Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vertical Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джо Гарбър. Хайка

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1996

Редактор: Анелия Христова

Коректор: Линчев Шопова

ISBN: 978-954-584-129-3

История

  1. — Добавяне

Глава 7
Нощен живот

1.

Рансъм се оказа прав — Дейв щеше да се върне. Нямаше друг избор. Трябваше да види документите на лабораториите „Локиър“, скрити в шкафа на Бърни и съдържащи тайната защо всички искаха Дейвид Елиът да умре.

Дейв шофираше по магистралата. Движеше се на запад, към Ню Йорк. Колата под наем стенеше от високата скорост. Дейв натисна педала за газта докрай. Скоростомерът показваше сто и трийсет километра в час. Автомобилът не можеше да върви по-бързо. Още малко и щеше да се разпадне. Дейв проклинаше фирмата „Херц“ за коли под наем и корейската автомобилна промишленост.

Проклинаше и Бърни Лийвай. Вече знаеше какво бе направил Бърни — поне в общи линии. Знаеше, защото Скот Тачър му го бе казал преди известно време.

Това се случи преди година и половина. Един четвъртък Скот и съпругата му Оливия бяха поканили Дейв и Хелън на вечеря във вилата си в Сътън Плейс.

Вечерите на семейство Тачър бяха легендарни. Човек никога не знаеше кои ще бъдат другите гости. Държавни глави, политически капацитети, лауреати на Нобелова награда, художници, писатели, музиканти и един път дори трупа циркаджии. Тачър канеше всички — или поне интересните особи.

Онази вечер имаше пет двойки — домакините, семейство Елиът, нашумял напоследък романист и непълнолетната му любовница, един сенатор със съпругата си и Луиз и Майк Аш — последният изпълнителен директор на компанията на Тачър — женени и свадливи като влюбени.

Вечерята свърши. Отнесоха съдовете и приборите. Скот Тачър стана и се приближи до шкафа. Извади бутилка „портвайн“ и абаносова кутия. Сложи ги на масата и отвори кутията.

— Някой иска ли пура?

Жените излязоха.

Тачър издърпа една дълга кафява „Монте Кристо“. Отряза върха със специално ножче, запали я само с една клечка кибрит и се ухили лукаво.

— Последното оръжие, което е останало на мъжете, господа.

От устата му бавно излизаха кълба гъст синкав дим. Той подаде кутията за пури на Майк Аш.

— Другите ни оръжия претърпяха поражение, хитростите ни бяха разкрити, а бронята — пробита. Остават ни само пурите, последното парцаливо знаме на мъжествеността, което още се развява над бойното поле, превзето от амазонките.

Аш също запали и предаде кутията на сенатора.

— Ех, да беше тук Джъстийн…

— Мис Голд, сенаторе. Винаги скъпа на своенравното ми сърце и със сигурност единствената жена на света, която ми съперничи от чиста злоба. Тя се занимава с връзките ми с обществеността и щеше да бъде тук, ако не я бяха извикали по работа извън града. Прекрасна жена. Цени хаванските пури не по-зле от мъжете.

Сенаторът отказа да вземе пура и бутна кутията към Дейв, който избра една и ласкаво я погали. Отдавна се бе отказал от цигарите, но не можеше да устои на една хубава пура.

Романистът се извини и излезе. Ставало му лошо от пушека.

— А сега, след като жените и слабаците си тръгнаха, на какви мъжки пороци да се отдадем? — попита дяволито Тачър. — Политически хули? Пикантни унизителни историйки? Заговор за възстановяване робството над жените? Планове за поквара на децата, замърсяване на околната среда, ограбване на малцинствата, потискане на беззащитните, експлоатация на бедните или унижаваме на инвалидите? Или да се впуснем в темата, която жените най-много презират — спорта?

— Пак е в едно от неговите настроения — усмихна се на Дейв Майк Аш, после се обърна към Тачър. — Какъв успех постигна днес, шефе?

Тачър го изгледа кръвнишки.

— Не си ли забелязал, че в тези упадъчни времена вече не е достатъчно самият ти да се чувстваш добре?

Гласът му се извиси — гърмящ от възмущение.

— Самоуважението вече не е достатъчно. Както и чувството, че си постигнал нещо. Достойнството и самомнението — също. Сега най-важното е не аз да съм добре, а ти да си зле!

— Калифорнийската комисия по човешкото достойнство… — започна сенаторът.

