Саша Блейк
Отмъщение (41)

Алфи

Десет минути по-рано

Това беше най-ужасното парти на света — цял куп възрастни, които крещяха, препъваха се и падаха. Храната беше супер: шоколадова торта във формата на острова, сладкиш със сметана и плодове, шоколадово фондю с маршмелоуз, плодова салата с череши, голямо барбекю с дебели наденици и скариди с големината на банани. Имаше и печено прасе, като в Средновековието, но Алфи не можа да се добере до него, защото възрастните бяха толкова лакоми! Бутаха те и ти се караха, че нямаш маниери! Скачаха в огромния плувен басейн, който изглеждаше свързан с морето, а някои дори се целуваха.

Алфи се смъкна от стола. Краката му се отлепиха от седалката като стикер. Беше покрит с топлинен обрив и ухапвания от насекоми, които се бяха издули и пускаха жълта гной. Сгорещеният гръб го болеше, макар че му бяха позволили да плува с шнорхел само пет минути. Беше забравил широкополата си шапка за слънце в моторницата.

Беше безкрайно нещастен. Баща му бе обещал, че ще е забавно, но се забавляваха само възрастните. Държаха се като деца — баща му и всички журналисти бяха карали водни ски и сърф и бяха ловили риба с харпун. Той бе останал вътре и нарисува картина на танк чийфтан^[1].

Баща му все още се забавляваше: седеше в басейна, пиеше шампанско и се смееше с една жена с червен бански и големи цици. Новата майка на Клаудия.

Алфи не се боеше от новата майка на Клаудия. Беше красива, но пушеше от дълго цигаре също като Круела де Вил. Клаудия твърдеше, че е вещица, и макар че не вярваше в тези глупости, Алфи бе видял перуките в стаята, където жената държеше всичките си рокли. Приличаха на индиански скалпове. Искаше да ги провери за кожа и кръв, но Клаудия се уплаши да не ги хванат.

Беше толкова нечестно. Той искаше да си играе с Клаудия — тя беше свястна за момиче, — но Иносънс заяви, че си почивала, а той не можел да я види, защото бавачката й не се чувствала добре. Той харесваше стаята си — дъното на ваната беше прозрачно, а отдолу се плискаше морето. Беше яко. Беше видял риба лъв. Проблемът беше само, че някой водолаз спокойно можеше да ти види дупето.

Алфи реши да потърси дърво, на което да се покатери. Из целия остров имаше хамаци, кафяви зайци, пауни и катерички. Зачуди се дали баща му е довел мишелова си.

Затътри се сред дърветата, като избягваше слънцето. Всеки път, щом слънчевите лъчи докоснеха кожата му, го засърбяваше. Видя спяща костенурка, а после зърна два жълтеникаво-червени плавника и водолазна маска, оставени пред вила на брега. Загледа се по-внимателно: ластичен харпун, облегнат на стената. Озърна се първо наляво, после надясно. Искаше да опита само веднъж. Но първо трябваше да намери риба. Не можеше да е трудно, морето беше пълно с риба!

Той повдигна харпуна и докосна върха на стрелата. Знаеше, че не бива, но се почувства така, сякаш бе видял надпис „Мокра боя“. Беше адски остър. Оръжието беше тежко и високо почти колкото него, но той беше много силен. Наистина ли трябваше да стреляш риби с това нещо? Ако не намереше някоя свястна сянка на брега, не можеше да стигне до водата — при всяка стъпка по пясъка слънцето щеше да раздира кожата му. Знаеше как точно се е чувствало печеното прасе.

Щеше да се промъкне сред дърветата и да види дали има начин да стигне до океана, без да се опече жив. Дори откъслечната светлина, която проникваше сред листата на палмите, дразнеше кожата му. Все още чуваше шума и музиката от партито. „Продължавай да вървиш. Добре.“ Точно в другия край на плажа имаше висок куп дъски за сърф, до някаква хижа, а още по-нататък, близо до водата, зърна два каяка, обърнати върху пясъка. Можеше да пропълзи в сенките като снайперист. Оттам до водата оставаше само около метър, а имаше и скали. Идеално: щеше да лови риба на сянка.

Забърза между дърветата, стиснал харпуна в потните си ръце, и се стрелна пред дъските за сърф, а оттам — в сянката на хижата. О, тук беше наистина хладно! За миг остана неподвижен, отпусна харпуна на пясъка и избърса дланите си в шортите. Врагът беше в полезрението му! А после застина на мястото си — чу звук на първичен страх, който го смрази до костите. Цялата горещина се оттече от тялото му в тръпка от страх. Шумът идваше от хижата — студеният глас на възрастен, лишен от милост, и ужасното, спиращо сърцето скимтене на дете, на малко момиченце.

Клаудия?

Алфи затаи дъх и бавно, тихо вдигна харпуна. Изведнъж се почувства спокоен като блестящото тюркоазно море. Беше дебнал елени с баща си във високите планини на Шотландия всяка година, откакто се научи да ходи. Татко му казваше, че е лош стрелец, но той не беше. Напротив, изискваше се голямо умение, за да успяваш всеки път убедително да не улучиш такова красиво огромно животно като елена. Той се промъкна до прозореца.

— Ела и седни при мен, Клаудия.

Мъжът седеше на един стол със затворени очи и напрегнато изражение; от устните му излизаше нещо като хриптене. От мястото си Алфи виждаше само главата и раменете му. Намести харпуна на рамото си и се прицели в центъра на това грозно чело. Едва след като натисна спусъка, започна да трепери и прицелът му се отклони настрани.

Мъжът изкрещя и сякаш полетя назад сред червен поток от кръв. Алфи се олюля от силата на отката и падна на пясъка.

— Клаудия! — изкрещя той и се замъчи да се изправи на омекналите си крака. Рамото му гореше от болка на мястото, където го бе ударил краят на оръжието. — Клаудия! Добре ли си?

Той скочи на прозореца, опитвайки се да види какво става в стаята. Мъжът лежеше на пода, притиснал ръка към главата си, стенеше и пъшкаше. Оная му работа беше извадена. Стрелата се бе забила в бамбука зад него и бе приковала откъснатото му ухо към стената. Алфи си пое дълбоко дъх и погледна настрани.

Клаудия беше гола, изглеждаше болна и замаяна.

— Клаудия, Алфи е. Премести стола до прозореца.

Тя го погледна вцепенена.

— Прави каквото ти казвам! — изрева той, както правеше баща му. Рамото го болеше дори като говореше.

Тя се стресна и забута стола.

— Побързай!

Стиснал зъби в агония, той се изтегли върху перваза. Мъжът, се изправяше, залитайки. Лицето му бе мрачно като самата смърт. Клаудия се качи на стола.

— Хайде! — подкани я Алфи. — Скачай. — Протегна тънките си ръце. — Ще те хвана.

Тя се взря в него, поколеба се за миг и той внезапно отново се озова в планините и безпомощно наблюдаваше тихото отчаяние на кошутата в мига преди смъртта. Мъжът се хвърли, грабна я и тя изчезна от погледа на Алфи.