Саша Блейк
Отмъщение (52)

Иносънс

Лондон, февруари, 1983

Ланселот Джоунс, кралски съветник, седеше зад огромното си дъбово бюро и гледаше твърдо над обрамчените си със стомана очила към клиентката си. Тя седеше скромно на малък твърд стол в средата на огромния му кабинет с кадифени завеси на прозореца.

— Ще повторя — каза той. Дамите винаги се впечатляваха от юридическия жаргон и дългите думи. — Ако съпругът ви няма никакви задължения, може да прави с активите си каквото пожелае. Ако иска, може да ги подари на някой обитател на Луната. Но ако има хора, които могат да предявят претенции към него, а той подари активите си на обитателя на Луната, значи му ги подарява, с цел да измами кредиторите си. Ако го направи, прехвърлянето може да бъде анулирано. Съдът ще каже, че трябва да бъде отменено.

Ланс направи пауза, за да види дали клиентката му изглежда подобаващо впечатлена. Тя му напомняше на София Лорен в това сребристо палто от норка, което се спускаше почти до елегантните й глезени. Носеше диамантена огърлица, шапка от сребриста норка и черни ботуши с връзки и високи токчета. Каква дръзка малка кокетка! Усети как у него се надига тръпка на приятно очакване.

— Както и да е — продължи той, — ако съпругът ви не очаква неприятности — а той не очаква, защото в противен случай от синдиката му щяха да го предупредят, че предстои лоша година — в такъв случай, ако вложи част от авоарите си на името на съпругата си: страхотно! Всичко е абсолютно наред! Разбира се, съдията трябва да разбере с каква информация е разполагал индивидът по времето, когато е извършил прехвърлянето. — Ланс свали очилата си и се усмихна. — Или би трябвало да кажа, по времето, когато се предполага, че е извършил прехвърлянето.

Направи пауза и облиза устните си. Тя беше секси парче, но и той не беше за изхвърляне. Заради холестерола се бе отказал от тлъстото месо и бе намалил пиенето; закопчаваше колана си три дупки по-назад, а след всичкото вървене пеша беше в добра форма. Косата му беше естествена: сребристосива и му придаваше достойнство.

Малко благодарност нямаше да е излишна.

Клиентката му се усмихна скромно и помаха с ръка пред лицето си.

— Зимното слънце превръща този кабинет в парник, господин Джоунс. Имате ли нещо против да дръпна завесите?

— Моля, заповядайте. — Гърлото му внезапно пресъхна.

Клиентката му се надигна с котешка грация, плъзна се до прозореца и дръпна завесите. После се върна на мястото си, седна усмихната и скръсти ръце в скута си, придърпала обемистата норка плътно около тялото си. По дяволите, наистина беше добра! Той се почувства така, сякаш в панталоните си имаше здрав кол.

— Съжалявам — измърка тя. — Прекъснах ви. Мисля… — Невероятните й мигли трепнаха. — Мисля, че имате нещо за мен.

Той се прокашля.

— Наистина имам. Хората от поземления регистър бяха много услужливи. Спокойни. Както се разбрахме, прехвърлих сертификатите за земята — или нотариалните актове — от ваше име, заедно с… хм, не обичам думата „подправено“… нека кажем „инспирирано“… искане за прехвърляне. Разбира се, от поземления регистър искат декларация от собственика. Трябва да кажа, че сте копирали великолепно подписа на съпруга си. Само някой графолог би забелязал разликата. По ваши инструкции са платили таксата и новите документи за всичките шест хотела плюс къщите на Бермудите и в Манхатън. Документите пристигнаха в кабинета ми с препоръчано писмо тази сутрин. Както ме помолихте, сложих по-ранна дата на всички документи. В общи линии, по документи Джак ви е прехвърлил всичко в деня, в който сте се оженили, госпожице Ашфорд. Сега разполагате със завидна собственост. — Той я погледна.

Иносънс повдигна безупречно оформената си вежда.

— Струва ми се прекалено просто. Сигурен ли сте, че от поземления регистър наистина са прехвърлили собствеността? Не правят ли проверки?

Ланс се усмихна.

— Скъпа моя, каква причина имат от поземления регистър да подозират нещо? Малко съпруги биха направили това, което вие направихте току-що. Което е голям късмет. Сега ще ви е по-лесно да бъдете лошо момиче.

Иносънс оголи зъби.

— Господин Джоунс — прошепна тя, — представа си нямате. — Отново се усмихна. — Но ще разберете.

Внимателно свали шапката и палтото си. Отдолу носеше бюстие и корсет на „Ив Сен Лоран“. Жартиерите й бяха мрежести, а черните дантелени гащички — почти невидими. Гърдите й бяха повдигнати и притиснати една към друга като на сервитьорка. Той застина на мястото си, когато тя се смъкна от стола и запълзя към бюрото му. Почти загуби контрол и стисна подлакътниците на стола си, докато тя сръчно разкопчаваше панталоните му.

— Между другото, госпожице Ашфорд — хрипливо изрече той и изпъшка от възбуда, — много ви благодаря за бързината, с която уредихте таксата ми. Напоследък, с тези бързи възходи и спадове, рядко се случва да получа чек още със следващата поща. Съпругът ви, ако мога да кажа, не е… толкова… внимателен.

— Не толкова бързо — прошепна Иносънс, бутна стола му назад и се плъзна нагоре по бюрото и през плота, така че стегнатият й задник се озова на сантиметри от лицето му. — Заповядайте — каза тя.

Боже! Тя си струваше всичко. Не че съществуваше някакъв риск: положението и на двамата беше стабилно. Когато коварството на жена му се разкриеше, Кент щеше да бъде принуден да си държи устата затворена, в противен случай нямаше да му остане нищо. Планът им бе като последен модел ягуар: елегантен, класически.

Той се задъхваше като куче, докато тя го дърпаше за скъпата светлосиня вратовръзка към мястото, където лежеше сребърната норка. Нареди му да легне, а после го възседна. Великолепният й отвор беше в лицето му и тя му направи още една разкошна свирка. Ланс не можеше да се сдържа нито миг повече: отдръпна се, наведе се над нея и й го вкара отзад с яростни тласъци. Боже мой, каква красавица беше! Когато най-после наистина не издържа, вълните на екстаза бяха толкова силни, че му прималя.

Тя избърса оная му работа в сребърната норка, закопча ципа му и оправи вратовръзката му.

— Мога ли да ви донеса чаша вода, госпожице Ашфорд? — попита той.

Тя се усмихна.

— Не, благодаря ви, господин Джоунс. Но можете да ме изчукате отново, ако искате. — Погледна към малкия хладилник в ъгъла на кабинета му. — Имате ли масло?

След това той замаяно й помогна да си облече палтото. Тя отново нанесе блестящото си розово червило, среса косата си и си напудри носа. Той я наблюдаваше с възхищение. Каква жена! Подаде й почтително шапката.

Тя уви норката плътно около себе си, а той неохотно забърза към вратата и я задържа отворена.

— Позволете да ви изпратя до колата ви.

Тя сложи пръст на гърдите му, за да го спре. Той се зачуди дали усеща лудото въздействие на допира си върху сърцето му.

— Вече направихте повече от достатъчно, господин Джоунс — отговори тя и му намигна.

Той се загледа след нея. Искаше му се да има още документи за подписване — всичко, за да задържи този превъзходен ангел в хватката си.

— За мен беше удоволствие да работим заедно — провикна се той след нея и се заслуша в силното тракане на високите й токчета по каменните стъпала, докато не бе погълнато от шума на още един оживен ден в големия град.