Саша Блейк
Отмъщение (9)

Клаудия

Лондон, зимата на 1997

Клаудия влезе в офиса и поздрави Мартин с кратко кимване. Щеше да запази професионализма си. Щеше да запази достойнството си. Нелесна задача, когато мислите те разяждат отвътре. През последните дванайсет часа думите от бележката пълзяха в мислите й като змия.

Възможно ли бе бележката да е от Иносънс? Мащехата й изпитваше огромна ненавист към хората, които имаха щастливи връзки. Само гледката на целуваща се двойка бе достатъчна да съсипе целия й ден. Клаудия не й бе казала за Мартин, но пък мащехата й редовно следеше хората. Навярно знаеше за Мартин повече от самата нея.

От когото и да беше, бележката беше лъжа, противен опит за саботаж. Но ако наистина имаше нещо, което не знаеше за Мартин? Той не говореше за миналото си, но бе намекнал, че някога е направил нещо, с което не се гордее. Операция за смяна на пола? Смяна на пола! Не. Бе виждала интимните му части и нямаше начин да са създадени от ножа на хирург.

Сложи ръка на челото си. Стори й се необикновено горещо. Трябваше да си почине, да си поеме дъх. Ставаше истерична.

Изпи на две глътки двойното еспресо и включи компютъра. Беше журналистка, не някоя жалка ревла. Нямаше да осъди Мартин без категорични доказателства. Щеше да прецени фактите. Тя бе тази, която се държеше лошо: отказваше да спи с него без очевидна причина, заставяше го да й вярва, да смята, че един вълшебен ден в неопределеното бъдеще двамата ще започнат да се чукат като за световно и никога няма да спрат. Ако искаше да се омъжи за него — а тя искаше, и то отчаяно, — не трябваше да обръща внимание на писмото. Трябваше да е търпелива, мила и любяща във всяко друго отношение, за да му покаже, че го обожава и го иска, че му е простила за последната нощ, че съжалява за поведението си и го умолява да не къса с нея. Не можа да се застави да отиде до бюрото му, но му написа имейл:

„Прости ми, скъпи, държах се ужасно. За всичко съм виновна аз — ти нямаш вина. Реагирах пресилено и напълно разбирам раздразнението ти. Истината е, че всяка част от теб е божествена, желая те отчаяно, никога не съм обичала така, но просто искам да изчакаме още малко… докато се оженим. Не искам да те натъжавам и не ми е приятно да си мислиш, че не копнея за теб… така че какво ще кажеш да се срещнем довечера у нас? Можем да пийнем по нещо и да видим какво ще се случи…“

После изтри всичко и вместо това написа само „Здрасти.“

Никакъв отговор. А после, три часа по-късно, той се приближи към бюрото, където тя правеше копие на документ.

— Здрасти — каза той. — Имам задача за теб. Може да се окаже забавно.

Тя го погледна. Той срещна погледа й прямо и тя се опита да се усмихне.

— Каква? — попита тя.

— Ами… Ето. Искаме интервю с Мег Райън. На наша страна е огромното ни разпространение и точната демографска група читатели: три милиона безделници, които обичат да ядат боклуци и да гледат такива.

Тя си позволи да се усмихне, макар и леко. Гласът му се стопли едва доловимо:

— Както и да е, преди две години публикувахме материал за нея, който не им хареса. Нали разбираш, събрахме „интервю“ от предишни интервюта. Райън казва: „С Денис имаме невероятна връзка, ще сме заедно до края на вечността“ — такива неща. Неща, които може да е казала преди известно време пред „Сънди Таймс“ или „Дейли Мейл“, но със сигурност не ги е казвала пред нас. Но така или иначе ги е казвала, така че на теория все пак е истина.

Ухили се и зачака ответна усмивка. Клаудия обаче продължаваше да го гледа неодобрително. Той твърдеше, че куп цитати, извадени от контекста и сглобени един до друг, са истината. Този човек не знаеше разликата между истина и лъжа!

Думите на писмото още вибрираха в главата й и това ново откритие не я изпълни с увереност.

Мартин сви рамене.

— Но ако искаме интервю с нея, трябва да се проврем през сума ти обръчи. Нейната фирма за пиар представлява един-двама новаци, които…

— Двама какви?

— Млади актьори, за които никой не е чувал, и те искат да им направим реклама. Ако искаме половин час с Мег, трябва да направим интервюта с трима новаци. На всеки по половин страница. — Въздъхна. — Става дума за някакво момиче, Моли Томкинсън. Изпълнява главната роля в някаква сълзлива драма на Майк Лий. Прилича на жаба, а и това е Майк Лий — мисля, че се опитват да се отърват от нея. Ще я оставим за накрая. Винаги съществува шансът да се доберем до Мег, ако вдигнем достатъчно шум около другите двама. И така, ето го първият запис. Той поне е от Холивуд, казва се „Отмъщение“. Момчето на снимката е Итън Самърс. Да, и аз не съм го чувал. Като магнит за жените е и това е единствената причина, поради която ще пробие. Е, поне след пет години, когато за него ще са чували повече от шест души, ще можем да кажем: „Ние бяхме първите, които го интервюираха.“ Обади се на фюрера, имам предвид пиарката, и й кажи да приготви биографията му — сигурно вече са го направили. Довечера изгледай филма и насрочи интервюто за следващата седмица. Младежът живее в Ел Ей, но ще е тук за рекламата на филма.

— Добре. Хубаво. Благодаря.

Мартин вдигна вежда.

— Мислех, че ще си доволна. Първото ти интервю с голяма звезда.

