Джо Гарбър
Хайка (30)

4.

Обзавеждането на кабинета на директора често разкрива повече за компанията, отколкото годишният й отчет. Опитните инвеститори с основание изпитват съмнения към някой шеф на корпорация, който поверява обзавеждането на покоите си на „дизайнер“, наел на работа съпругата си. Обикновено резултатът е богато тапицирани, но геометрично странни мебели, керамични статуетки, боядисани в първичните цветове на притежаващите мерцедеси народни певци, и литографии в стила на съвременните майстори, но много по-скъпи от оригиналите.

В противоположния край на спектъра — срещан не толкова често в Ню Йорк, колкото в калифорнийската Силиконова долина и Масачузетс — стоят началниците, чиито кабинети са демонстративно егалитарни — метални бюра, пластмасови столове, незастлани с килими подове и голи стени, с изключение на дъска за писане и може би няколко диаграми. Служителите знаят, че трябва да внимават с такива шефове. Президентът на една корпорация по правило има последната дума. Но някои от тях смятат такава отговорност за изключително тревожна. За да я избегнат, те се обкръжават с плебейски украшения и се крият зад маската на демократично управление. Скромното обзавеждане е първият и най-отличителен белег на директора, който се страхува да взима решения.

Кабинетът на Бърни Лийвай не свидетелстваше за никое от тези неща. Досущ като обитателя си, той беше скромен и демонстрираше традиционните ценности. Малко по-голямо от кабинетите на изпълнителните директори, работното място на Бърни заемаше североизточния ъгъл на четирийсет и петия етаж. Прозорците му гледаха към Сентрал Парк, Сградата на Обединените нации, Ист Ривър, Куийнс, Лонг Айлънд и блещукащите води на далечния Атлантически океан. Бюрото му беше от тъмен махагон, грижовно изваяно в класически стил. Столът с висока облегалка беше купен от същите майстори, които обзавеждаха канцелариите на Върховния съд, а канапетата бяха издути и удобни. Имаше малко украшения, дреболии и сувенири — комплект писалки „Мон Блан“ в обсидианова поставка, древен абак, подарък от партньора му от Китай, една-единствена снимка в сребърна рамка на съпругата и децата му, гравирана шестостенна тежест за затискане на хартия, спомен от един от множеството му благотворителни жестове, и огромен, грозен 14,5-милиметров снаряд от съветско противотанково оръдие, на който бе гравирано името на Бърни и надписа: „Рота Би, Трети батальон, 1950–1952. Semper Fidelis“.

На стените имаше няколко картини — всички платени лично от Бърни. Целият декор в кабинета му излагаше на показ две ексцентричности — книгите му и машината за кафе. Книгите бяха събирани в продължение на десетилетие и половина — всички от жанра „укрепване вярата на ръководните кадри“. Шефът на „Сентерекс“ не можеше да устои на произведение, което обещаваше да разкрие непознати тайни за подобряване на управленската дейност. Бърни ги купуваше, четеше и им вярваше — поне, докато не се появеше нещо ново.

Дейв прокара пръсти по обложките и се усмихна на спомените, които му навяха.

Кафеварката на Бърни също го накара да се усмихне. Някога, вероятно под влияние на някой от калифорнийските гуру по мотивация, Бърни бе решил, че секретарките на изпълнителните директори в „Сентерекс“ няма да правят кафе. Посетителите вече нямаше да бъдат посрещани от грациозна секретарка, предлагаща им кафе, чай или какао. Това щеше да бъде задължение на самите изпълнителни директори.

Никой не можеше да проумее защо Бърни мислеше за толкова важно изпълнителните директори, получаващи шестцифрени заплати, да губят времето си, като се занимават с кафеварки, филтри и кафемелачки, но той беше непреклонен. Кухнята на четирийсет и петия етаж беше превърната в помещение за копирната машина и на всеки от изпълнителните директори беше дадена кафеварка „Тошиба“.

Резултатите бяха катастрофални — изцапани килими, разсипано по важни документи смляно кафе и скъпи шкафове, лишени от полировката си — да не говорим как смутените посетители, давещи се от противната течност, която им поднасяха, скришом изливаха съдържанието на чашите си в саксиите с цветя.

