Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vertical Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джо Гарбър. Хайка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова

Коректор: Линчев Шопова

ISBN: 978-954-584-129-3

История

  1. — Добавяне

2.

Сградата, в която живееше Мардж, беше четирийсететажна, от кафяв камък, каквито местните нюйоркчани намират за очарователни, но които напомнят на пришълците за времето на Голямата депресия. През мръсните прозорци не проникваше светлина. Редицата надупчени бетонни стъпала водеше към решетеста предна врата. Някой хъркаше. Изглежда, сред боклуците под стълбите спеше човек.

Според тъмните пощенски кутии в преддверието апартаментът на М. Ф. Коен беше на приземния етаж, в дъното. Номер 1Б.

Дейв потърси звънеца и домофона, но не ги откри. Някой ги бе изтръгнал от таблото. Той сви рамене и отвори ключалката с кредитната си карта.

Стените в коридора бяха посивели от занемареност. Мокетът беше изтъркан и мръсен, а осветлението — оскъдно. Сградата миришеше на старост, мухъл и безразличие. Собствениците явно не харчеха много пари за поддръжката й и вероятно нямаше да го направят, докато наемателите не откажеха да плащат.

Дейв почука на вратата на апартамент 1Б.

Зад шпионката блесна светлина. Някой погледна през нея. Резето изщрака и вратата се отвори. Мардж Коен се нахвърли върху него като съскаща котка.

— Мръсен кучи син!

Какво, по дяволите, е това?

Пръстите й бяха изкривени, а ноктите — насочени право към очите му. Дейв се дръпна и вдигна ръка.

— Чакай малко…

Мардж приклекна, готова за скок.

— Мръсник!

Тя скочи. Ноктите й отново се доближиха до лицето му. Дейв я хвана за китките и я задържа. Съвсем не очакваше такова държание от нея.

— Копеле! Гадняр!

Мардж се гърчеше в хватката му. Ритна го по пищяла. Дейв знаеше, че ще има рана.

Доста е силна за ръста си, а?

— Как се осмеляваш? — изпищя Мардж.

Дейв я вдигна и я занесе в апартамента. Тя пак го ритна.

Той затвори вратата с крак.

— За какви се мислите, копелета такива?

Мардж се опитваше да се отскубне от него. Дейв я стисна още по-здраво. Тя се изплю в лицето му.

— Мардж, виж какво. Аз не съм…

Внезапно усети пареща болка. Белите му дробове се изпразниха. Свлече се на колене, като се мъчеше да не припадне.

Мардж го бе ритнала в слабините.

Рансъм и хората му са едно, но тази разярена нюйоркчанка е съвсем друго.

Дейв се подпря с ръка на пода, за да не падне, и разтърси глава да проясни съзнанието си. Не се получи. Вдигна чело, като поемаше дълбоко въздух и потреперваше. Мардж запрати по него една ваза, достатъчно тежка да го убие. Дейв се хвърли наляво и я хвана за краката. Тя се строполи до него, като псуваше. Той легна върху нея и я притисна към пода с тежестта на тялото си. Мардж изпищя, изруга и обеща да го убие.

Не трябваше да й взимаш парите, приятелю.

Дейв се опита да не мисли за болката между краката си и се съсредоточи върху дишането, за да може да говори членоразделно.

— Мардж, извинявай, че взех парите ти. Мислех, че така ще изглежда по-правдоподобно и…

— Парите ли? — изкрещя тя. — Откачено копеле, та аз бях забравила за теб и за проклетите ти перверзни приятели. Ще ти откъсна топките…

Успя да я успокои за десет минути. Мардж започна да плаче — нещастна и трепереща като уплашена птица.

Четирима едри мъже чакали пред вратата й. Единият размахал значка. Точно преди петнайсет минути била изхвърлила предавателя, който й бе дал Дейв. Останал в боклукчийската кофа пред кварталното заведение „Агостино“. Вече мислела, че няма за какво да се притеснява.

— Може ли да влезем и да поговорим с вас, мис Коен?

— Разбира се. Колко ще продължи?

— Малко. Дайте да нося пазарската ви чанта.

Тя отворила вратата на апартамента си. Влезли само тримата. Четвъртият останал навън, в коридора. Единият заключил всички резета и се облегнал на вратата.

Мардж отстъпила и застанала зад канапето. Единият носел черна кожена чанта. Оставил я на масичката за кафе. Вторият, онзи със значката, рекъл:

— Аз съм офицер Канади. Това е доктор Пиърс.

— Доктор ли?

— Гинеколог. Имам основание да смятам, че човекът, който ви е нападнал днес следобед, ви е изнасилил, докато сте били в безсъзнание.