Тачър се приближи до него.

— Не мога да се чувствам добре, че съм жена, ако ти не се чувстваш зле, че си мъж. Не мога да се гордея, че съм чернокож, ако ти не се срамуваш, че си бял. Не мога да се уважавам, че съм хомосексуалист, ако ти не си притеснен, че си нормален. Толерантността е отживелица, тя е нещо старомодно и ние не я искаме. Равенството също — то е снизхождение в най-добрия случай, а всъщност е изнамерено, за да те унижава. Ако трябва да постигна вътрешна хармония и самоуважение, което е мое задължение, не е достатъчно да сме равни. Съвсем не! Единствено превъзходството ще ме направи щастлив. И за да съм сигурен, че са ме разбрали, ще заповядам да изгорят библиотеките ви, да пренапишат биографиите ви, да прочистят речника ви и ще дам на идеологическата полиция властта да ви принуди да бъдете етични в речите и поведението…

— Значи си приел онази покана да изнесеш лекция в университета, а? — прекъсна го Аш. — По дяволите, Скот, казах ти да не го правиш. Общуването с учени се отразява зле на кръвното ти налягане.

— Да, така е. Онези плужеци на софистиката се осмелиха да се заядат с мен, че съм употребил думата „индианец“. Обявиха ме за лицемер и простак, защото не съм използвал „туземен американец“ — най-коварния и нагъл расистки неологизъм, който е измислян досега, загатващ, че онези от нас, които произхождат от порядъчните чифликчии от Нова Англия, не сме истински американци…

— Говориш гръмки фрази, Скот.

Тачър размаха пурата и показа зъбите си.

— Разбира се. Това е прерогатив на възрастта ми, една от малкото радости, останали в есента на живота ми. Пък и като се имат предвид белите ми коси и черната ми репутация, това би могло да се очаква от мен. Аз съм само едно сприхаво старче и трябва да поддържам славата си на темерут.

— Последния път гласува за демократите.

Тачър го стрелна с начумерен поглед.

— Момент на слабост, грешка, която никога няма да се повтори.

Тачър се облегна назад, дръпна продължително от пурата и изпусна дима.

— Но да сменим темата, ако желаете. Аз съм само един нещастен старец и е най-добре младите да не ми обръщат внимание.

Аш погледна към тавана и разпери ръце в открита молба за вдъхновение.

Дейв предложи нещо по-различно.

— Разказвал ли съм ви за публичния дом в Донгхой?

Тачър изви гъстите си бели вежди.

— Да не би да е нещо свързано с войната във Виетнам?

— Да.

— Печална история. В резултат на протестите ми срещу нея президентът Никсън ме включи в списъка на враговете на Белия дом. Казвал ли съм ви това?

— Петдесет-шейсет пъти.

— В живота си човек има толкова малко постижения, с които може да се гордее. Но аз те прекъснах, Дейв. Моля те, разказвай.

Тъй като Скот Клеймор Тачър Трети беше пуритан и ненавиждаше мръсните думи, Дейв трябваше да внимава много, като описваше как ЦРУ, научавайки, че в град Донгхой ще се провежда среща между главнокомандващите от Северен и Южен Виетнам, тайно откупило публичните домове там и ги напълнило с хиляди заразени проститутки. Признавайки, че замисълът е нарушение на Женевската конвенция за забрана на биологическите оръжия, управлението треснало печат „Строго секретно“ върху операцията и не се посъветвало с никого — дори с Главното военно командване. За съжаление, армията научила чрез собствените си разузнавателни канали за предстоящата вражеска конференция и реагирала, като нанесла превантивен удар, завземайки града, преди да пристигне врагът.

— О, не! — изстена Тачър, който се досети какво бе станало.

— О, да — рече Дейв. — Шестстотин млади войници, които няма какво да правят в събота вечер, далеч от родината.

— Божичко!

Тачър започна да се смее толкова силно, че по лицето му потекоха сълзи.

— Вярно ли е това, Дейвид? Не си ли го измисли?

— Самата истина. Познавах агента от ЦРУ, който ръководеше операцията.

Дейв не спомена, че скоро след този случай човекът избяга от страната, защото една група за специални операции, предвождана от Джек Мамбата, бе обявила награда за главата му.

Тачър избърса очи.

— Ах, това разузнаване. Такива са негодници! Но толкова всеотдайни и откровени. Човек можеше да им се възхищава, ако имаха поне капчица морал. Между другото, и аз знам една шпионска историйка. Искате ли да я чуете?

— Разбира се.

— Ами, нали знаете, че от време на време те търсят съдействието ни — имам предвид на шефовете и на изпълнителните директори — по-старшите, на по-големите фирми.

Дейв и сенаторът кимнаха. Майк Аш изглеждаше озадачен.

— Няма американски бизнесмен, който да се е върнал от Москва и да не е давал отчет на пакостниците от Лангли. Трудно е да им откажеш. Човек трябва да изпълни патриотичния си дълг. За съжаление говоря от личен опит. Започва се с малка помощ. А пуснеш ли ги под одъра, те се качват на одъра. Ако не внимаваш, ръководните ти кадри ще изпеят на Вашингтон всичко за бизнеса ти — за сделките ти с чуждестранните снабдители и клиенти. Още по-зле, част от парите ти ще отидат в непродуктивното Управление. В днешното време на бюджетен дефицит и когато Съветският съюз си получи заслуженото, шпионите отчаяно се нуждаят от ангели, които да спонсорират мръсните им планове. Имат толкова много корпорации за фасада, а сега, след като студената война свърши, нямат пари. Ето защо идват при теб, прикриват се зад националния флаг и най-учтиво питат: „О, сър, бихте ли направили една услуга на страната си? Имаме едни предприятия, които ще бъдат затворени поради недостиг на средства. Ако се смилите и ги включите във вашата корпорация, ще ви бъдем задължени цял живот.“ Мошеници! — изсумтя Тачър. — Искаш ли още портвайн, Дейвид? Налей си. Е, да започнем отначало…

 

 

Би ли направил това Бърни Лийвай? Би ли позволил „Сентерекс“ да осигурява прикритие на секретна разузнавателна операция? Разбира се. Бърни е бил морски пехотинец. Пламенен патриот. Изобщо не би се замислил. Semper Fidelis.

Фасада. Бизнес като всички останали. Служители, производствени резултати, услуги и клиенти. Отчети, печалби, загуби и правдоподобна история на доходите. На външен вид такава компания не би се различавала по нищо от другите. Само шепа вътрешни хора знаят, че някъде в дъното има нещо гнило. Като в Лаборатория №5.

 

 

Дейв забеляза табелата над изхода от магистралата: „Бензин, храна и стаи“. Направи рязък завой и пресече двете платна. Шофьорът зад него натисна клаксона.

Денонощната бензиностанция беше близо до пътя и имаше два телефона, които се забелязваха веднага. Дейв спря, изключи двигателя и слезе от колата.

Взе телефонната слушалка, набра номера на Мардж и зачака. Никакъв отговор. Още три иззвънявания. Никой не отговаряше. След петото се чу телефонният секретар.

Дали бе направила така, както й бе казал?

— Обажда се Дейв. Ако не си…

Млъкни! Затваряй си устата, проклет идиот!

Дейв преглътна. Допусна груба грешка, като остави съобщение на телефонния секретар на Мардж. Рансъм вероятно подслушваше телефона й. И ако чуеше, че Дейв й се обажда, Мардж щеше да бъде в още по-голяма опасност.

— Извинявайте… Грешка.

Неубедително, но това беше най-доброто, което можа да измисли. Дейв окачи слушалката и погледна китката си.

Вече нямаш часовник. Даде го на приятелката си.

— Извинете, колко е часът? — попита той продавача.

Човекът посочи безмълвно големия часовник, окачен над касата. Един часът и дванайсет минути.

Часовата разлика между Ню Йорк и Швейцария беше шест часа. Работният ден не бе започнал. Трябваше да чака още най-малко час и половина.

Готов си да му се обадиш, нали? Бърни употребяваше специална дума в такива случаи — безочие.

Рансъм мислеше, че е спечелил на своя страна всички близки и познати на Дейв, че ги е излъгал и убедил, че Елиът е опасно луд. Подслушваше всички телефони и бе поставил преследвачи на всеки вход. Дейв нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне. Рансъм искаше Елиът да бъде сам, без нито един приятел на света.

Може би наистина беше така. А може би не. Вероятно имаше един човек, когото Рансъм бе пропуснал, някой, когото не смяташе за заплаха, тъй като знаеше, че Дейв никога нямаше да му се обади.

Джек Кройтер Мамбата.