След месец на ескалираща съсипия, секретарките се разбунтуваха. Започнаха да идват рано, промъкваха се в кабинетите на началниците си и правеха кафе. Скоро на четирийсет и петия етаж се възцари спокойствие и всички, поставени в служебната йерархия надолу от Бърни, получиха онова, което искаха.

Бърни, вечно забравящ такива неща и повече разчитащ на секретарката си, отколкото желаеше да признае, отново бе оставил кафеварката си включена. Каната беше пълна с любимото му кафе, за което всички на етажа му завиждаха. Дейв изключи машината, наля си една чаша, отпи и се усмихна. Бърни твърдеше, че Сан Франциско е единственият американски град, където навсякъде се гордеят, че предлагат на гостите си вкусно кафе. Ето защо той поръчваше оттам специално арабско кафе, но отказваше да каже името на човека, от когото го купуваше.

— Искам — усмихваше се самодоволно Бърни — хората да запомнят, че са пили най-хубавото кафе в Ню Йорк при Бърни Лийвай. Тогава може би ще дойдат пак и ще сключим някоя сделка. Ако желаете да постъпите по същия начин, сами си намерете хубаво кафе.

Дейв се наслаждаваше на аромата на кафето. Беше идеално. Зачуди се дали няма да намери името на доставчика някъде из папките на Бърни.

Ако ще ровиш из папките на Бърни, трябва да търсиш нещо друго, приятелю.

Дейв остави внимателно чашата на един от месинговите подноси. Завъртя стола така, че да застане с лице към шкафа на Бърни и разби ключалката.

Горното чекмедже съдържаше личните и поверителни документи на президента на „Сентерекс“ — протоколи от заседанията на директорския съвет, квитанции за благотворителна дейност, осем папки за различните отдели, едната с надпис „Лаборатории Локиър“, бизнес проекти и прогнози, анализи за инвестиране и дузина папки с имената на ръководните кадри на „Сентерекс“.

Дейв извади тази с неговото име.

Беше изненадващо лека. Започваше с фотокопие на оригиналното му заявление за постъпване на работа в „Сентерекс“. Прикрепената към него снимка показваше нетърпелив млад мъж с подстрижка за два долара. Следваха шепа бележки, свързани с повишения, увеличения на заплатата и промени на задачите. Имаше няколко застраховки, характеристики от двама служители, които бяха наблюдавали работата му в първите дни, и екземпляри от различни договори и сделки, които бе подписвал, докато се изкачваше нагоре по служебната стълба на корпорацията. Накрая намери част от преписка между главния консултант на „Сентерекс“ и Комисията по сигурността. Веднага щом стана служител в корпорацията, всичко, с което се занимаваше Дейв, стана обект на интерес от страна на Комисията.

Последният лист хартия беше писмо от ФБР.

Стомахът му се сви.

„Драги мистър Лийвай — пишеше там, — във връзка с Дейвид Пери Елиът, ваш познат и служител, ви уведомяваме, че сме натоварени с провеждането на разследване на гореспоменатата личност, тъй като го смятаме за необходимо и съответстващо на условията, посочени в Наредбата за съдействие на Министерство на отбраната от 1953 г., отнасяща се до издаването на удостоверения за сътрудничество на Службите за сигурност на изпълнителните директори и президентите на корпорации, занимаващи се с бизнес операции, включващи поверителни, ограничени, привилегировани и други секретни сделки. Поръчителят на разследването даде указания да се свържа с вас, за да обсъдим подробностите, когато ви е удобно. Ще ви бъдем много признателни за сътрудничеството.“

Наредбата за съдействие на Министерство на отбраната ли? Но „Сентерекс“ не се занимаваше със сделки, свързани с отбраната. Всъщност не изпълняваше никакви правителствени поръчки.

Сигурен ли си?

Дейв препрочете писмото два пъти. Там нямаше много информация.

А датата?

Преди три дни. Какво, по дяволите, означаваше това? И защо след всичките тези години някой се опитваше да поднови удостоверението му за сътрудничество на Службите за сигурност, което му бе отнето в деня, когато го уволниха от армията?

