Джо Гарбър
Хайка (16)

1.

По-късно раздразнителният вътрешен глас на Дейв щеше да го укорява, че се държа точно както Рансъм несъмнено очакваше.

Шокът от предателството на Хелън го парализира. Не можеше да се съвземе и да помръдне. Видя я да стои до високия прозорец на фоайето, заобиколена от намусени стрелци и не повярва на очите си. Тя го гледаше, сочеше към него и го показваше на убийците. Невероятно! Умът му не го побираше. Хелън никога не би направила такова нещо. Дейв беше като хипнотизиран.

Запази само неясен спомен за онова, което последва. Блъснаха го отзад и един носов глас изръмжа:

— Хей, давай напред.

Главорезите на Рансъм навлязоха в тълпата и започнаха да си проправят път сред потока от ядосани нюйоркчани.

Спаси го организмът. Умът му нямаше нищо общо с това. Стомахът му се разбунтува. Взе да му се повдига. Дейв отвори уста, задави се и издаде продължителен клокочещ звук.

Започна да повръща. Хората се отдръпнаха от него. Тълпата във фоайето се втурна към заключения изход. Разбиха един от прозорците на въртящата се врата. Някой извика от болка. Счупи се още едно стъкло. Хората бягаха сред летящите отломки и излизаха на улицата. Подчинените на Рансъм бяха пометени. Единият падна и започна да крещи, сетне да хленчи, а накрая утихна.

Дейв се промъкна, препъвайки се, в коридора за асансьора.

След няколко минути, още зашеметен и треперещ, той се озова някъде другаде. Не беше сигурен къде се намира и как е стигнал до там. Асансьорите бяха отворени и чакаха да бъдат задействани. Всяка кабина имаше отвор с капак на тавана. Само трябваше да развърти четири винта. Как ли успя да го направи?

Вцепенението преминаваше. Дейв се наведе, сложи ръце на коленете си и започна да диша дълбоко.

Пиеше му се вода. Сапун и хавлия също нямаше да му навредят.

Огледа се.

Сигурно беше на втория етаж.

Какво ли имаше там?

Истинските бизнесмени нямаха кабинети на втория етаж. Винаги се помещаваха някъде във висините.

Изведнъж се сети. Нюйоркските собственици обикновено даваха втория етаж под наем на хора, нуждаещи се от кабинет за няколко часа или за един-два дни. Там имаше ресторанти, достъпни само за елитните обитатели на горните етажи. Посредствена кухня, прекалено скъпи вина, но свястно обслужване и удобно уединение, ако искаш да смаеш клиент от друг град.

Като всички служители на „Сентерекс“ и Дейв членуваше в този клуб. Не го беше посещавал от години. Дори не си спомняше името му. Нямаше значение. В заведението имаше баня и вода.

Той свърна надясно. Коридорът беше облепен с тъмночервени тапети и украсен с портрети на покойни министър-председатели — всички до един тори.

Точно така. Клубът на министър-председателя.

Вратата беше тежка и облепена с фурнир, придаващ й вид на благороден тюдорски дъб. Малката месингова табелка гласеше: „Само за членове и гости“.

Преддверието беше облицовано с кадифе, а на стените имаше още портрети на покойни английски политици. Самият ресторант беше голям и ярко осветен. Масите бяха застлани със снежнобели покривки и отрупани със сребърни прибори. В средата, с чаша портокалов сок в ръка, седеше Рансъм. В другата си ръка държеше пистолет, насочен към гърдите на Дейв. Изражението му, както обикновено, беше непроницаемо. Не каза нищо, само дръпна спусъка.