— Ами. Не ставайте глупави. Щях да усетя…

— Ние решаваме. Лекарят ще ви прегледа.

И доктор Пиърс извадил чифт найлонови ръкавици.

Лицето на Мардж беше чисто. Измила бе грима. Сълзите й бяха бистри, дори прозрачни.

— Сонди — задъхана разказваше тя. — Стерилизирани шишенца. Игла. Другите двама гледаха. Лицата им бяха безизразни. Най-едрият…

Тя потрепери и зарида в обятията на Дейв.

— Успокой се, Мардж.

Не можа да измисли друго.

— Всичко свърши. Поеми дълбоко въздух и…

— Оня ме държеше. Запуши устата ми. Смъкна дрехите ми. Другият, който каза, че е лекар… Господи, беше по-лошо и от…

Цялото й тяло трепереше, разтърсвано от ридания и унижение.

Дейв я прегърна и сложи главата й на гърдите си. Това, изглежда, я успокои. Пък и беше по-добре да не вижда лицето му — пребледняло от гняв и с изражението на човек, замислящ отмъщение.

 

 

21 часът и 23 минути

Дейв стоя при нея повече от час. Намери бутилка евтино бренди. Алкохолът я успокои. С изключение на моравите кръгове под изумруденозелените й очи, тя си беше същата дръзка привлекателна жена, с която се бе запознал следобед.

Вече не разговаряха за мъжете, които я бяха насилили. Тя не беше в състояние да говори повече за това. Сигурно щяха да минат месеци, преди да се съвземе. Сега обсъждаха Дейв и се опитваха да намерят някаква логика в онова, което ставаше с него.

— Не знам — каза той. — Мога само да правя догадки, но това е всичко.

Мардж беше облечена в синя риза. Дейв не беше сигурен какво точно бе предназначението й — нощница или блузон. Но нямаше панталон под нея. Краката й бяха хубави. Дейв се опита да съсредоточи погледа си върху лицето й.

— Какви?

Тя държеше цигара „Салем ултра лайт“ между пръстите си. Синкавият дим се виеше нагоре към тавана. Дейв едва не я помоли да му даде една. Много му се пушеше.

— Ами, първо, вероятно е нещо, свързано с правителството.

— Това е най-налудничавата идея, която съм чувала. Хей, миналия месец гледах един такъв филм. Секретни помещения под Пентагона, загадъчни мъже в неизвестни униформи, тайнствени безименни организации. Гаден филм. Отхвърлям тази идея.

— Но няма начин да не е…

— Не бъди глупав. Такива неща не стават в действителния живот — тайни заговори, злонамерени конспирации и…

— Има конспирации. Ако не ми вярваш, попитай Юлий Цезар.

— Я стига! Това е било преди две хиляди години.

— Ами Иранските контри, Уайтуотър и Уотъргейт? Спомняш ли си Гордън Лиди?

Мардж го гледаше изпитателно. Очите й бяха големи и блестящи, а устните — свити. Дейв харесваше устните й. Мина му през ума да… Поклати глава. Не знаеше какво мисли.

Напротив, много добре знаеш.

— Уотъргейт ли? На колко години мислиш, че съм? Това беше преди да отида в началното училище.

Тя махна с ръка. Във въздуха остана ивица цигарен дим.

— Лиди беше един от заговорниците. Написа книга, след като излезе от затвора. Известно време бил сигурен, че ще му запушат устата. Бил подготвен за това. А Лиди е бил федерален агент. Вътрешен човек. Знаел е как стоят нещата.

— Струва ми се безумно.

Дейв въздъхна. Когато пое въздух, погълна и пушека от цигарата й.

— Замесени са били и други хора, действащи под прикритие. По дяволите, дори съдиите нарекоха Уотъргейт конспирация. Такива съществуват.

Мардж поклати глава.

— Нещо друго…

Дейв преглътна.

— О, по дяволите, типовете, които се занимават с такива неща, наистина вярват, че са на страната на ангелите. Точно както мислят, че онези, които са срещу тях, са врагове на истината, справедливостта и американския начин на живот. Обзалагам се, че ако попиташ, Рансъм ще ти каже, че той е свестният, а аз съм лошият. И ще бъде искрен. Знам, че бях…

Мардж наклони глава и отвори по-широко очи. Но не беше толкова глупава, че да каже нещо.

— Виж какво, Мардж, много отдавна, почти преди ти да се родиш, аз бях един от тях. Взеха ме в армията… Не, излъгах. Истината е, че отидох доброволно. Мислех, че постъпвам правилно. Тогава смятах много неща за правилни.

