Саша Блейк
Отмъщение (2)

Емили

Лос Анджелис, 1996

Беше десет и половина сутринта. Емили лежеше на надуваемия дюшек, използваше любимото велурено палто на майка си като кърпа и усещаше как лекият ветрец се носи над огромния басейн. В едната си ръка държеше половинлитрова чаша изстуден бейлис. Първата й задача след пристигането й в имението бе да нареди на Куинтин да замрази три купички ледени кубчета за любимата й напитка, защото на света нямаше нищо по-лошо от топъл или разреден бейлис. Дръпна дълбоко от петата си цигара „Силк Кат Лайт“ за деня и се загледа във винаги синьото небе над Ел Ей.

Всичко беше идеално.

Обичаше да гледа света обърнат наопаки, особено когато бе толкова красиво обсаден от розови и червени цветя, които задушаваха всяка следа от грозота — стена, колове, ограда и може би човек — в Хълмовете на Холивуд. Харесваше й, че невидими работници се потят денем и нощем, за да запазят прекрасно всичко, което виждаше. Харесваше й тишината; единственият шум бе бръмченето на хеликоптери — или папараци, преследващи някоя звезда, или собственост на самите звезди. Радваше се, че е лято и че майка й бе приела ежегодната лъжа, че Емили „работи“ като стажантка в „Бевърли Гранд“.

За щастие майка й я обожаваше повече на теория, отколкото на практика, и с готовност се възползваше от всяка възможност да се отдели от нея на цял океан разстояние. Тя не се интересуваше от никого, който бе по-млад от осемнайсет години. Когато Емили пораснеше достатъчно, за да привлече вниманието й, щеше да е прекалено късно.

За майка й това бе просто поредната екскурзия на Емили до Ел Ей, където можеше да пие, да пуши, да смърка кокаин и да скита из простиращото се на две хиляди квадратни метра имение на „Мълхоланд“, докато се преструва, че работи в хотела на баща си. Стига да не я хванеше на местопрестъплението и да не бъдеше принудена да се покаже като отговорен родител, стига да плащаше на някого да заличи всички следи от прегрешенията й, майка й беше доволна, че четиринайсетгодишната й дъщеря е достатъчно умна да се забавлява сама.

Беше досадно да я подценяват постоянно, но нямаше да е задълго. А дотогава липсата на интерес от страна на родителите й напълно я устройваше. Днес щеше да постигне апогея на жизнените си планове — да прелъсти най-добрия си приятел Тими, — без някой да й се пречка.

Тимъти Рупърт Перигрин Джайлс, наследник на петнайсетия граф на Фортлин, беше на седемнайсет и аристократичното училище „Гордънстоун“ го оформяше приятно за доживотен престой в топлата прегръдка на върхушката. Беше чаровен, духовит, способен да се нагоди към всяка ситуация в обществото; беше добър плувец, играеше ръгби и — тъй като го бяха отделили от майка му на седем години и двамата се бяха събрали само за кратко след пубертета му — не знаеше нищо за жените.

Тим нямаше представа, че ако някое момиче препоръча плажа Ланикаи на Хаваите като най-добро място за сърф — така умело, че накрая той бе убеден, че идеята е негова, — може да има скрит мотив за това. Беше от онези приятни, но дразнещи момчета, които не можеха да различат светица от кучка, защото си въобразяваше, че ако едно момиче е вещица, това задължително е изписано на лицето му.

Наивността и добротата му обаче бяха от голяма полза за Емили. Тя го изчака да си резервира стая в хотел на Хаваите и после подметна:

— По това време ще съм в Ел Ей. Ела за уикенда. Ще изпратя самолета.

Знаеше, че едно седемнайсетгодишно момче може (колкото и да е странно) да устои на нея, но не и на самолета.

Семейството на Тим притежаваше купища пари, но, за отвращение на Емили, нямаше представа как да ги харчи. Онзи стар ленд роувър, в който се наблъскваха! Онези отвратителни размъкнати панталони от зелен рипс, с които майка му Пат — истинска графиня — се мотаеше постоянно. Ако се качаха на самолет, пътуваха с бизнес класа. Ами онези кошмарни мебели отпреди векове. И партитата им. Не бяха щастливи, ако не опънеха някоя от онези големи палатки, в които ставаше ужасно течение. Оставаха доволни само ако гостите им затънат до кръста в кал, и бяха странно пренебрежителни към количеството и качеството на храната.

