Джо Гарбър
Хайка (32)

6.

За да падне от трийсет и пет метра височина, на един предмет са му необходими шест секунди. Дейв стигна до прозореца точно навреме, за да види как Бърни умира. Във Виетнам, разбира се, се бе нагледал на смърт. Отне му повече време, отколкото на другите, за да свикне, но стана твърд и остана такъв. Независимо от това гледката сега, дори от разстояние, беше ужасна.

Горкият тантурест Бърни се разпадна на парчета.

По улицата се разпръснаха крайници, розови късове плът и хлъзгави сивкави органи. Тъмна кръв обагри знамената пред сградата. Кола, движеща се бързо на изток, по посока 15-та улица, се качи на тротоара, разпръсна диря искри, докато се блъскаше в сградата и се обърна на една страна. Жена, опръскана с кръв, припадна. Мъжът, който я придружаваше, клекна и повърна. Развикаха се хора. Част от Бърни Лийвай, голяма колкото футболна топка, се претърколи до кръстовището на Парк Авеню, където предизвика скърцане на спирачки и смачкване на брони. Едно куче се отскубна от каишката и изприпка нетърпеливо към привлекателния мирис на прясна карантия.

Четирийсет и пет етажа над земята, Дейв Елиът се бе навел през счупения прозорец. Извърна поглед, почувства студения и резлив вятър и благодари, че въздухът е толкова свеж. Говорейки по-скоро на себе си, отколкото на улицата, той прошепна:

— Господи, Бърни, защо, по дяволите, направи това? Сигурно положението не е било толкова лошо. Каквото и да беше, щях да ти простя. Все щяхме да се спогодим. Не беше нужно да…

Шумове.

Не само долу на улицата, но и в коридора, пред кабинета на Бърни. Тичащи по килима крака. Металическото изщракване от зареждане на пушка-помпа. Хладен глас, говорейки с диалект от Апалачите.

— Внимавайте там.

— Мили боже! Той е бил на етажа през цялото време!

Дейв се отдръпна от прозореца, прекоси тичешком кабинета, хвърли се в килера и се спотаи в мрака. Вратата на кабинета се отвори. Чу се тропане и шумолене. Представи си картината — стандартна тактика на нападение. Един човек, легнал по корем на прага, опрял пръст в спусъка на пистолета, друг — коленичил, описващ полукръг с пушката, докато търси мишената, и трети — клекнал зад тях, извършващ същата процедура.

— Чисто ли е? — попита Рансъм.

— Да. Но има един проблем.

— Какъв?

— Евреинът се е самоубил. Скочил е през прозореца.

Воят на полицейските сирени заглуши първата част от отговора на Рансъм. Дейв чу само:

— … Трябваше да се досетя, че няма да издържи. Имаме няколко минути, преди да пристигне местната полиция.

Рансъм вече беше в кабинета, владееше положението и издаваше заповеди с тих и хладнокръвен провлечен глас.

— Орехче, вземи трима човека и пренесете нещата долу в базата. Слезте по стълбите.

База ли? Значи са установили база на някой от етажите.

— Сойка, кажи на патолозите, че искам кръвна проба от обекта. Да я докарат с линейка. Да пуснат сирените.

Кръвна проба ли? Откъде, по дяволите, са я взели? Не са ти правили изследвания, откакто доктор Сандберг… Ами, правиха ти…

— Отпечатъци от ДНК, Сойка. Възнамерявам да пръсна няколко капки от кръвта на обекта върху онзи счупен прозорец.

— Ясно, сър. Хитро.

— Побързай.

— Да, сър.

— Не разбирам, шефе — обади се друг глас, приглушен, на по-възрастен човек.

— Сойка и аз ще пристигнем няколко минути след полицаите. Ще загатнем, че това не е обикновено самоубийство. Ще подхвърлим и кой е главният заподозрян. Експертите по съдебна медицина ще намерят два вида кръвни групи на местопрестъплението и хоп — убийство. А когато направят аутопсия на обекта, всичко ще бъде ясно като бял ден.

Аутопсия ли? Сега знаем какво споразумение искаше да ти предложи.

— Дива гъска — продължи Рансъм, — искам да се свържеш със средствата за масово осведомяване. Осигури пълно отразяване. Радио, телевизия, вестници — навсякъде. Лунатик изхвърля шефа си през прозореца. Убиец-маниак се разхожда на свобода. Бясно куче. Да се застреля. До двайсет часа и трийсет минути всяко нюйоркско ченге ще го търси.

— Ами ако реши да напусне града?

— Това противоречи на психиката му. Той е един от нас. Няма да зареже всичко и да избяга.

— И все пак…

— Разбрано. Да наблюдаваме всичките му познати, с които би могъл да се свърже, нали?

— Да. И удвоени екипи.

Господи! Колко ли полка командва онзи тип?

— Добре. Колко начина има да се напусне този остров?

Дива патица млъкна, за да помисли, сетне отговори:

— Четири авто тунела. Шестнайсет-седемнайсет моста. Три летища за хеликоптери. Четири-пет линии на метрото. Четири летища, като броим Нюарк и Уестчестър. Три железопътни линии. А, да, може да вземе и въжената линия до Рузвелт Айлънд и после…

— Твърде много. Нямаме толкова хора.

— Мога да се обадя на Вашингтон.

Вашингтон ли? О, Боже, тогава онези негодници наистина са от правителството.

— В момента това не е желателно.

В гласа на Рансъм прозвуча нова нотка — леко раздразнение и същевременно безпокойство.

— Изобщо не е желателно. Поставете хора само на главните пътни артерии и на летищата. Това е най-доброто, което можем да направим. Останалите — ако някой се натъкне на местен полицай, да запази спокойствие. Това са нюйоркски ченгета, а не мексиканците, с които сте свикнали да си имате работа. Не се подкупват лесно. Дръжте си устата затворена и избягвайте конфронтациите. Хайде, действайте.

— Сър, има съобщение за вас. Спешно е.

— Казвайте… Тук Червеношийка… Той какво?… Красиво, истинско съвършенство… Прието. Край. Добре, слушайте. Орехче е долу, на пода на седемнайсетия етаж. С разрязана сънна артерия.

Гласът му беше безчувствен като на робот.

Дейв прехапа устни.

Мислеше, че онези ножове за отваряне на пликове не са смъртоносни, нали, приятелю?

Леденият монотонен глас на Рансъм продължи:

— Господа, това е немарлива работа. Поисках пълно покритие на онези стълбища след нескопосания опит да примамите обекта да започне престрелка. Разочарован съм от резултатите. Хайде да се опитаме да действаме малко по-професионално от сега нататък. Като се има предвид нежеланието на обекта да сътрудничи, зарежете предпазливостта.

— Ще го хванем ли, сър?

— Разбира се, Дива гъска. Ако не го заловим на улицата, ще го пипнем, когато се върне тук. А той непременно ще го направи.

И още как!

— Добре, а сега, искам да поговоря насаме с мистър Елиът.