Още по-неприятно…

Ако писмото не беше фалшификат, Дейв беше обект на федерално разследване. Пък и Рансъм разправяше наляво и надясно, че е федерален агент.

Да предположим, че доктор Сандберг има право и Рансъм действително е федерален агент.

Но в това нямаше логика. Правителството не пускаше наемници срещу невинни граждани. Не изпращаше екипи от въоръжени стрелци, за да убият един четирийсет и седем годишен бизнесмен. Това го имаше само във филмите, в криминалните романи и в теорията за световната конспирация. Само един смахнат лунатик можеше да твърди подобни неща. Освен това, ако привържениците на теорията за конспирацията имаха право, всички убити би трябвало да са загинали поради някаква причина. Те знаеха нещо. Бяха въвлечени в нещо. Имаха тайни.

Дейв не беше посветен в никакви държавни тайни. Нямаше…

Онзи военен съд беше секретен. После запечатаха документите. Накараха те да подпишеш декларация, че няма да казваш никому какво се е случило.

Не. Това беше толкова отдавна. Освен това Дейв не беше единственият човек, който знаеше за това. Имаше и други свидетели. Пък и всички, които присъстваха на процесите — съдии, прокурори, защитници и стенографи. Беше лудост само да си помисли, че…

Дейв погледна отново писмото от ФБР. Истинско ли беше? Или фалшификат? Имаше ли начин да разбере защо е било изпратено?

Той вдигна телефонната слушалка и набра номера на човека, който го беше подписал. От другата страна отговориха след първото позвъняване.

— Тук е Федералното бюро за разследване, Ню Йорк. Работното ни време е от осем и трийсет до седемнайсет и трийсет. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, моля, наберете го. Ако не, натиснете бутона със звездата.

Дейв мразеше проклетите роботизирани телефонни системи.

— Ако желаете да оставите съобщение на оператора, моля, натиснете бутона за повторно избиране. Ако искате достъп до системата телефонни секретари, моля, натиснете нула.

Дейв го направи.

— Моля, наберете фамилното име на човека, с чийто телефонен секретар желаете да се свържете, като използвате буквите, изписани до цифрите на телефонната шайба.

Дейв погледна подписа на писмото и набра името.

— В системата телефонни секретари няма човек с такава фамилия. Ако сте допуснали грешка или искате да опитате отново, моля, натиснете бутона със звездата.

Дейв затвори.

Може би подателят на писмото не работеше във ФБР. Или името му не беше записано в проклетата база данни на системата. Дейв беше в пълно неведение. Нямаше отговори на въпросите си.

Трябваше да помисли. Имаше нещо, което бе забравил или изхвърлил от паметта си. То беше ключът към загадката. Но първо…

Вгледа се в шкафа на Бърни. Уликата може би беше в някоя от папките. Посегна към най-горната. В същия миг в стаята гърбом влезе Бърни.

Лийвай се появи не от преддверието на секретарката си, а от западната врата, която беше свързана със залата за съвещания на Управителния съвет.

Дейв рязко се изправи, убеден, че сърцето му е спряло.

Бърни говореше на някого.

— Чакай малко. Тази папка е твоя, нали?

Дейв скочи от стола и се втурна към килера. Бърни го използваше за складиране на разни неща, необходими за съвещанията — големи тефтери с поставки, маркери, скоч, триножници и други канцеларски материали.

Дейв се долепи до стената и дръпна вратата, без да я затваря напълно.

— … Сякаш ме прободоха в сърцето — казваше Бърни.

— Не си само ти — отговори един друг глас. — Оливия и аз много обичаме Дейвид.

Дейв познаваше гласа. Отличителният носов говор, характерен за Нова Англия, принадлежеше на Скот Тачър, член на директорския съвет на „Сентерекс“, президент на собствената си компания и един от неколцината близки приятели на Дейв.

— Е, може би в края на краищата нещата ще се оправят — продължи Бърни. — Онзи Рансъм не е загубеняк.

Дейв си представи Тачър. Сигурно поглаждаше рунтавия си Марктвеновски мустак или прокарваше пръсти по буйните си дълги бели коси.

— Бърнард, по въпроса с твоя мистър Рансъм, чудя се дали не му вярваш твърде много.