И така, частният самолет пореше въздуха към Хаваите, а мазератито щеше да вземе Тими от летището. Самият той мислеше, че ще остане за „уикенда“ — концепция, която му бе позната, тъй като повечето от изисканите познати на Емили всеки уикенд пълнеха замъците си с шумни гости, от които се очакваше да убиват птици и зайчета, да ходят на безкрайни разходки, да играят на думи и да участват във всевъзможни изсмукващи силите дейности от зори до здрач. За нищо на света не можеха да прекарат два спокойни дни, като се полюшват под ритъма на музика или гледат телевизия.

Този уикенд — нейният уикенд с домашно парти в Ел Ей — щеше да е различен. За разлика от Англия, Лос Анджелис бе създаден за партита. В Англия да организираш парти беше същинско бреме: срещу теб стояха времето, задръстванията и предпочитанията на гостите да си останат у дома и да критикуват останалите.

Емили се усмихна на себе си. Бе открила хора, които да планират събитието, хора, които го бяха превърнали в настояще. Те бяха наели хора, които да паркират колите, и бяха получили разрешение да използват улицата. Бяха уведомили съседите с огромни букети — Емили не искаше в имението да нахлуят хора от полицията и отдела за закрила на младежта. Бяха организирали сервитьорите, охраната, фирмата за кетъринг, декораторите, застраховката, бяха наели склад за произведенията на изкуството и антиките — нея не я беше грижа за тези предмети, но тях — да — и дори бяха предложили да осигурят манекенки, които да се съблекат в басейна в полунощ.

Как не, със същия успех можеха да й предложат сбъдването на най-големия й кошмар! Но службата за лимузини беше добра идея, тъй като повечето от гостите й не можеха да шофират. Партито щеше да струва на майка й деветдесет хиляди лири и отгоре, когато Емили платеше самолетните билети на всичките си приятели от Лондон. Неудобно й беше, че ги кара да се тъпчат в първа класа на „Върджин“ (мразеше да изглежда стисната), но просто беше невъзможно всички да се поберат в семейния самолет. А и той беше запазен за Тими.

Бе съставила списъка на гостите много грижливо. Нейната тайфа беше яка. Бе поканила Леонардо и Джони — молеше се Джони да не довлече гаджето си. Голяма досада бе, че питиетата официално трябваше да са безалкохолни, но не искаше да закопчаят Куинтин за сервиране на алкохол на малолетни. А и имаше тайно помещение с алкохол за малцината избрани. Освен това в знак на уважение към Джони бе поръчала да напълнят джакузито с най-доброто шампанско. Трябваше да покани поне някои от първокласните момичета, затова бе избрала Алиша и момичето на Ричи — и двете не бяха твърде разсейващи.

Диджеите — Саша и Джон Дигуид — господи, концертите им бяха страхотни! Емили обичаше начина, по който трансът те оставя просто да бъдеш. Страхотно я възбуждаше. Саша и Джон щяха да взривят всички. А тя щеше да взриви Тими.

— Куинтин!

— Единайсет часът е, Емили, и цяла колекция от страхотни облекла очаква инспекцията ти.

Тя ги бе избрала преди седмица — набързо прелисти „Вог“ и нареди: „Донеси ми това, това и това.“

— Благодаря, Куинтин!

Емили обичаше Куинтин. Чудеше се дали майка му е разбрала, че е гей, още в мига, в който го е зърнала. Беше суперяко да имаш приятели гейове. Е, да познаваш някого, който наистина е гей. Официално партито се водеше негово и той бе направил всичко по силите си да осигури успеха му. Познаваше най-добрите козметички; веждите и линията на бикините на Емили бяха безупречни. Масажът с горещи камъни беше страхотен — „Ще се почувстваш така, сякаш току–що си правила секс, скъпа“ — каза Куентин и се плесна с ръка през устата. Тя се усмихна — приятно й беше, че гледа на нея като на възрастна.

Направиха й пилинг на тялото, увиха я във водорасли и я караха да прави упражнения пилатес до припадък. Ненавиждаше подземната фитнес зала — струваше й се, че с нея къщата прилича на хотел „Хаят“, — но бе пробягала петнайсет километра на пътечката. Зъбите й бяха девственобели, кожата — с оттенък на капучино (горката й майка си мислеше, че „секси“ означава да се изпържиш като хотдог). Всяка сутрин ходеше на излет на Ръниън и сега можеше да преплува цялата дължина на басейна под водата.

