Саша Блейк
Отмъщение (25)

Шарън

Бедфоршир, 1970-1974

Чаят „Ърл Грей“ беше отвратителен. Струваше й се, че облизва вътрешността на чантичката на някоя възрастна дама. Всъщност много от навиците на английското висше общество бяха отвратителни. Тези кралски особи бяха страшно гнусни. Принцесата може и да носеше обеци с перли, големи като капачки на бутилка, но не се миеше зад ушите. Дядката беше свестен, но малко тъп. Попита откъде е. Тя каза, че е от едно имение в Ист Енд.

— Прекрасно — отговори той. — Имате ли коне там?

Тези богаташи не знаеха нищо за живота на обикновените хора. Шарън не беше изненадана. Те живееха във вълшебна приказка. Никога досега не бе излизала от Лондон. Очите й едва не изскочиха, когато за пръв път видя овца — жива, на полето. Всъщност цяло стадо овце, което просто си стоеше там. Бе виждала само мъртви овце, закачени на кука в месарския магазин. А къде бяха къщите? В провинцията нямаше нищо, нищо, освен дървета!

Внимаваше да си държи очите отворени, а устата — затворена: това бе полезно житейско правило. Ако не говориш много, хората ти казват повече, отколкото са възнамерявали. А и така не показваш колко малко знаеш. Освен това беше любопитна да чуе гласа на принцесата. Предполагаше, че ще прилича на този на кралица Елизабет — сякаш дъвче сливи, — но се оказа, че не е така. Гласът на принцесата хипнотизираше слушателите — деликатно съвършенство, всяка дума бе произнесена с кристална чистота.

Нощем лежеше на коравото си легло и произнасяше думите сама за себе си: „Великолепно. Вулгарно. Обяд с представители на гилдиите.“

Можеше да свикне да живее във величествен дом. Разбира се, той не беше неин, макар че камериерката на една дама изпълняваше много важна роля. Засега й бе достатъчно да притисне лице към прозореца на блясъка. Да, беше слугиня, но и у дома беше такава, само дето не й плащаха. Беше й забавно да разглежда гардероба на господарката си: роклите бяха великолепни, зрелищни, като балната рокля на Пепеляшка. Понякога, когато беше сама, се кикотеше при мисълта как би реагирала принцесата, ако й подаде дънки. Най-добрата й приятелка от училище, Шерил, казваше, че е извадила голям късмет. Да, по дяволите, така беше. Трябваха й години, за да стигне дотук. Беше писала на кариерните експерти от „Уомън енд Хоум“ и им бе задала въпроса си. На плика написа името на Шерил — нямаше доверие на собственото си семейство, защото никой от тях не показваше и капчица уважение. Отговорът, който получи, ужасно я потисна.

„Обикновено личната камериерка преди това е работила като шивачка. Трябва да знае как се гладят и поддържат специалните платове. Когато на работодателката й предстои светско излизане, камериерката трябва да разстеле върху леглото подходящите дрехи: ръкавици, дамска чанта, шапка. Камериерките често правят прическата и грима на господарката си. Освен това пътуват заедно с нея и трябва да знаят кои дрехи да опаковат и разопаковат. Навиват между отделните дрехи копринена хартия, което изисква голямо умение…“

Шарън бе отишла до „Кингс Роуд“ с автобуса и бе похарчила надницата си за два месеца за бяла къса рокличка от брокат, чифт бели чорапогащи „Улеи“ и чифт бели обувки с ниско токче и връзки на глезените. „Стилът на Туиги“ — помисли си тя, докато разглеждаше отражението си в огледалото. Освен това благодарение на глада, породен от бедността, фигурата й също приличаше на тази на прочутата манекенка. Допълни аксесоарите си с евтина кожена чантичка; дрехите й бяха толкова скъпи, че се молеше да помислят същото и за чантата.

Възнамеряваше да отиде в „Базаар“ и да попита за работа. Но докато се приближаваше към „Кингс Роуд“ номер 138 А, видя през витрината как две изискани млади жени демонстративно въртят елегантно облечен манекен и куражът я напусна. Прибра се у дома, като се ненавиждаше.

— Чичо ми е шивач — подметна колебливо Шерил. — Работи в една фабрика във Фарингдън. Може би ще ти помогне.

