Саша Блейк
Отмъщение (13)

Клаудия

Лондон, лятото на 1998

— Емили? Здравей, Клаудия е. Надявам се, нямаш нищо против, че ти се обаждам. Знам, че от известно време не сме се чували, но… Видях вестника и се питах дали си добре.

— Видяла си своя вестник. Ако искаш, ще ти дам интервю.

Клаудия ненавиждаше сарказма, който Емили проявяваше понякога. Отношенията им бяха напрегнати още от деца. Емили сякаш изпитваше неприязън към нея по много причини.

— Ще напусна, Емили.

— Не се ядосвай. Имам нужда от теб. Сериозно, искам да напишеш статия за мен! Нали разбираш, да разкажеш историята от моя гледна точка. Ще поискам от „Ю Кей Сънди“ двеста бона.

— Емили! Да не би да са ти пъхали под вратата пликове с предложения за плащане в брой?

— Да.

— Забрави ги. Парите не ти трябват — а за толкова те ще напишат каквото си искат. Ще искат да кажеш как е Тим в леглото и ще искат да чуят неща като „Той гледаше крикет през рамото ми, докато тласкаше, и изкара шест ининга, преди да излезе. Може да играе за Англия — има огромна бухалка и големи червени топки!“ А ти няма да можеш да кажеш нищо. Не ти дават да прочетеш текста предварително за одобрение. Освен това ще те накарат да позираш по прашки. Дори и аз да напиша материала, те ще го пренапишат. Ще те накарат да изглеждаш ужасно.

— О! Добре.

Клаудия знаеше, че не е хубаво, но се радваше, че се намира в положение, в което може да даде съвет на Емили. Сестра й си беше винаги толкова самодостатъчна, показваше такова пренебрежение към нея.

— Ем, искаш ли да дойдеш при мен? В „Сейнт Мартинс Лейн“ съм. Накарай Чарли да изведе бавачката през портата в твоята любима кола — по-добре прозорците да са затъмнени. Кажи й да си сложи руса перука и тъмни очила. Репортерите ще тръгнат след нея и тогава ще можеш да се измъкнеш и да дойдеш тук.

Почувства, че Емили се колебае.

— Не се страхувам, Клаудия.

— Знам. Но… ще се радвам да поговорим. И аз имам проблем. Между другото, регистрирана съм под името Фрешуотър.

— Ще съм там след час.

— И, Ем?

— Да?

— Едно… едно бебе винаги е специално.

Клаудия затвори телефона и повя с ръка пред лицето си. Отиде до прозореца и погледна към Лестър Скуеър. Гледката беше прекрасна. Струваше й се, че колоната на Нелсън се намира на една ръка разстояние. Сякаш Лондон и забележителностите му бяха смачкани и свити, за да се поберат в нейната собствена галерия. Ню Йорк бе нов, дързък и модерен, но Клаудия предпочиташе Лондон. Лондон бе наистина красив, величествен, имаше дълга и славна история. Може би защото самата тя не знаеше откъде идва, кои са истинските й родители, миналото — всяко минало — бе безценно за нея, а това на Лондон определено събуждаше страхопочитание. Беше страхотна тръпка да си турист в собствения си град — турист, който си плаща, а не гост в някой от хотелите на баща й. Много приятно бе да си анонимен.

Някой похлопа на вратата.

— Да?

— Аз съм.

Емили влетя в стаята и се запъти право към минибара.

— Ооо, бонбони дражета. Вкусно. — Разкъса пликчето. — И така — продължи тя, докато отваряше кутия кока-кола, — значи съжителстваш с някакъв дъртак, който мирише на пръст.

Емили определено имаше уникален начин на изразяване.

— Ами… — отвърна Клаудия. — Не е толкова стар. Само че… — И млъкна.

— Какво?

О, по дяволите! За малко да се разплаче.

— Мисля… не съм сигурна… преди няколко месеца получих писмо. А после, миналата седмица, дойде още едно… пишеше същото. Че трябва да прекратя връзката си с Мартин, защото тя ще доведе само до „агония и нещастие“. Не знам кой ги изпраща. Може да е татко — мисля, че е възможно Мартин да се е изпречил на пътя му в бизнеса. Опитва се да забрани сватбата, но… Не искам да говоря с татко, държи се толкова обидно. Или пък може да е някой друг! Или си имам приятел, или… враг. Аз… знам, че Мартин ме обича, но мисля, че ме лъже.

Емили избухна в смях.

— О, моля те! По-скоро ти сама се заблуждаваш.

Сълзите пресъхнаха.

— Благодаря за подкрепата — каза сковано Клаудия.

— Клаудия, какъв е проблемът? Покажи му писмата и го попитай дали крие нещо. Тогава ще разбереш. Боже, ако си мислиш, че имаш проблеми, погледни мен!

Клаудия наистина я погледна. Емили изглеждаше безумно уплашена.

— Съжалявам. Как… как се чувстваш?

— Бясна съм. Нали видя какво е казал за мен оня мръсник в боклучавия вестник?

— О, Ем! Ще ми се да беше изчакала. О, боже!

— Трябва да го докажа. Пред целия свят. И пред Тим. Този никаквец! Ще направя тест за бащинство.

— Сигурна ли си? Не трябва ли да изчакаш бебето да се роди?

— Не. Може да се направи по всяко време. Трябва ми само проба от Тим.

— И как ще го направиш?

— Ще намеря начин. Куинтин казва, че има хиляди компании, които са готови да го направят. Дори ще съберат проби от дома ти. Работата е там, че — и съществува съвсем, съвсем минимален риск за бебето, около един процент — трябва да вкарам игла в…

— Да, добре, разбрах. Струва ми се доста драстично.