Бе готова да се обзаложи, че никой в цялата история не се е подготвял толкова цялостно за свирка.

Пресуши последните капки бейлис, доплува до ръба и се изкачи тичешком по стълбите. Мексиканският градинар трябваше да се пребори с природата, за да отклони погледа си.

— Оплакни око — извика тя, докато минаваше покрай него.

Куинтин бе прострял дрехите на леглото й. Сред убийствените късчета плат, които минаваха за рокли, Емили видя черно мини кимоно от „Галиано“. Дали да не го облече заедно с „Уондърбра“, черни мрежести чорапи, жартиери и червено-черни дантелени гащички от „Топ Шоп“? А черните обувки на високи токчета, патент на „Прада“, нямаха равни. По дяволите шика на наркоманката — предпочиташе шика на проститутката. Седемнайсетгодишните момчета бяха просто устроени, така че защо да ги обърква?

Ето какъв беше планът: щеше да накара шофьора да вземе мерцедеса и да й донесе фетбургер с пържени картофки с чили. Щеше да яде, да дреме и да гледа „Ем Ти Ви“, докато те подреждат къщата. Куинтин можеше да се справи с всички проблеми, а Тими щеше да пристигне чак след осем. В четири тя щеше да се изкъпе и да направи прическата и грима си. Температурата трябваше да бъде полярна — за щастие майка й не беше тук, за да изкрещи: „Затвори проклетите врати!“ Майка й предпочиташе професионалните гримьори, макар че неизменно я правеха да прилича на безпризорна скитница. Нямаше начин Емили да остави някой от тези клоуни да се приближи до лицето й!

Тя се нахрани, спа, събуди се, погледна се в огледалото и… МАМКА МУ! Клепачите й бяха ПОДПУХНАЛИ! Адски подпухнали.

— Куинтин! Куинтин, боже мой, ела веднага, помощ!

Куинтин влетя в стаята й, стиснал в ръка статуетка на Буда от седемнайсети век, което му правеше чест.

Една спешна процедура с кубчета лед и резенчета краставица ограничи щетата, „но е наложително от този момент нататък да останеш във вертикално положение. И каквото и да правиш, не плачи.“ Към шест часа Емили се успокои достатъчно, за да облече нещо от „Безупречната колекция“. Почисти си зъбите с конец, изми ги и примигна от паренето на водата за уста с мента. После изпуши една цигара. Майната му, нали затова бяха дъвките?

— Много хубава жена — промърмори Куинтин, когато тя се завъртя.

Колкото и глупаво да беше, се почувства нервна. Тим не се бе обадил — дали имаше телефона на къщата? Имаше мобилния й, но сигналът в Бевърли Хилс беше ужасен. О, тези момчета! Защо никога не се обаждаха? Просто пристигаха. Забърза обратно към спалнята си и смръкна малко кокаин. Сега вече се почувства добре. Наля си още един бейлис, след което се качи на горната тераса, стовари се в един шезлонг и се загледа през тъмните очила от „Шанел“ към изумителната извивка на долината Сан Фернандо и планината Сан Габриел, почти морави на потъмняващия хоризонт. Океанът представляваше тънка синя линия. Трудно й бе да стои спокойно, затова скочи, запали цигара и отиде да поздрави Саша и Джон.

— Много ми харесва работата ви — каза хладно и отметна косата си назад.

Джон й намигна.

— Благодаря, малката.

Беше сладък по един грубоват начин, като зидар. Емили не можа да реши дали трябва да се почувства обидена, или поласкана, затова измърка:

— Ще се видим по-късно. — И се отдалечи с елегантна походка.

Къщата изглеждаше диво. На портите на имението имаше безвкусни, но страхотни лампички, окачени на палмовите дървета, а на дъното на басейна бе прожектирана думата „ВЯРВАЙ“, изписана с огромни украсени бели букви. По-късно басейнът щеше да се превърне в огромна вана с мехурчета (мехурчетата, чийто цвят човек можеше да избере сам, до сутринта щяха да изчезнат, без да оставят никаква следа). Бяха успели да пречупят светлината в многобройни цветове и сега цялата къща представляваше платно от дъги. Бяха извадили от пагодата всички мебели и я бяха превърнали в дансинг на открито. По клонките на лимоновите, смокинови, прасковени и грейпфрутови дървета висяха кристали. Всичко бе обсипано с бели цветя.