Дейв затвори очи. Спомените не бяха приятни. Причиняваха му болка.

— Както и да е, изпратиха ме на едно място във Вирджиния. Прекарах там няколко месеца. Специална подготовка. Специални оръжия. Специално разузнаване. Неконвенциална война. Известно време мислехме, че ни обучават да работим с армията на Северен Виетнам…

— Виетнам ли?

Изражението на лицето й се промени. Той не можа да го разбере.

— Аз участвах в онази война, Мардж.

— Толкова лошо ли беше…

— Да. Дори по-зле.

Дейв реши, че тя го гледа с неподправена загриженост. Беше й благодарен за това. Мардж беше твърде млада, за да си спомня войната и да бъде сред онези, които мразеха всички и всичко, свързано с нея.

Както и твърде млада за теб.

Той изпи брендито и си наля още два пръста. Участието във войната беше неприятно. Връщането от там беше още по-лошо.

— Дейв?

Тя се бе навела напред. Дейв виждаше как под ризата гърдите й се поклащат. Мардж дори не носеше сутиен и…

Избий тази мисъл от главата си, приятелю.

— Съжалявам. Стари спомени — усмихна се Дейв. — Исках да ти кажа, че ни обучаваха да правим най-различни мръсотии. Бяхме стотици. Лагер Пи функционираше от десет-двайсет години, преди да отида там. Вероятно още съществува. През него са минали хиляди хора — цяла армия от тайни бойци. А сега са някъде по света. Може и да не работят за правителството. Но ако познаваш подходящите типове и можеш да ги намериш, те ще свършат всичко, за което им платиш.

Мардж се намръщи.

— Не може. Правителството не убива данъкоплатците. Дефицитът е твърде голям. Освен това не вярвам някой да издаде изрична заповед…

— Те не издават заповеди — прекъсна я Дейв. — Само подхвърлят намеци. Спомняш ли си Бекет? Кралят казва: „Кои ще ме отърве от онзи непокорен свещеник?“ и в следващия миг епископът е мъртъв.

Тя кимна, но явно не му вярваше.

— Добре. Да предположим, че е възможно. Какви доказателства имаш?

— Никакви. Съдя само по начина, по който говорят, модерната им екипировка и оръжия, по това, колко лесно нареждат да се подслушват телефоните и по факта, че Рансъм е прочел военното ми досие и всичките му хора имат един и същ адрес на визитните картички. Пък и Хари Холиуел. Моят приятел Хари, който се опита да ми разбие главата с каната за кафе. Той е голям баровец и много влиятелен човек. Ако е един от хората на Рансъм, това означава, че са замесени важни клечки.

— Все още не разбирам… Освен ако… Мислиш, че е нещо, свързано с Виетнам ли?

— Да. Не. Не знам. Случило се е нещо. Докато съм бил там. Но аз не бях единственият. Ако искаха да ни затворят устата, трябваше да подгонят всички ни. Пък и нали покриха всичко — между другото, още една конспирация — на мълчанието. А и беше толкова отдавна. Вече на никой не му пука.

— Ами… Ще ми кажеш ли? Може би си забравил нещо?

Гласът на Дейв спадна и той почти изръмжа:

— Да съм забравил ли? Никога. Нищо не съм забравил. Бих искал да е така.

— Но…

— Не, Мардж. Ти не искаш да знаеш и аз не искам да ти казвам. Приеми думите ми. Виетнам няма нищо общо с онова, което става днес.

— Щом казваш. Но тогава защо искат да те убият?

Дейв вдигна ръце.

— Знам ли? Предполагам, че съм видял или чул нещо, което не е трябвало. Проклет да съм, ако знам какво. Но фактът, че го знам, плаши до смърт някои много влиятелни хора.

— Защо?

Мардж всмукна от цигарата. Дейв въздъхна.

— Защото мога да направя публично изявление. Страхуват се, че щом разбера какво знам, ще пропея. Един път го направих. А те не забравят. Нито прощават.

— Искаш да кажеш, че се боят да не ги изобличиш ли? И че искат да те убият, защото може да ги натопиш?

— Може би. Само че ще употребят по-силни думи, отколкото „пропял“. Да, вероятно е така. Навремето в армията използвахме израза „правдоподобна опровержимост“. Това означаваше, че старшите офицери могат да отрекат, че са знаели какво вършим. Каквито и лудории да правехме, само трябваше да бъдем сигурни, че шефовете ни имат избора да кажат: „Хей, това беше лъжлива операция. Непозволена. В разрез със заповедите. Не ни обвинявайте. Нищо не знаехме за нея.“

— „Щом сте решили да приемете мисията…“

— Нещо такова. Ще ти кажа и друго. За каквото и да стара дума, то е нещо, за което никой не бива да знае. Не могат да си позволят да излезе наяве. Въпрос, който кара разгневени конгресмени да дават пресконференции и репортерите от „Вашингтон Пост“ да ги притискат до стената.

— Иранските контри.

— Примерно.

Дейв отмести очи от лицето на Мардж.

Пак гледаш краката й, приятелю. Не бива да го правиш.

— Тогава причината, поради която те преследват и се плашат, е, че ти можеш да разрушиш прикритието им и възможността им да отрекат… Онова, което знаеш.

Дейв отпи от брендито. Стана му топло. Отпусна се. Остави чашата. Не трябваше да се напива.

— Знаеш ли кое е най-странното? Те се опитват да ме направят част от цялата история. Ако писмото не е фалшификат, а истинско, тогава ФБР ме е проучвало, защото някой е искал да реактивизира старото ми удостоверение за сътрудничество на Службите за сигурност.

— Но дори и да е така, защо се опитват да те убият сега?

Мардж се премести и кръстоса крака под тялото си. Дейв зърна бледорозовите й бикини.

— Това е още един озадачаващ въпрос. По време на проверката може да са открили нещо, което ги е накарало да мислят, че рискът с мен е голям. Възможно е някой да е казал нещо, което не е трябвало да чуя. Знам ли? Но съм сигурен, че се е случило през последните няколко дни, дори двайсет и четири часа. Бърни беше изтощен. Не бе спал. Рансъм и Карлучи не се бяха бръснали. Били са на крак цяла нощ. И всичко, което направиха, за да ме хванат, беше измислено набързо. На момента. Нямаше план. Това е единствената причина, поради която съм още жив. Рансъм не е новобранец. Ако бе имал достатъчно време да изработи един хубав, подробен план за действие, щях да съм труп още преди закуска.

Мардж го погледна състрадателно и посочи с пръст празната му чаша.

— Искаш ли още едно?

— Не.

— В такъв случай какво прави през последните няколко дни? Какво видя? С кого разговаря?

— Мардж, непрекъснато се чудя за това и абсолютно нищо не ми идва наум. Прекарах почивните дни в Лонг Айлънд със Скот и Оливия Тачър. В неделя вечерта посрещнах Хелън на летището. Тя…

— Хелън?

— Съпругата ми.

— Аха.

Гласът й беше безпристрастен — досущ като начина, по който го погледна и скри краката си.

Нали махна, венчалния си пръстен, приятелю. Дамата е останала с погрешна представа.

— Ами… Тя беше в Калифорния за сватбата на една приятелка от колежа. В понеделник, вторник и сряда ходих на работа. Всичко беше както обикновено. Съвещания, конференции, доклади, решения и телефонни обаждания. Само дето в сряда трябваше да отида в Лонг Айлънд, за да присъствам на едно заседание, а в понеделник вечерта трябваше да посрещам гости от Япония.

— Извини ме за минутка.

Мардж стана и излезе от хола. Остави димящата си цигара в пепелника. Дейв я погледна жадно. Посегна към нея, изпита чувство за вина, въздържа се, пак посегна и се почувства още по-виновен.

Да се опитаме да устоим на изкушенията, приятелю. Имам предвид онези, на които се поддава плътта.

Цигареният дим се виеше във въздуха. Дейв преглъща и страда, докато Мардж се върна.

Беше облякла сини джинси и държеше пухкава тигрова котка. Настани се на стола, дискретно разделена от Дейв от евтината масичка за кафе.

— Хубава котка — отбеляза той, като изведнъж му стана неудобно. — Как се казва?

— Мъжки е. Името му е Тито. Взех го от Колорадо.

— Тито ли?

— По-голямата ми сестра се омъжи в многочленно семейство. Това лято бях в ранчото им. Дядото се бил на страната на югославските партизани по време на Втората световна война. Той ми даде котарака и го кръсти така.

Мардж остави животното на пода.

Дейв протегна ръка да го погали. Котаракът изсъска, ухапа го и се дръпна назад.

— Внимавай, скоро го водих при ветеринаря. Още е в лошо настроение от операцията.

— О, разбира се. Това обяснява…

Кръвта на Дейв се смрази.

Това трябва да е, приятелю. Не може да е друго.

Не, невъзможно.

— Добре ли си? — угрижена попита Мардж.

Дейв погледна колебливо чашата в ръката си. Изпи съдържанието й, стана и внимателно я пусна така, че да се строши.