Саша Блейк
Отмъщение (61)

Емили

Лондон, ноември 1998

Емили седна до леглото на баща си и тропна с крак по пода.

— Ти, копеле такова — каза тя.

Не последва отговор. Той лежеше по гръб, с отворена уста със засъхнала в ъгълчетата слюнка. Дишането му бе тихо и стържещо. Емили изпъхтя тежко, наведе се и изсъска в ухото му:

— Мразя те. Наистина те мразя. Ти си най-лошият баща на света. Изобщо не ти пука за мен. Всичко, през което преминавам, е по твоя вина.

Тя стисна зъби. Не можеше дори да се намуси, докато баща й беше в кома. Това бе нещо като окончателното нищо. Не я беше грижа дали Джак ще умре. Добре де, мъничко я беше грижа — ако той умреше, тя щеше да остане още по-самотна, отколкото беше сега. Той вече я бе изоставил, защото не одобряваше начина й на живот (каква ирония, като се има предвид неговият собствен) и защото беше себично, злобно, лъжливо копеле. Да умре и да я изостави завинаги? Щеше да е съвсем типично за него.

Не можеше да повярва, буквално не можеше да повярва какво е направил. Последното му предателство бе жестоко и абсолютно. Ако излезеше от комата — о, боже, — когато Иносънс беше заподозряна и й предстоеше процес по обвинение в опит за убийство…

Емили едва успяваше да асимилира всичко. Беше излязла от болницата в мига, в който чу за ареста на майка си (като плати безобразната сметка с кредит), хвана такси, отиде в участъка и поиска да види Иносънс. Да си клатушкаща се бременна в деветия месец си имаше някои предимства — отваряше някои врати. Позволиха й кратко посещение.

Четирима мъже с костюми и измъчени изражения тъкмо излизаха от килията.

— Шестстотин долара на час, копелета такива, и все още съм тук! — изкрещя пронизително след тях Иносънс. — За какво ви плащам? За да се чешете ли?

— Много мило — промърмори Емили. — Е, виждам, че си се приспособила.

Майка й изчака адвокатите да се отдалечат достатъчно, после скочи от стола си и изръмжа с дрезгав шепот:

— Джак и аз никога не сме били женени. — Странно, но бе по-красива без тоновете грим и изкуствения тен. Навярно гласът й бе спаднал от толкова много крещене. Хвана Емили за раменете, разтърси я и изсъска в лицето й: — Тази свиня баща ти никога не се е женил за мен!

— Не ставай смешна — отвърна Емили, като дишаше тежко. Бебето бе намалило наполовина капацитета на дробовете й. — Защо, защото сте се оженили в чужбина ли? Това няма значение, валидно е. — Знаеше закона, свързан със сключването на брак; проучи го, преди да се омъжи за Тим във Вегас. Не искаше да поема никакви рискове.

— Не — изхриптя майка й. — Невалидно е.

— Майко, няма значение дали някой местен фермер е счупил кокосов орех и го е излял над главите ви. Ако брачната церемония е била законна според местните закони и обичаи, значи е законна и във Великобритания. Стига да не сте братовчеди.

Иносънс диво разтърси глава. Косата й имаше нужда от миене.

— Не е церемонията. Церемонията си беше хубава. И свещеникът беше истински, акредитиран, лицензиран и всички подобни простотии. — Преглътна с усилие. — Но церемонията се състоя на онова малко кътче на плажа… било е негово… така и не ми каза… и то не е било лицензирано за извършване на брачни церемонии. Било е негово и той е знаел, че няма лиценз. Той и скапаният му адвокат са събрали цялата документация, която е необходима, за да го докажат. Никога не съм била омъжена за него!

Емили се задави.

— И… какво означава това? Сигурно имаш някакви права. Живели сте заедно…

— Ядеш ли зеленчуци и плодове?

— Какво?!…

— Опитай манго — промърмори Иносънс, преди да изкрещи: — Двамата с него почти не сме оставали под един покрив! Навярно ни се събират не повече от две години в една и съща къща. Не е достатъчно, за да предявя претенции.

— Значи…

— Той се е оженил за любовницата си! — Майка й хвърли неспокоен поглед към вратата, сякаш се притесняваше, че ги подслушват. — Оставил й е всичко! Измами ме. Знаех, че е намислил нещо. Притиснах го и той с ръка на сърцето каза: „Скъпа Иносънс, ще оставя всичко на съпругата си.“ Само дето съпругата е била Мария! Шибаната Мария Радклиф! Оженили са се тайно, в Тоскана, тази година!

— Но, мамо, Мария е мъртва.

— Да! — изграчи Иносънс. — И скъпата гниеща в земята Мария е оставила всичко на дъщеря си.

— О, боже! На непозната! Една непозната ще получи всичките ни пари!

— Не! — изсъска Иносънс. — Клаудия ще ги получи! Той е чукал истинската майка на тая малка крава. Клаудия ще получи всичко!

Емили политна назад от шока. Майка й разтърси глава и изсъска:

— И това не е най-лошото.

— А кое е… най-лошото? — попита със запъване Емили.

Иносънс я придърпа към себе си и прошепна в ухото й:

— Че всичко това ще стане всеобщо достояние и някой алчен шибаняк, когото Джак е загробил при рухването на „Лойдс“, ще събере две и две.

Емили поклати глава, не разбираше.

Майка й нададе пронизителен писък на ярост.

— Щом никога не съм му била съпруга, тогава, когато той — аз — прехвърлих всичките му авоари на мое име, могат да заявят, че е било незаконно.

— Това са глупости, майко. Сигурна съм. Той е бил свободен да прехвърля авоарите си на когото иска, стига да не го е направил с цел избягване от задължения. Ако ти си човекът, споменат в документа, няма значение дали си му жена, леля или момчето, което му лъска обувките.

Иносънс преглътна.

— Боже, Емили! Надявам се да си права. Защото не става въпрос за парите — вече не. Става въпрос за мотив. Господи, имам нужда от цигара. — Направи пауза. — Това ще се разчуе преди процеса. Знам го. А после, със или без „Лойдс“, ме чака живот зад решетките.

Емили стисна зъби, за да потисне един писък на ярост, и хвърли злобен поглед към неподвижното тяло на баща си.

Лошият късмет си имаше навик да намира това семейство.

Беше й много по-лесно да приеме, че една непозната ще наследи кралството на баща й, отколкото да се примири с мисълта, че сестра й ще получи всичко. Не от лошотия, просто, когато си на дъното, е трудно да се радваш на бляскавия успех на сестра си. Всъщност е невъзможно. Едва успяваш да останеш в съзнание, за да усетиш лошите зелени мисли, които разяждат сърцето ти. Не можеш да не сравняваш нейния скапано удивителен късмет със собствения си злополучен гаден такъв и дори и да не я мразиш с цялото си сърце, безгрижното й щастие, че е получила състояние, което е трябвало да получиш ти, те настройва срещу нея и не можеш да не й желаеш злото.

Емили нямаше да има проблеми, ако всичко бе отишло при някой непознат. Някой, когото никога не е срещала. Нямаше нищо лошо някой да е богат, преуспяващ и щастлив, стига само да не го познаваш. Тогава е по-трудно да сравняваш скапания си гаден живот с неговия.

Нейният живот бе скапан и гаден, а бебето дори още не се бе родило. Тя живееше от жалката издръжка, откъснала се от сърцето на майка й — достойна съперница на чичо Скрудж. Струваше й се толкова нередно. От списание „Окей!“ й предлагаха да направят интервю след раждането на бебето — това щеше да покрие таксите на болницата „Линдо Уинг“, — но след това, ако искаше да облича това дете в дрехи на Ралф, щеше да се наложи да измисли нещо. Боже господи! Пари, пари, пари! Тъй като ги нямаше, те бяха единственото, за което мислеше. Това състояние приличаше на болест: финансова анорексия.

А съпругът, който можеше да й помогне, като, да речем, продаде онзи огромен неугледен обор в Ню Йорк, буквално бе изчезнал яко дим. Бомбата бе избухнала и — бум! — той се изпари и не можеше да се свърже с него, да го вземат дяволите.

Беше й писал, разбира се. Несъмнено така беше редно да се постъпва: да кореспондираш със съпругата си, след като главата й едва не е била откъсната от огромно военно съоръжение.

Писмата му бяха приятни, загрижени, изпълнени с уверения, че всеки ден получава новини за здравето й, че ще се върне да се погрижи за нея веднага щом е възможно, но е в чужбина (Емили забеляза, че избягваше да спомене къде точно, а тя не разпозна марката). Каза, че почивката е била уредена от баща му, който настоял той да се възстанови от „емоционалната си травма“ на някое горещо място с частно медицинско заведение.

Емили бе сигурна, че това е лъжа, измислена, за да ги раздели. Нямаше начин графът дори да е чувал израза „емоционална травма“. Според нея щеше да се задави, докато се опитва да го изрече. Емоционалните травми бяха за лигльовците. Един английски джентълмен по-скоро би се пробол с меча си, отколкото да признае, че страда от „емоционална травма“.

Но ето че графът го бе изрекъл като извинение да задържи Тими далеч от нея. Това показваше колко силна е неприязънта — не, омразата — му към техния съюз.

Това я натъжаваше и депресираше. Нима Тим нямаше дори да си направи труда да дойде за раждането на бебето си? Вярно, че беше малко слаб характер, но когато беше във форма, умееше да я разсмива. Беше добър компаньон. Зашеметяващ. Добър в леглото. Тя бе очарована, че е негова съпруга. Само ако можеше да е силен и да има вяра в нея, бе сигурна, че от тях ще излезе страхотна двойка. А ако се получеше страхотна двойка, добро семейство, може би накрая графът щеше да омекне. И Тим щеше да получи наследството си, а тя — замъка си, и в крайна сметка всичко щеше да завърши щастливо.

Много „ако“ имаше в тази перспектива.

А точно сега изглеждаше, че Клаудия заграбва всичките пари, всичкия късмет. Клаудия бе официално провъзгласена за наследница на милиарди, а за Емили нямаше нито пени! Това бе най-лошото, което можеше да се случи. Клаудия щеше да получи парите на Джак, независимо дали Мария е жива или мъртва. Това нямаше нищо общо с Мария. Желанието на Джак бе Клаудия да получи парите. А тя дори не му беше истинска дъщеря. Не му беше кръвна роднина! Е, поне Клаудия не знаеше за наследството: адвокатът бе казал на Иносънс само защото тази информация бе „свързана със защитата й“. Клаудия щеше да получи парите!

Емили погледна към баща си. Наистина нямаше надежда той да се събуди внезапно и да го убедят да промени завещанието си.

Разбира се, Емили щеше да наследи състоянието на майка си. Но Иносънс беше от онези майки, които живеят до сто и пет години, а Емили не виждаше нищо успокоително в перспективата да наследи огромно богатство, когато е на повече от четирийсет години и грохнала. Клаудия щеше да получи наследството си след около година. Емили трябваше да чака за своето цяла вечност!

— Ти, копеле такова — каза тя. — Ти, копеле! — изкрещя в ухото му с всичка сила. А после почувства някаква топлина. Погледна надолу. — Мамка му!

Водите й бяха изтекли — право върху последния й чифт обувки от „Джими Чу“.