Освен това бяха превърнали тенис корта в пързалка за зимни кънки.

Тя отиде до откритото джакузи, коленичи като котка пред купичка сметана и близна от течността. Мамка му, наистина беше първокласно! Който не е пил „Круг“ от джакузи, не е живял истински. Емили се отпусна на пети, вдигна глава и се засмя на глас. Макар че…

— Куинтин!

— Милейди?

— Моля те, донеси десет бутилки „Крем де касис“.

Изпразни ги в джакузито, кикотейки се, и загледа как цветът на течността се променя в розово. Точно това й трябваше, да, боже мой! И да, като нищо щеше да изхвърли Джони, за да се сближи с Тим. Макар че всъщност беше гадно. Нямаше нищо против да се потопи в телесните течности на Деп, но не и в тези на гаджето му. За нищо на света!

Трябваше да отделят джакузито с жълта лента, каквато полицията използваше, за да огради местопрестъплението. Помоли Куинтин да го организира и отиде да провери бара. Всичко беше абсолютно благопристойно. Американците изпитваха такъв ужас от алкохола, че беше незаконно да пиеш, преди да си навършил двадесет и една, но ако искаш да си извадиш разрешително за носене на оръжие, моля, заповядай! Вместо това гостите й щяха да се надрусат здраво.

Храната беше в изобилие: суши от „Кацуя“ — тяхната темпура със скариди можеше да накара човек да умре от удоволствие; риба и чипс от „Форд“ — обожаваше соса им „Оо-ее“, но — тук въздъхна — тази вечер без чесън; фонтани от шоколад; палатки със захарен памук; млечен шейк от „Фоселман“ — бяха ненадминати, особено с бисквитките и сметаната; и, разбира се, тарталетките от „Дейнтис“. Трябваше да им устои, имаше по-важна задача, а и… о, Господи, лимузините бяха започнали да пристигат! Изкрещя от радост, щом видя момичетата си, и те също изкрещяха. Нейните партита винаги си заслужаваха висок крясък. Момчетата от Великобритания се разхождаха с ръце в джобовете и се мъчеха да не показват колко са впечатлени. Американските момчета повтаряха: „Супер е!“ Имаше множество въздушни целувки, а музиката гърмеше с пълна сила. Очакваше ги много… лоша… нощ.

Но къде беше Тим?

Леонардо се появи с антураж от петнайсет души. Беше наистина сладък, не толкова тантурест, колкото на екрана, но прекара прекалено много време в един ъгъл или като си играеше с мобилния си. Емили сви рамене с красив жест и каза:

— Предполагам, че ще е по-добре да си намериш някое парти в центъра.

Вагонетките подобриха настроението й, а после трябваше да опита чашка от алкохола в джакузито, за да се увери, че става за пиене. Ами тази темпура със скариди, какво изкушение! Ха, ето го и любимото й момче, Барни — средно бляскав, бодро занемарен, предан като сетер, винаги похотлив (беше се пробвал с майка й и Емили наистина, наистина не искаше да знае докъде е стигнал). Барни настоя тя да опита от шоколадовия фонтан. Вместо да потопи в него розов бонбон маршмелоуз, потопи оная си работа.

Емили издаде нещо средно между писък и смях.

— Разкарай се, Барни! Нямам представа къде си го пъхал… всъщност имам!

Но внезапно почувства, че повече от всичко й се иска да го засмуче. Момичетата като нея не изпращаха частни самолети за кого да е. Как смееше Тим да я отблъсне! Бе прекарала месеци наред — да не говорим за деветдесетте хиляди лири, — подготвяйки се да му направи свирка.

Добре. Много добре. Щеше да го направи с някой друг, някой, който го заслужаваше. Обърна се към Барни с най-красивото си нацупване и…

— Здрасти, Ем. Страхотно парти.

Тя се завъртя с блеснали очи, а Барни тактично се отдръпна в сенките.

— Тим. — Просто трябваше да се разсмее. — Тим, сигурно си заврял!