Чичото се казваше господин Крол, беше поляк и носеше косата си пригладена назад, като някоя звезда от матинетата от петдесетте години. Печелеше петнайсет лири седмично, като шиеше ръчно поли, палта и якета за „Хародс“ и „Селфриджис“. Той съжали Шарън. Шиеше дрехите си у дома и й позволи да гледа. Ушиването на едно палто му отнемаше два дни, тъй като не разполагаше с инструменти. Задигаше парчетата плат от работилницата. Всяка вечер тя идваше в малкия му апартамент на сутерена. Стаята беше гореща и миришеше на нагрят плат заради гладенето, но Шарън харесваше спокойствието, което цареше в нея. Господин Крол работеше бързо, устата му беше пълна с игли, на врата му висеше сантиметър, а в джобовете му имаше квадратни късчета бял восък за отбелязване върху плата. След известно време й позволи да реже; платът беше мек на пипане.

Занесе мостри от работата си в агенцията. Онази жена (платиненорусата й коса бе издухана назад, сякаш живееше във въздушен тунел) каза:

— Очарователно, но се боя, че сте изостанали с двайсет години. Да, някога камериерката на една дама трябваше да притежава шивашки умения. Сега, разбира се, всичко е различно.

Разбира се!

Шарън не можеше просто да се вмъкне във високопоставено домакинство като камериерка на господарката!

— Има свободно място за домашна прислужница в лондонската резиденция на лейди Хоум — продължи дъртата крава. — Ще трябва да минете на преглед.

Като куче! Шарън нямаше представа коя може да е лейди Хоум и остана приятно изненадана, когато се оказа, че е съпругата на секретаря на външните работи. Щеше да си струва да чисти нощните гърнета в тази къща.

Когато за пръв път пристъпи в елегантната къща, строена от Наш^[1], с витото стълбище, украсени със злато тавани и блестящи канделабри, Шарън трябваше да положи усилие да държи устата си затворена. В официалната трапезария имаше мраморни бюстове на пиедестали, а на облицованите с ламперия стени висяха красиви портрети на дами с въздушни рокли. (Само че нямаха мигли, защо тези старовремски художници никога не рисуваха миглите на моделите си?) Имаше великолепни камини, пълни с пънове — същински ужас за чистене. Шарън изпита облекчение, когато видя, че пред всяка от тях има радиатор.

Не виждаше знатните личности толкова често, колкото й се искаше. Те пътуваха, а тя прекарваше прекалено много време в кухнята и лъскаше месинг. Но домът беше оживен, винаги се отбиваха гости и й се отваряше повече работа. Това не я интересуваше, стига да можеше да гледа и слуша. Веднъж чу как лорд Хоум крещи, задето „лампите са оставени да светят цяла нощ във всеки шкаф и всяка стая!“ Но това бе единственият път, когато го чу да повишава глас. А съпругата му беше весела жена, която се смееше по телефона:

— Когато си лягам, никога не знам колко души спят под покрива ми!

„Защото не ти трябва да облизваш всяко помещение след тях“ — помисли си Шарън. Но жената се държеше мило с нея. Имаха лабрадори и едно смешно мелезче на име Мадъл. Веднъж господарката я хвана да го гали. Шарън си помисли, че е загазила, но лейди Хоум (този ужасен костюм от син туид не правеше нищо за закръглените й рамене; имаше нужда от камериерка, която поне да чете „Хъни“, ако не друго) каза:

— Тя е наполовина корги и наполовина пудел. Изглежда странно, но много я обичаме.

Лейди Хоум беше истинска дама, а съпругът й беше джентълмен и Шарън знаеше точно как го постигат. Лейди Хоум никога не губеше самообладание, предразполагаше хората и никога не казваше нищо погрешно. Той беше същият. Един полицай трябваше да го „следва“ по време на краткия му път до Парламента, но ден след ден Шарън го виждаше как кани охранителя да върви редом с него; двамата винаги изглеждаха потънали в задълбочен разговор. Този дом й предлагаше чудесно образование, но тя не можеше да остане задълго. Когато срокът й изтече, се върна в агенцията със златния си билет: лична препоръка от самата лейди Хоум.

— Тъй като става въпрос за кралска особа — осведоми я дъртият прилеп и в очите му проблесна алчност, — ще те интервюира самият домоуправител.

Този път Шарън не пое никакви рискове. Видя как домоуправителят я оглежда похотливо и навлажни устните си. После коленичи, разкопча твърдите му колосани панталони — не толкова твърди, колкото това, което се намираше под тях — и му направи свирка, която бе истински шедьовър. Поне оная му работа беше чиста; ухаеше на сапун „Пиърс“.

Шарън бе заета със собственото си наслаждение, когато за свое раздразнение почувства, че я вдигат за косата, премятат я грубо на дървото от махагон и северна магнолия от седемнайсети век (съвсем отблизо видя един безценен папагал от син и жълт порцелан, който сякаш я гледаше право в очите). Едната му ръка притисна главата й надолу, а до гащичките й се притисна нещо, което на допир й заприлича на голяма краставица. Тя го настъпи по крака и се освободи. После изпърха с мигли и каза:

— Когато получа мястото, сър, ще съм изцяло на ваше разположение, нали така?

Изчака, докато той се обади в агенцията и подпише обвързващия документ. После бавно се наведе над махагоновото бюро и се загледа — за доста дълго — в порцелановия папагал.

Принцесата беше абсолютна кучка. Седеше в Утринната стая — фантастична творба от мрамор и злато, — вдигаше големите си крака на позлатен стол, покрит със старинна покривка, сипеше трохи от торта на килима, изработен за Луи XIV, и постоянно хленчеше. Веднъж се оплака, че „долните класи“ взимат участие в автомобилното състезание по пътя пред портите й, и започна да имитира гласовете им, без да я е грижа, че Шарън, прислужничката, стои на два метра от нея! Тази жена притежаваше кралска кръв, пари и привилегии — и комплекс за малоценност!

Старецът беше различен. След хранене идваше в кухнята, за да каже на готвачката: „Беше великолепно.“ Тази похвала беше повече от онези, които бащата на Шарън бе отправял към майка й! Но все пак всичко трябваше да бъде перфектно. Когато подредяха масата за закуска, ако имаше нещо, което не е точно както трябва — ако едно бурканче с конфитюр беше сложено прекалено наляво, — той я викаше. Държеше я половин час да й обяснява колко съжалява, но всичко трябва да бъде сложено на мястото си. Отначало Шарън се чудеше дали не е малко тъп, но после осъзна, че през целия си живот никога не е правил нищо — нищо — за себе си.

Кралицата беше най-приятната личност от цялата тази противна пасмина. Беше хубава, като нечия много мила и изискана баба. Шарън се тревожеше за кралицата. Виждаше хората, които работеха за нея, и си мислеше: „Бог да й е на помощ, на никого от тях не му пука за нея.“ Тя обслужваше стаята по време на посещенията на кралицата и Нейно величество винаги питаше за семейството й. Разбира се, Шарън говореше само когато се обърнеха към нея, не обичаше да бърбори до безкрай — кралицата и бездруго трябваше да мисли за много неща. Веднъж бе донесла сейфа с бижутата си и го бе оставила при Шарън през нощта — ето колко много й вярваше! Ден след ден Шарън пълнеше ваната на принцесата, вдигаше вонящите й гащи от пода, закопчаваше огърлицата й от смарагди и шлифовани в маркиз диаманти — „Внимавай, струва два милиона!“, — прикрепяше сапфирите „Владимир“ точно както трябва — „Моля те, бъди внимателна, тази тиара струва осем милиона лири!“ — в нищо неозначаваща близост и така цели три години. Не й пукаше. Научи кое е подходящо — и кое не. Поглъщаше етикета като спагети.

Придружи господарката си при няколко пътувания. Веднъж, когато бяха отседнали в хотел „Джордж V“ в Париж (преди от хотела да разпродадат всички стари ценности) и принцесата отиде на официалния прием в Елисейския дворец, Шарън си позволи да се отпусне и затанцува на балкона под дъжда. Чукаше домоуправителя (все пак това беше някакво развлечение), докато не го уволниха, задето го хванаха бръкнал под роклята на една прислужничка. Принцесата се прокрадваше дебнешком по стълбището от розов мрамор, видя ги и се ядоса; тя самата не получаваше никакъв секс и не виждаше защо която и да било друга жена да го получава.

Той си замина озлобен.

— Те имат пари — каза той. — Но нищо друго.

Шарън не виждаше проблем в това.

Когато срещна Джак Кент, Шарън Маршал вече беше станала истинска дама.