Клаудия го изгледа навъсено.

— Я се уточни! От десет минути ми разправяш, че това момче е никой. Защо не решиш коя версия на истината предпочиташ и не се придържаш към нея?

Той се втренчи в нея.

— Ако обичаш, запомни — започна той, — че в този кабинет аз съм шефът, а на теб ти се плаща, за да работиш тук. Затова предлагам да се държиш, както подобава. — Грабна касетата от бюрото й. — Продължавай да печаташ. Тук има достатъчно хора, които ще оценят шанса да видят името си отпечатано под интервю — завърши той и се отдалечи.

Клаудия се обърна към монитора си с каменно лице. Обичаше го, но не беше лигла. Искаше и той да я обича, но не можеше да се усмихва и да се прави на мила, когато кипеше от гняв.

Щеше да се радва да направи интервюто с Итън Самърс. Сега тази работа щеше да се падне на дебелата секретарка.

Беше глупачка да остави чувствата да попречат на кариерата й. Скоро тази кариера щеше да е единственото, което има. Но това нямаше да се случи. Нямаше да позволи на Мартин да си тръгне толкова лесно. Ако имаше някаква тъмна тайна, тя щеше да я разбере. Щеше да го шпионира, да влезе в ролята на разследващ журналист. Той нямаше да забележи — не беше наблюдателен по отношение на хората, само на колите. Можеше да забележи хубава кола от двайсет метра.

Трябваше да го убеди, че е напуснала града, за да се почувства свободен да се заеме с измамата си… каква ли беше тя? Да не се преобличаше в женски дрехи? Щеше да го проследи с такси. Щеше да си сложи шал и тъмни очила като Джаки Онасис. Щеше да вземе фотоапарат — черно-бял? А после щеше да се изправи пред Мартин с доказателствата, в някое кафене. Щеше да хвърли снимките на масата — може би щеше да се наложи да упражни тази част — и той щеше да остане ужасен, но щеше да има съвсем очевидно обяснение! Беше участвал в пиеса! Двамата щяха да се засмеят и…

— Клаудия, слез да ми донесеш едно кафе. И прибери дрехите ми от химическото. Дявол знае къде съм забутал бележката. Честито!

Тя подскочи и се изчерви.

— Да, Джим.

Романите на „Арлекин“ й създаваха леко нереалистични очаквания. Трябваше да намали четенето. Въздъхна и се усмихна на Джим. Той отвърна на погледа й, без да се усмихва. Тя сведе очи. Не мислеше, че той е изпратил писмото: инстинктът й подсказваше, че не е. Ако беше той, нямаше да се сдържи да не й се ухили многозначително. Господи, наистина я караше да се чувства неудобно!

Изпълни поръчките на Джим и бе възнаградена с потупване по долната част на гърба. Мартин не беше в стаята, иначе Джим не би посмял. Тя се отдръпна и забърза към бюрото си, като го остави да се подхилква зад гърба й. Опита се да работи, но не можеше. Искаше веднага да разбере истината за Мартин, но се налагаше да почака. Той щеше да отсъства за празниците — щеше да гостува на сестра си в Канада. О, боже, това лъжа ли беше? Бе толкова сериозно депресирана, че не успя да се ободри дори като си се представи като Джаки О. Това не беше игра. Ако Мартин наистина я лъжеше, това щеше да разбие сърцето й.

Телефонът иззвъня и тя го вдигна.

— Клаудия Кент?

— Не, госпожице Грийн. Клаудия Мейър, ако нямате нищо против — отвърна тя през зъби. Само секретарката на баща й упорито продължаваше да я нарича с неговото име.

— Баща ви е на телефона. Иска незабавно да разговаря с вас.

Клаудия внезапно се почувства като малка кукла, подмятана от безкрайна процесия мъже — Мартин, Джим, Джак, — и разбра, че й е писнало.

— Ако баща ми иска да разговаря с мен, може да вдигне телефона и да ми се обади сам — тросна се тя.

— Мисля, че става въпрос за годежа ви с Мартин Фрешуотър.

В стомаха на Клаудия се сви огромна топка огнена ярост.

— Кажете му да си гледа проклета рабо…

— Клаудия! Млъкни и слушай!

Тя подскочи от ужас — баща й звучеше по-изнервен от обикновено.

— Не — прошепна тя с отмалял от страх глас. Не понасяше конфронтациите — те я ужасяваха, ненавиждаше престрелките. — Няма да те слушам. Не съм на десет! Престани да ми говориш така, сякаш съм дете. Ще се омъжа за него! Определили сме дата!

— Клаудия, забранявам ти! Аз…

— За какво говориш? Не можеш да ми забраниш! Не ти искам позволение, само ти съобщавам!

— Клаудия, почакай! Моля те! Имам си основания. Пр… предпочитам да не ти ги съобщавам по телефона. Предлагам ти да…

Беше невероятен. Наистина очакваше от нея да прекрати годежа си без никаква друга причина, освен че той иска така. Сам знаеше, че това е страхотна наглост — никога през живота си не го бе чувала да заеква.

— По телефона е добре — отсече тя. — Затова ми кажи — добави тя разтреперана. — Какво точно имаш срещу него?

Възможно ли бе баща й да знае, че Мартин е женен? Не. Ставаше въпрос за бизнес, готова бе да се обзаложи. Джак се поколеба и Клаудия разбра, че е права.

— Нямам нищо срещу самия човек — каза баща й и устните на Клаудия се свиха от отвращение.

— Тогава ме остави да се радвам — студено отвърна тя и затвори телефона.