Джо Гарбър
Хайка (14)

7.

Приближавайки се до приземния етаж, служителите разговаряха все по-малко.

Мнозина бяха задъхани и дишаха тежко. Неколцина се държаха за перилата и разтриваха уморените си крака.

Мускулите на Дейвид Елиът бяха в отлично състояние. Те можеха да издържат на много повече от четирийсет етажа.

Точно пред него имаше врата — матовозелена и с надпис „II“. В случай че някой не я забележеше, отгоре висеше надпис „Втори етаж“.

Най-лошото, което можеше да се случи, беше Рансъм да чака на приземния етаж, застанал до аварийния изход, вторачил изпитателен поглед в лицето на всеки служител. В такъв случай някой щеше да умре. Рансъм сигурно не бе извадил пистолета си. Но ръката му беше близо до него и не би се поколебал да го използва. После щеше да се извинява на очевидците. Ако Рансъм беше долу, Дейв имаше само една-две секунди, за да…

Убий го.

Точно така.

С отвертката.

През сърцето.

После бягаш.

Да.

Дейв стисна отвертката. Извади я от работния колан и я долепи до бедрото си. Мускулите на дясната му ръка бяха свити, напрегнати и готови.

Стигна до края на стълбището. Пред него тълпата се промъкваше през аварийния изход и се изливаше във фоайето на приземния етаж. Дейв вървеше зад служителите, като въртеше очи надясно и наляво. Избърса длани в панталона. Лошо. Отвертката можеше да се изплъзне от пръстите му.

До тук добре. Ти всъщност не искаш да го наръгваш. Приключи с тези неща.

Да, отдавна.

Дейв пое бавно и дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху онова, което ставаше около него. Нещо не беше наред. Фоайето беше претъпкано. Тълпата се блъскаше напред, но не отиваше никъде. Духовете се разгорещяваха.

Нямаше значение дали бяха образовани в Харвард юристи или родени в предградията шофьори. Нюйоркчани са еднакви и когато извисят гневно гласове, всички говорят на един и същ жаргон.

Изнизваха се през две въртящи се и две обикновени врати. Другите четири бяха заключени.

Обзалагам се, че това не е случайно.

До улицата все още оставаше голямо разстояние. Дейв беше по-висок от останалите и виждаше над главите им. Взираше се в тълпата и търсеше признаци на опасност.

Ето ги!

От двете страни на всеки изход стояха групи мъже — грамадни като Рансъм и облечени в същите костюми. Десните им ръце бяха на гърдите, готови да бръкнат под сакото.

Блъскан отзад, Дейв нямаше друг избор, освен да върви напред. Не откъсваше очи от преследвачите си, а те се вглеждаха в служителите, приближаващи се до изходите.

Вече беше близо до асансьорите. Сградата се обслужваше от два асансьора — единият за горните етажи, а другият — за долните двайсет и пет. Шахтите се намираха в отделни коридори. Между тях имаше трети, по-къс коридор, където беше щандът за вестници и списания.

Дейв чу нещо. Отначало му се стори само един глас от множеството, макар и по-силен от останалите. Едва не го пренебрегна. Беше се съсредоточил върху мъжете до вратите. Ако жената не бе извикала отново, Дейв нямаше да й обърне внимание.

— Ето го! Ей там! Погледнете!

В същия миг Дейв позна гласа. Обърна се и видя…

— Това е той! Ей там! Хванете го!