Но нали така или иначе ще умреш? Рансъм спомена за въоръжен екип. Вероятно вече са във фоайето. Остават ти още три-четири минути живот, приятелю.

Дейв изтръпна от подигравката на вътрешния си глас. Замисли се. Единственият изход беше да мине покрай Рансъм.

— Хей, Рансъм — извика той.

— Да, мистър Елиът. С какво мога да ти помогна? — равнодушно и спокойно попита Рансъм.

— Съжалявам за приятеля ти Карлучи.

— Няма нищо. Познавах го бегло.

— Да. Трябва да се съгласиш, че грешката беше твоя.

— Нима? Защо? — незаинтересовано попита Рансъм.

— Ти си старшият. Освен това би трябвало да ти е ясно, че щом съм се срещнал с Бърни, съм му отнел оръжието.

Последва кратко мълчание, след което Рансъм безучастно каза:

— Разбрах.

Номерът ти няма да мине. Няма да го накараш да загуби самообладание. Между другото, обзалагам се, че въоръженият екип е вече в асансьора.

Дейв надникна от нишата. Не видя нищо, освен малка червена кутия с надпис „Тревога. Пожар“.

Протегна превързаната си лява ръка, отвори кутията и натисна лоста. В коридорите прозвуча пронизителна сирена.

— Нищо няма да постигнеш, мистър Елиът — надвика я Рансъм. — Ще я изключим. Фалшива тревога.

— Пак си помисли, Рансъм.

— Аха! Много добре. Спря асансьорите, нали? Те ще се върнат автоматично на първия етаж, щом алармата спре. Забележително. Превъзходно.

— Благодаря.

— Моите поздравления. Спечели малко време. Бъди уверен обаче, че моите хора ще използват стълбите.

Гласът на Рансъм заглъхна. Вероятно обясняваше по радиопредавателя какво е положението.

Няма да стане така. Нали искаш да говори с теб, а не с хората си?

— Рансъм!

— Да, мистър Елиът.

Алармата се изключи. Дейв подскочи.

Не се паникьосвай. Не се плаши.

— Наистина ли се казваш Рансъм?

— Не.

— А Джон?

— Не.

— Искаш ли да кажеш истинското си име?

— Не.

— Имаш ли нещо против, ако продължа да те наричам Рансъм? Или предпочиташ Джон?

Рансъм се замисли.

— Рансъм е по-добре.

— Така да бъде. Мистър Рансъм, ще те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Би ли ми обяснил защо си тук? Защо е всичко това?

— Съжалявам, но не мога. Само ще кажа, че не е лично. Надявам се, че ще оцениш това.

— Много благодаря — отговори Дейв, като придаде на гласа си леко разочарование. — И защо не можеш да ми кажеш? Нямам ли право да знам?

— Нещо такова.

Надушва уловката. Опитай с малко хленчене.

— Добре тогава. Какъв избор имам? Не можем ли да се споразумеем?

— Боя се, че не, мистър Елиът. Има само един начин да приключим тази работа. Най-доброто, което мога да ти предложа, е да улесниш нещата за себе си. Припомни си военния си опит и ще разбереш какво имам предвид.

Дейв прехапа устни. Какво знаеше онзи тип за военното му досие и как се осмеляваше да повдига този въпрос?

— За какво говориш?

Гласът на Рансъм стана по-радушен, макар че промяната беше едва доловима.

— Снощи прочетох досието ти. Оказа се, че сме учили в една и съща военновъздушна база — елитната академия на елегантния етикет. Ти си офицер от запаса. Аз бях гениален. Ала това няма значение. Важното е, че сме били на едни и същи места и сме се пържили в един и същ ад. Дори сме докладвали на един и същ командир.

— Джек Мамбата — изтърси Дейв.

Много неприятно.

— Да, полковник Кройтер. И служих в неговата част. А Джек наемаше само един тип хора — като мен и теб.

Дейв се изсмя насила.

— Рансъм, да не се опитваш да ми кажеш, че съм костелив орех?

— Ти знаеш по-добре от мен. Не ти дават зелена барета, ако не си такъв. А аз и ти носехме зелени барети.

Дейв не искаше да слуша това.

— Може би. Но аз отдавна съм друг човек.

— Не мисля така. Станеш ли един от нас, не можеш да се промениш.

Гласът на Рансъм започна да трепери. Вълнуваше се. Говореше с войнишка гордост.

— Все едно да си комунист или католик. Винаги оставаш същият. Само помисли — движенията ти са още като на професионалист. Ако не ми вярваш, попитай Карлучи.

— Провървя ми.

— Не е точно така.

Дейв повиши тон и заговори по-бързо и с преднамерена нервност:

— Добре де, какво точно искаш да кажеш?

— Ами, че си изпълнил с чест дълга си — поне почти до края…

— Някои казват, че това е била най-достойната част — прекъсна го Дейв.

— Да — провлечено отговори Рансъм, — но и двамата знаем що за хора са те. Само исках да ти кажа, че си носил униформа и си служил с най-добрите.

— Е, и какво от това?

— Затова те ценя.

— Какво? — едва не изпищя Дейв.

— Дължа ти услуга. Но само една. Първо, подхвърли ми онова пищовче, което държиш. После излез и заеми съответната поза. Нали я помниш? На колене, а ръцете зад задника. Навеждаш глава, а аз ще се справя с останалото. Без суматоха и излишен шум. Това е най-добрата сделка, която мога да ти предложа, мистър Елиът. Чисто, бързо и безболезнено. В противен случаи тук ще настъпи голяма бъркотия.

— Господи! — ужасен възкликна Дейв, като искаше гласът му да прозвучи истерично. — Това ли е най-доброто ти предложение?

— Помисли си. Може да бъде и по-лошо.

Дейв съблече сакото си, преброи до петдесет и изохка.

— Хайде, мистър Елиът, бъди разумен. Улесни положението си.

— Не може ли… да поговорим? Ако ми кажеш какъв е проблемът…

— Бих искал, но не мога. Виж какво, мистър Елиът, спомняш ли си как беше, докато служехме в армията? Съжалявам, но сега е същото. И двамата знаем как стават тези неща и че няма друг изход. Прецени ситуацията — колкото по-дълго чакаш, толкова по-лошо става. Моля те, не утежнявай положението си.

Гласът на Рансъм беше тих, състрадателен и насърчителен.

— Но… Ами… Не можем ли да…

Дейв хвърли сакото си в коридора. Градушка от безшумни куршуми го разкъса на ивици, докато още летеше във въздуха.

Дейв се усмихна, като преброи наум колко пъти бе стрелял Рансъм. Вътрешният му глас, неговият ангел — пазител, му се присмя: Нали се сещаш, че това означава война…