Той носеше избелели черни дънки, каубойски ботуши, розова риза под жилетка от бяла вълна и огромен шал от червена пашмина^[1] със златиста нишка.

— Тук е Ел Ей, Тим, не Единбург. — Ухили се и го обиколи, развивайки шала. — Трябва да ми покажеш малко кожа.

— Не знам — каза той. — Май видях ледена пързалка.

— Ами тук е Холивуд. Все някой трябва да чупи стойки. — Мамка му! Сигурно се беше изнервила. Тази шега беше тъпа.

Тя махна на Куинтин, който отговаряше за алкохола, и пъхна в ръката на Тим нелегална „Джак енд Коук“.

— Между другото — каза той, — много ти благодаря за самолета. Беше потресаващо.

— Искаш да кажеш, че е имало турбуленция? — подразни го тя. — Защото такива неща аз просто не позволявам.

Той се изчерви и тръсна глава, при което косата му падна в очите.

— Само в сърцето ми.

Тя почувства как собственото й сърце се нагъва като кърпичка. Горкото момче, толкова неопитен беше.

— О, Тим — възкликна тя и погали косата му, — ти си просто… красив. — Хвана го за ръката. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Двамата се промъкнаха на долната тераса, при отцепеното джакузи. В краката им като вълшебно килимче се простираше целият център на Лос Анджелис.

— Хубава гледка, нали? — попита тя.

— Предпочитам тази — отвърна той, загледан в очите й.

О, Господи! За нищо на света не биваше да се засмее.

Куинтин бе намерил отнякъде надпис „СМЪРТНА ОПАСНОСТ“ и го бе сложил над изображението на просната неподвижна фигура с насочена към врата й светкавица. Ем го бутна настрана. После внимателно седна на земята и каза:

— Не искам да си намокря обувките.

Тим бавно коленичи като рицар пред кралицата си и събу обувките й. Всичко беше наред — беше сложила на краката си безумно количество дезодорант. Тим дишаше тежко. Тя гаврътна своя „Кир Роял“, наклони глава назад прекалено бързо и всичко се разми пред очите й. Почувства се особено, напрегната, но не по приятен начин. Пържените скариди и белият прашец не бяха добра комбинация — трябваше да го запомни за следващия път. Тъкмо се канеше да свали обувките на Тим, когато видя, че е смъкнал всичките си дрехи, освен боксерките.

Той й се ухили.

— Да влезем в джакузито.

Тя се изправи и той мълчаливо дръпна колана й. Черното мини кимоно се отвори и тя го изхлузи от раменете си. Челюстта на Тим буквално увисна, когато тя застана пред него по белите си гащички, жартиерите и сутиена „Уондърбра“. Той я придърпа в скута си и устните им се срещнаха. За нейно учудване той пое водачеството.

— Целуваш се много добре — задъхано изрече тя, а той отвърна:

— Чукам се още по-добре.

Членът му се притисна силно в корема й и Емили почувства прилив на желание.

— О, скъпи — въздъхна тя и сключи крака около него. — Аз съм още момиче.

Този път наистина трябваше да му се нахвърли… времето беше идеално, но преди това трябваше да даде на стомаха си време да се успокои. Тя се облегна назад, а Тим се наведе напред и се опита да я целуне; и двамата изкрещяха, когато се прекатуриха в джакузито.

— Косата ми! — изпищя Емили и устата й се напълни с „Кир Роял“.

— Жестоко! — изграчи Тим, когато се подаде на повърхността, а после я придърпа отдолу.

Тя обаче не можеше да го целуне, защото се заливаше от смях, а в носа й влезе шампанско. Изплува на повърхността, като плюеше и се давеше, и той я последва. Очите й пареха, но беше толкова пияна, че не можеше да спре да се смее. Той също.

— Престани да се смееш! — задъхано рече тя, докато той плъзгаше устни към зърната й. Усещанията й бяха много усилени и не бяха изцяло приятни. — Ще… — Трудно й бе да се съсредоточи. Не беше сигурна, че ще успее да задържи дъха си толкова дълго, но все пак каза провлечено: — Ще ти направя най-страхотната свирка в живота ти.

Той се разсмя гръмогласно и промърмори:

— Емили, Емили. — И устата му намери нейната. — Мръсно момиче такова.

Изправи се и тя свали боксерките му. О, