Джо Гарбър
Хайка (41)

3.

Дейв обикаляше по авенютата западно от Таймс Скуеър. За двайсетте години, през които бе живял в Ню Йорк, всеки кмет, поел длъжността, започваше управлението си с обещанието, че ще обнови този район, ще изгони долната измет и ще върне достойнството на квартала.

Но така или иначе никой не успя да го направи. Не че имаше някакво значение. И без това никой не вярва на кмета на Ню Йорк.

В този късен час активността намаляваше. Проститутките вече не обикаляха по маршрута си, а се бяха събрали на малки групи, стояха облегнати на нашарените с графити стени, пушеха цигари и се хвалеха със сводниците си. Самите сводници бяха слезли от безвкусните си коли и преговаряха за такива бартерни сделки, каквито изискваха условията на бизнеса им.

Кината, в които прожектираха порнографски филми, бяха затворени, но баровете още работеха и крещящите неонови светлини канеха неблагоразумните глупаци да влязат. Вратите периодично се отваряха, за да приемат или изхвърлят нощните птици, които може би щяха да се приберат необезпокоявани вкъщи — но само защото хищниците вече бяха преситени от плячката.

Повечето наркомани също си бяха отишли. Почитателите на заведения от рода на „Момичета! Момичета! Момичета!“ и „Полов акт на живо“ също не бяха на улицата. Неколцина моряци, скупчени един до друг за по-безопасно, се препъваха пиянски по тротоара. Три момчета бяха оградили трио отегчени проститутки. Едното най-после събра смелост и пристъпи напред. Проститутките започнаха да се хилят. Дейв продължи нататък.

Спря на червения светофар. До него застана една полицейска кола. Шофьорът го погледна, сетне отново се вторачи в улицата.

Много добре. Дори не те погледна втори път. Избръсването и изрусяването беше прекрасна идея. Дори аз го признавам.

Стомахът на Дейв къркореше. Не беше ял от четиринайсет часа. Измъчваше го глад и още по-лошо — умората го надвиваше. Нуждаеше се от кафе — колкото по-силно, толкова по-добре.

По средата на 44-та улица имаше денонощно кафене. Дейв паркира между един боклукчийски камион и мандаринено-оранжевата кола на някой сводник.

Преди три години двамата с Хелън бяха ходили в Танзания да снимат дивите животни. Седнали в огромната тойота, туристите не спираха да възклицават, докато минаваха покрай ловуващите лъвове, дебнещите леопарди и хилещите се ехидно хиени, опръскани с кръв. Животните се бяха заели енергично с кървавото си занимание, без да обръщат ни най-малко внимание на пътниците. Нямаше и да го направят — освен ако някой от закръгленичките розови двуноги не слезеше от камиона. Това би променило естеството на взаимоотношенията. Излезеш ли от превозното средство, мигновено се превръщаш в къс месо.

Едва стъпи на тротоара и две проститутки се приближиха до него. Едната беше облечена в блуза на дупки, през която се виждаше всичко, и клин с цвят на лимонов сладкиш. Другата носеше блузон с Мики Маус и жълто-зелена мини пола.

Цитрусовите цветове явно са на мода сред жените със съмнителна репутация.

Онази с клина започна да говори. Втората я докосна по рамото и й прошепна нещо. Първата кимна и изгледа състрадателно Дейв.

— Сбъркал си квартала, сладур. Номерата, които търсиш, ги правят на Трето Авеню.

Дейв отвори широко уста. Двете проститутки отминаха.

Заради прическата ти е. Приличаш малко, ами на…

Дейв поглади голата си глава и се усмихна.

В кафенето беше задимено и влажно. Във въздуха се носеше силно ухание на кафе, примесено с миризмата на мазно месо и цигарен дим. Повечето маси бяха заети и помещението бръмчеше от разговори.

Дейв се приближи до тезгяха.

— Един голям сандвич с датско сирене, моля.

Барманът беше брадясал. Очите му бяха зачервени и изглежда, мислеше, че нощта никога няма да свърши.

— Няма сирене. Ще донесат чак в шест-шест и половина.

Дейв кимна и попита:

— А какво има?

— Ябълков сладкиш. Само че не е пресен.

— Дайте ми едно парче.

— Не приемам рекламации.

— Нека да бъдат два. Нуждая се от въглехидрати. И кафе. Без захар и сметана. В картонена чаша.

Лесно щеше да се отърве от чашата. Само трябваше да я накъса на малки парченца.

Барманът плесна два корави на вид ябълкови сладкиша на очуканата чиния и напълни голяма картонена чаша с кафе.

— Четири долара и петдесет цента с данък добавена стойност.

Първият сандвич със сирене и кафе, които Дейв си купи в Ню Йорк, струваха двайсет и пет цента.

Дейв му подаде банкнота от пет долара.

— Задръж рестото.

Сетне мушна портфейла в задния си джоб.

Някой го блъсна. Дейв отвърна с лакът. Удари се в нещо меко. Чу се изохкване от болка. Дейв се обърна. Джебчията се бе превил на две и се държеше за гърдите. Дейв дръпна портфейла си от ръката му и се усмихна.

— Благодаря. Предполагам, че съм го изпуснал.

— Няма проблем, човече — смотолеви джебчията и се отдалечи.

Един-двама от посетителите погледнаха Дейв. Очите им бяха безизразни.

Той седна на масата до прозореца, изгълта сладкишите и опита кафето. Сладкишите бяха сухи, но хубави. Дейв се приближи до тезгяха да поръча още.

Върна се на масата си и погледна през прозореца. Отвори уста. Взетата под наем кола беше изчезнала. Откраднали я бяха за около деветдесет секунди.

Също като в Африка, помисли си той. Слезеш ли от превозното средство…

На съседната маса се кикотеха три чернокожи жени. Едната извади пакет „Вирджиния Слимс“. Дейв я гледаше и си припомняше удоволствието, което доставяше тютюнът. Хрумна му нещо. „Вирджиния Слимс“…

— Извинете, мис, може ли да ви помоля за една цигара?

Очите на жената се разшириха.

— Ще ви я платя — добави Дейв. — Всъщност ще ви дам долар за целия пакет.

— По дяволите, от коя планета идваш?

Дейв й подаде пет долара. Тя бръкна в чантата си и извади неразпечатана кутия „Вирджиния Слимс“.

— Печалбата си е печалба, сладур, пък и не ми приличаш на такъв, от когото мога да изкарам мангизи по обичайния начин.

Другите две жени намериха забележката й за изключително смешна и се заляха от смях.

— Ето. Вземи и кибрит.

Дейв отвори кутията, извади цигара и за пръв път от дванайсет години запали.

Какво пък, по дяволите. И без това ще умреш.