Саша Блейк
Отмъщение (40)

Клаудия

Френска Полинезия, 1982

Клаудия зарови пръстите си в белия пясък и си пожела майка й да се върне от мъртвите. Мразеше Иносънс. Мразеше и баща си. Мразеше училището. Мразеше да спи в новото училище и да се прибира вкъщи само през ваканциите. Мразеше и дома си. Искаше й се да може да живее с Рут и Джей Ар, но татко й не позволяваше. Сега Рут живееше в своя собствена къща и Клаудия почти никога не я виждаше. Беше се надявала, че ще я поканят на партито в хотела и ще пътува в частния самолет заедно с тях, но Рут каза, че не може да остави Джей Ар сам, защото е ухапал гледачката си.

Клаудия въздъхна. Островът беше пустинен и удивително горещ. Бавачката бе намазала кожата й с плажно масло и част от него бе влязло в очите й и пареше. Бавачката лежеше в леглото с мигрена — ужасно силна болка в главата, която я поболяваше и я караше да крещи на хората да говорят по-тихо. Беше заръчала на Клаудия да прочете „Джеймс и огромната праскова“, но в стаята беше тъмно. Вратата на вилата се отваряше, ако я натиснеш по-силно, а навън всичко беше толкова красиво и светло. Клаудия искаше да доплува чак до облаците, но бавачката й беше казала, че във водата има акули.

Въпреки това не беше опасно, защото Клаудия беше добра плувкиня. Двамата с Алфи, за когото (тайно) възнамеряваше да се омъжи, вземаха уроци в басейна й със симпатичния плешив Дънкан, който си изкарваше хляба с плуване.

Искаше й се Алфи да е с нея, но той беше алергичен към горещините. Беше в хотела с баща си Хари и седеше до вентилатора с шапка и дълги ръкави. Клаудия харесваше Хари. Той беше забавен. Хвърляше я във въздуха и я хващаше, макар че вече беше голяма за такива неща. Нейният татко не беше забавен. Постоянно беше на работа. А когато той беше на работа, Иносънс се държеше лошо с нея. Клаудия мразеше училището с отвратителната му храна, но мразеше и да се връща вкъщи.

Иносънс я караше да лъска пода на лакти и колене, като Пепеляшка. Но Пепеляшка поне беше красива. Иносънс бе подстригала косата на Клаудия късо, така че приличаше на момче.

Клаудия зарови крачетата си в пясъка. Беше горещо, но ако ги заровеше достатъчно дълбоко, отново ставаше хладно. Беше й приятно да е сама, но се боеше, че Иносънс ще я види и ще се ядоса. Иносънс винаги се ядосваше, когато я видеше. На Клаудия й се искаше майка й да се беше опитала да остане жива. Ако Иносънс започнеше да харесва Клаудия, и Клаудия щеше да я хареса. Татко си обаче мразеше и винаги щеше да го мрази, защото не правеше нищо.

Възрастните бяха толкова глупави. Бяха организирали голямо парти за глупавия нов хотел на татко й и щяха да дойдат хора, които пишеха истории за вестниците. Щяха да дойдат и такива, които бе виждала по телевизията, в шоуто „Най-популярните от популярните“. Прочути хора. Не й позволяваха да гледа шоуто, но когато Иносънс я нямаше, бавачката я оставяше да погледа. Това парти беше много важно, защото татко й искаше хората да харесат хотела му. Клаудия не го харесваше. Вътре беше тъмно, като в къща с призраци.

Главата й пламтеше от слънцето; струваше й се, че всеки момент ще се подпали. Много искаше да влезе във водата. Беше много плитко и дъното се виждаше, както и няколко малки рибки. Клаудия заподскача — ох, ох, този пясък беше горещ като пещ, бързо! — към водата. Беше толкова топла, като във вана! Клаудия запляска с ръце във водата, събра крака и се престори, че е русалка. Само дето не можеше да се потопи под водата, за нищо на света. Ужасно беше да не можеш да дишаш. Беше й трудно да плува със събрани крака, а освен това й трябваше истинска рибешка опашка. Но, о, водата я тласкаше все по-надълбоко. Опита се да спре, но водата беше прекалено силна. Почувства соления й вкус в устата си — помощ, не можеше… потъваше… задавяше се… о…

— Държа те!

Един огромен като мечка мъж с голяма черна брада и къдрава коса й се усмихваше, докато я повдигаше все по-нагоре и по-нагоре, измъквайки я от водата. Клаудия се зарадва, но в същото време плачеше от уплаха.

— Всичко е наред — каза той, докато тя се давеше и кашляше. Водата в носа й пареше. — Сега си в безопасност.

— Моля те, не казвай на мащехата ми — каза тя, — иначе ще ми се кара.

На лицето на мъжа бе изписано сериозно изражение.

— Не биваше да влизаш във водата сама, млада госпожице. Можеше да ти се случи какво ли не. Как се казваш? И къде е мащехата ти? Тя би трябвало да се грижи за теб.

— Клаудия. Тя е в хотела заедно с татко и всички останали. Аз съм на седем и мога да се грижа за себе си. А ти как се казваш?

Мъжът се усмихна и тя реши, че не го харесва, въпреки че я беше спасил. Беше прекалено космат.

— Кое е любимото ти име за момче, Клаудия?

— Ти не си момче!

— Кое е любимото ти момчешко име, Клаудия?

— Ами… ами… Ориноко. А сега можеш да ме пуснеш.

— Е, добре, Клаудия. Казвам се Ориноко и ще ти помогна да се изсушиш. Ако си добро момиче и правиш това, което ти казвам, няма да кажа на мащехата ти колко лоша си била. Това ще бъде нашата тайна.

— Аз съм суха, Ориноко. Слънцето ме изсушава. Моля те, не й казвай.

— Ще видим. Прави каквото ти казвам и може и да не й кажа. Почти стигнахме.

Тя почувства, че сърцето й бие силно, но не искаше да ядосва Ориноко. Виждаше, че вече е почти ядосан, а когато възрастните се ядосваха, ставаше много страшно. Тогава се превръщаха в чудовища.

Ориноко се оглеждаше наоколо, после бързо отиде до крайбрежната колиба в самия край на плажа, встрани от хотела. Сложи я на един бамбуков стол, който бодеше, и заключи вратата.

— Тъмно е — каза Клаудия, но само наум. Искаше татко си. Ориноко беше лош и това вече не беше любимото й име за момче. Усещаше как очите й стават все по-горещи, което означаваше, че ще се разплаче.

— Сега ще се запознаеш с един мой приятел и искам да си много мила с него.

Тя кимна. Седалката на стола изведнъж стана топла и влажна и тя започна да трепери. Ориноко бавно свали ципа на късите си панталони и притисна пръст към устните си, а тя — прехапа своите, за да не изкрещи. Неговото… онова не приличаше на това на татко й — беше много по-голямо, червено и противно.

Ориноко седна на друг стол и й се усмихна с вълча усмивка. Тя искаше да побегне, но Ориноко бе заключил вратата. Прозорецът беше без стъкло, но бе прекалено високо, не можеше да го достигне. Беше й трудно да диша, сякаш още беше във водата.

— Кой ти спаси живота?

— Ти, Ориноко — каза тя, но думите прозвучаха като крякане.

— Точно така. А сега ще ми се отблагодариш. — Той направи пауза. — Ела и седни при мен, Клаудия.