Джо Гарбър
Хайка (54)

5.

Изумруденозелена.

С рубинени очи.

Стоножка като бижу.

Нефрит върху лист.

Той чува свистене, което идва от небето. Познава звука. Съветска ракета РПГ-7. Затваря очи.

Ракетата се взривява. Той отваря очи. Листът трепери. Стоножката изглежда глуха за бомбардировката. Продължава да яде.

Някой издава заповеди. Те са безсмислени. Стоножката е отровна. По време на обучението им обясняват кои насекоми стават за ядене и кои не. От стоножката ще получиш жестоки гърчове.

Но той и без това не е гладен.

Един АК-47 изпразва пълнителя си. Куршумите свистят през храсталаците. Няколко се удрят в близкото дърво.

— Оттегляйте се! — крещи някой.

Това е Кройтер. Онова, което казва, най-после е смислено.

Не са виетнамците, нито патрулът. Който казва, че е патрулът, не знае какво говори. Цели две северновиетнамски бригади в пълно бойно снаряжение и артилерия. Част от масирана атака. Три непълни стрелкови части не могат да се справят с тях.

— Оттегляйте се!

Започва не отстъпление, а бягство.

Пушката му лежи в калта. Той протяга ръка да я вземе. Не може да я стигне. Тя се изплъзва от пръстите му. Странно. Изглежда, нещо не е наред с ръката му. Вероятно се дължи на парчето метал, което стърчи близо до рамото. Няма много кръв.

Той взима пушката, КАР-15, с дясната ръка и се надига. Целият трепери и едва не пада.

Вляво, из храсталаците, куцат двама човека. Не може да съсредоточи погледа си върху тях. Аха, сега вижда кои са. Латорно и Паскал. Те са от един и същ град в Ню Хампшър и са големи приятели. Латорно помага на Паскал, който не може да върви. Десният му крак го няма.

Ярка светлина заслепява Дейв. Когато отново може да вижда, Латорно и Паскал ги няма. На тяхното място има само кален кратер и пушек.

— Оттегляй се в разгърнат строй!

Това е нелепо. Хора, които са влезли в месомелачката, не могат да отстъпват под строй.

Той се отправя препъвайки се натам, откъдето се чува гласът на Кройтер.

Звукът на АК-47 е характерен. Никога не го забравяш. Неколцина от виетнамците, изглежда, имат модификация тип 56 с пълнители от четирийсет патрона. На отделни цикли изстрелват около триста и петдесет куршума в минута. Във въздуха лети много олово.

Спарки Хендерсън вика помощ по радиостанцията. Кройтер изтръгва микрофона от пръстите му и хладно кръвно съобщава координатите. Дейв се препъва в краката му.

Джек го вдига.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Не чувствам болка.

Точно както са ти казали. Ще усетиш болка след часове.

Джек, Спарки и Дейв побягват.

Небето над тях се изпълва с трясъци. Зад тях джунглата е погълната от пламъци. Провежда се въздушно нападение.

Съзнанието на Дейв е почти прояснено. Знае къде е, какво се е случило и къде отива. Ще има евакуация по въздуха близо до селото, през което бяха минали през деня. Това е единственото място, където хеликоптерите могат да кацнат. Трябва да пристигнат в 19 часа и 15 минути.

Той си проправя път през буйната растителност. Големите зелени листа са тежки и мокри. Преплетените лиани го спъват. Вече е на разстояние от сражението. Воят на изтребителите е далечен, а звукът от експлозиите — само тътен.

Неусетно се отделя от другите. А може би те се отдалечават от него. И в двата случая това отстъпление не се провежда с военна прецизност. То е пълно поражение. Всички бягат панически. Кройтер ще бъде бесен.

Причината е изненадващата и ожесточена виетнамска атака. Патрулът се натъква на нея. Врагът чака, разположен в удобни позиции — засада, изчислена да унищожава.

Знаели са, че американският патрул ще мине от там.

Дейв спира и поглежда ръката си. Вече започва да го боли. Ще остане голям белег и може би увреждане на мускула. Известно време няма да участва в сраженията.

Той изважда внимателно пластмасова кутийка от джоба на ризата си. В нея има пакет „Уинстън“ и запалка. Запалва цигара. Никотинът помага.

Затваря кутийката и я прибира.

В левия си джоб има компас. Не може да движи лявата си ръка. След малко успява да извади компаса и определя местонахождението си. Променя посоката. Трябва да върви още час и нещо. Има предостатъчно време.

Излиза от джунглата и нагазва в оризището. Селото е ей там, вдясно, на около двеста метра. Чува ридания и викове. Няма представа от какво са предизвикани.

Поглежда часовника си. Купи го за дванайсет долара, след като пръсна на парчета предишния. Иде му да строши и този. Часът е 18 и 30. Още четирийсет и пет минути и хеликоптерите ще се приземят.

Риданията се усилват и заглъхват на вълни. Дейв се чуди какво става. Може би някой коли вол. Той тръгва през оризището. Отправя се към селото.

Приближава се от юг. Виковете и писъците се чуват от северната страна.

Пушката му е преметната през рамо. И без това не може да я използва, защото лявата му ръка е ранена. Изважда пистолета — хубав, стар, 45-ти калибър, армейски модел 1911-А.

Промъква се покрай колибите. Много предпазливо наднича зад ъгъла на последната. Пред него е селският площад. Не може да проумее онова, което вижда.

Зад него един глас прошепва: Хей, приятелю, ако бях на твое място, щях да се обърна и да тръгна в обратната посока.

Дейв се обръща. Зад него няма никой.

Поклаща глава. Сигурно е изпаднал в шок. Щом чува гласове.

Отново поглежда към селския площад.

Все още не разбира какво вижда. Изтощение. Смут. Пак разтърсва глава, за да проясни съзнанието си.

Там са главен сержант Мълинс и още неколцина мъже. Кройтер и повечето от момчетата още не са пристигнали. Колко ли са останали?

Дейв се взира. Селяните са скупчени до дигата. Двама американски войници ги държат на прицел. Селяните не са единствените задържани. Сред тях има и десетина американски войници. Нямат оръжие и ръцете им са вдигнати нагоре.

Странно.

Мълинс прави нещо. Коленичи на земята с гръб към Дейв. До него има още трима мъже — двамата също на колене, а единият прав.

Мълинс бърка някъде. Селяните викат.

Мълинс се изправя. Държи нещо. Тръгва към тълпата.

Пред дигата стърчат няколко кола. Някои са заострени. На другите има някакви предмети.

Мълинс набива на кола още една женска глава.