— Кое в положението, в което съм изпаднала, не е драстично?

— Вярно. О, сетих се! Можеш да дадеш интервю за „Хелоу!“ Безплатно.

— Да не си полудяла?

— Емили, „Хелоу!“ ще отпечата точно това, което искаш, и ако ги помолиш да дарят хонорара ти за благотворителност, ще го споменат в статията. Тогава ще изглеждаш абсолютно невинна. Ако го направиш за пари, хората ще започнат да говорят гадни неща, дори и да се докаже, че Тим е бащата.

— Мамка му, наистина е той! Страхотно, дори и ти не ми вярваш.

— Вярвам ти, вярвам ти. Слушай, Емили, мисля, че идеята е страхотна — тестът за бащинство, имам предвид. Но как ще накараш Тим да ти съдейства?

Емили се усмихна.

— Току-що ми се обади. Ще дойде от Ню Йорк. Иска да поговорим. Довечера ще се срещнем в клуба на баща му. — Ухили се. — Всеки четвърти вторник там допускат жени и кучета. Ще се скараме в стаята за пури и ще отскубна малко от косата му.

Въпреки всичко на Клаудия й стана смешно.

— Няма ли някакъв по-нежен начин?

Емили вдигна вежда.

— Няма да му направя свирка, ако това имаш предвид.

— Не, не. — Клаудия прочисти гърлото си. — Ако искаш, ще поговоря с „Хелоу!“ за теб. Сигурна съм, че Иносънс ще ти позволи да използваш нейния пиар, но по-добре откажи. Изненадана съм, че Макс Клифърд още не се е обадил. Но мисля, че трябва много да внимаваш. Най-вероятно Макс не е човекът за теб. Страхотен е, но ако имаш Макс, ще изглеждаш прекалено… светната за медиите. Ем, слушаш ли ме?

Емили вадеше ядките кашу от едно бурканче и бършеше ръцете си в бялата кувертюра на леглото.

— Ммм.

— Емили — продължи Клаудия, — ще направиш ли нещо за мен?

Сестра й я погледна остро.

— Какво?

— Ще имаш ли нещо против Мартин да дойде тук, за да… пийнем нещо?

— Той е от вестника, нали? О, боже мой! Нагласила си всичко!

— Разбира се, че не съм! — Тя направи пауза. — Аз… просто искам да се запознаеш с него. Мислех си, че може би… може би ще усетиш, ако е…

— … обратен сериен убиец?

Клаудия въздъхна.

— Беше само идея. Трябва да тръгваш. Той всеки момент ще дойде.

— Боже, Клаудия! Каква мъченица си само! Добре, ще се запозная с него! Но ако посмее да напише и дума за мен, кълна се, ще…

— Няма. Обещавам. О, Господи! Сигурно е той!

Тя забърза към вратата, като по пътя провери отражението си. Емили вече се бе проснала на леглото и превключваше каналите на телевизора.

— Здрасти — каза свенливо Клаудия и си позволи да го остави да я целуне. — Ела да се запознаеш със сестра ми. Тя… си почива.

Улови Мартин за ръката и го въведе в стаята.

— Емили, това е Мартин. Мартин… Емили? Боже, задави се с ядка! Мартин!

Й двамата се втурнаха напред. Емили вдигна ръка.

— Спокойно — изохка тя. — Добре съм.

— Не изглеждаш добре, Емили. Ужасно си бледа. Нека ти донеса чаша вода. Ето. Не ни стряскай! Всички трябва да пийнем нещо. Мартин? Какво искаш? — Усмихна му се неловко. Той отвърна на усмивката й.

— Каквото има.

— Можем да си поръчаме кафе? — Тя погледна Емили, която се бе втренчила — толкова грубо — в Мартин.

Мартин се усмихна.

— Какво? Не съм чак толкова стар!

— Не — промълви Емили и се отдръпна назад. — На колко години си точно?

— Емили!

— Няма нищо, Клаудия. Тя просто се грижи за теб, а аз наистина съм стар негодник. На четирийсет съм.

— Съответства. Мамка му! Гади ми се. Клаудия… може да имам нужда от теб.

— Аз ще поръчам кафето, скъпа. Ти се погрижи за сестра си.

Клаудия забърза след Емили към банята и затвори вратата.

— Боже Господи, Емили! — изсъска тя. — Беше толкова груба!

Освен това продължаваше да зяпа Мартин! О, боже! Значи беше истина. Емили бе разбрала, че годеникът й я лъже. Или още по-лошо — може би го беше виждала в клуб за стриптийз или нещо подобно.

— Значи… значи го позна?

За нейна изненада Емили взе ръката й много нежно.

— Клаудия — каза тя, — познах го. И мисля, че и ти трябва да го познаеш.

Потресена, Клаудия видя, че очите на сестра й са пълни със сълзи.

— И знам защо татко иска да прекратиш тази връзка. Не става въпрос за бизнес. Той знае. О, Клаудия! Това е извратено. Аз просто… чудя се какъв ли зъл дух те е отвел при този мъж. Мисля, че си права. Мисля, че наистина имаш враг…

Емили млъкна.

— Какво? — прошепна Клаудия, сграбчи сестра си за раменете и я разтърси. — Не те разбирам. Зъл дух? Плашиш ме, Емили, плашиш ме до смърт! За какво говориш? — Страхът й бе толкова силен, че почти я обзе истерия.

Емили преглътна с усилие.

— Клаудия — каза тя. — Мисля, че вие с Мартин също трябва да си направите тест за бащинство.

За един кратък блажен миг Клаудия не разбра.

— Защо? — попита тя. — Не съм бременна!

Тогава най-после проумя и светът се срути отгоре й.