Саша Блейк
Отмъщение (10)

Джак

Париж, зимата на 1997

Проклето шише с валиум — отвори се, за Бога! Тези хора не знаят ли, че във времена на истинско отчаяние човек трепери и просто… Най-после, най-после. Джак обърна шишенцето над устата си и преглътна няколко хапчета с доза водка. Запали цигара и легна под завивките. Бе увил черна риза около главата си, за да блокира светлината и шума. Всичките му сетива пулсираха, сякаш някой бе смъкнал кожата му и бе оголил нервите му на студения зимен вятър.

Освен това замръзваше. Температурата в стаята бе двайсет и два градуса, но му беше толкова студено, че зъбите му тракаха. Отчаяно копнееше да види Мария — струваше му се, че тялото му се разпада и само ръцете й, обвити около него, могат да го задържат цяло. Но в същото време отчаяно искаше да не я вижда, защото знаеше, че тя ще връхлети в стаята, задъхана от вълнение, и ще попита: „Каза ли й?“

Потръпвайки от болка, той отви черната риза от главата си и се уплаши, че пронизителната светлина на лампите и бръмченето на плазмения телевизор и дивиди плеъра ще разцепят черепа му. Видя, че Мария го гледа тревожно. Тя се приближи забързано към леглото и попипа челото му. Никоя жена не бе пипала челото му от двайсет години.

— Скъпи! О, боже мой, какво има? Тя… тежко ли го прие?

Гласът й трепереше. Той нямаше да понесе, ако тя се разплачеше. Нямаше емоционален запас, нямаше какво да й даде, едва се държеше да не рухне.

— Не — каза той. — Разказах й всичко. Всичко е наред.

— О, слава Богу! Не мога да повярвам, че ти отне цяла седмица, Джак. Знам, че беше шок, но… Няма значение, щом не е станало нищо лошо. Всъщност тя добре ли е?

— Ами… — поправи се припряно той. Умът му бе замъглен и му бе трудно да намери точните думи. — Очевидно не е добре, но се справя. Обмисля го.

— Значи е сложила край?

— Да. — „Моля те, просто ме остави на мира.“

— А те… те дали… имам предвид… тя нали не е…?

— Не.

— Слава Богу!

Тя притисна ръка към сърцето си и се хвърли по гръб на леглото. Гласът й отекваше като високоговорител в ухото му. Тя избърса сълзите си и отново седна.

— А как го прие?

„Боже господи!“ Всичко беше свършено — е, добре, не беше свършено, но тя смяташе, че е. Тогава защо не й стигаше? Защо успехът на мъжа никога не беше достатъчен, защо жените трябваше да знаят всяка подробност, довела до успеха ти? Ако свалиш луната на някоя жена, тя ще я подържи в ръка, на лицето й ще се изпише замислен израз и ще започне разпитът: „И така, ти сам ли свали тази луна? Как точно? Или накара някой друг да го направи? Мислеше ли за мен, докато я сваляше? Лесно ли беше — по-лесно, отколкото звучи? Защото, ако е било, може би трябва да те помоля да ми свалиш някоя малко по-тежка планета…“

Той бавно си пое дъх. Лошите мисли се прогонват с добри мисли. Беше съвсем просто.

— Скъпа — поде той с изненадващо ободрителен глас, — ще го преживее.

Ръцете на Мария обхванаха гърлото й и затрепериха.

— А… мислиш ли да… Ще й кажеш ли за мен? Знам, че току-що е преживяла невероятен шок, но толкова много искам да се запознаем. Толкова дълго чаках… Толкова е трудно да не мога да… да осъществя контакт. Това може да отклони вниманието й от мисълта за преживяното…

Слабостта й му вдъхна сила.

— Мария — заговори той със спокоен вид, — идеята не е добра. Не точно сега. Ще й дойде прекалено много, твърде скоро е. Дай й време да го преодолее и когато настъпи мигът, ще ви запозная. Мислех си да организирам тържество, за да отбележа откриването на хотела. Може да се запознаете тогава.

Тя кимна сковано, със стиснати устни, неспособна да прикрие разочарованието си. Две сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Слушай, скъпа — каза той. — Не се натъжавай. Имам изненада за теб. Ще отидем на екскурзия.

— Нещо делово ли? — попита тя.

— О, не — отвърна той. — Само за удоволствие.