Излез от скривалището си. Тачър ще ти повярва. Той е единственият човек на света, който ще го направи.

— Кой, аз ли? Какво имаш предвид?

— Не го срещам за пръв път. Помня физиономии. Виждал съм го и преди в тази сграда.

Хайде! Тачър ще бъде на твоя страна.

— Видях го на рецепцията преди четири-пет седмици. Тръгваше си, когато влизах. Всъщност ясно си спомням, че те попитах за него.

Излез от килера, приятелю. Кажи: „Здрасти, Скоти! Колко се радвам, че те виждам!“

Не можеше да го направи. Това означаваше да намеси Тачър и да изложи живота му на опасност.

Идиот! Тачър е изпълнителен директор на втората по големина в света компания за компютри. Снимката му е на кориците на „Форбс“, „Форчън“ и „Бизнес Уийк“. Никой няма да му противоречи.

— Глупости.

— Съвсем не. Рансъм ме погледна невероятно нагло. Обърнах ти внимание на това. Ти отговори, че той е изпълнителен директор на една компания, която възнамеряваш да купиш. Като имам предвид държанието му, отговорът ти ми се стори неправдоподобен.

Дейв сложи ръка на дръжката на вратата.

— Не съм бил аз. Сигурно си разговарял с някой друг.

— Бърнард, макар и остарял, немощен и далеч не толкова пъргав като в буйната си младост, още съм с всичкия си. Онзи човек беше тук и ти го посрещна.

Дейв натисна дръжката и бутна леко вратата.

— Бърни Лийвай не лъже.

— Изразяваш се неточно. По-добре би било: „Бърнард Лийвай рядко лъже, защото знае, че е неспособен да го прави“.

— Скоти, приятелю…

През пролуката Дейв видя, че Бърни разперва ръце в престорен жест на откровение.

— Да, приятели сме, Бърнард. От четирийсет и повече години. Член съм на твоя управителен съвет и ти на моя. Вярваме си. Ако случайно има нещо повече в тази неприятност с Дейвид, отколкото искаш да ми кажеш, уважавам това и предполагам, че причините ти са основателни.

Сега или никога, приятелю.

Дейв натисна дръжката. В същия миг радиопредавателят в джоба му изсъска и заработи.

— Ако ти трябва помощ, можеш да ми се обадиш по всяко време — каза Тачър.

— Историята е по-заплетена, отколкото предполагаш — рече Бърни.

— Мистър Елиът? Чуваш ли ме? — попита по предавателя Рансъм.

— Само не забравяй, че Дейвид ми е приятел, колкото си и ти — добави Тачър.

— Упълномощен съм да ти предложа взаимно приемливо компромисно решение, мистър Елиът — каза Рансъм.

Дейв махна ръка от дръжката на вратата.

— Той ми е като син — продължи Бърни.

— Лека нощ — сбогува се Тачър. — Оливия ме чака вкъщи.

— Мистър Елиът — рече Рансъм. — Много ще ти бъда признателен, ако потвърдиш, че ме чуваш.

— Лека нощ — каза Бърни.

— Зарежи това, скапаняк — разнесе се гласът на Дейв. — Вече си разположил въоръжените си екипи из цялата сграда, нали, Рансъм? Затова кажи им да ме хванат. Да разберат на кой етаж съм. Отгатни, не съм на никой етаж. Навън съм и няма да се върна. Можеш да тичаш с всички сили, но няма да ме хванеш. Аз съм Батман!

Гласът на Рансъм беше монотонен и студен като лед.

— Мистър Елиът, демонстрираш неприемливо и незряло поведение.

— Нали ще присъстваш на съвещанието следващата седмица? — попита Бърни.

От радиопредавателя се чу друг глас, на Яребица.

— Той казва истината. Намира се някъде в горен Уест Сайт.

Тачър, вече вън от кабинета на Бърни, отговори:

— Съжалявам, но трябва да бъда в Сингапур. Имам работа с най-големия ни доставчик.

Някъде в Манхатън Мардж Коен изключи диктофона.

— Избягал е — прошепна Яребица. — Всички ще умрем.

Дейв стоеше неподвижен и размишляваше върху последната му забележка.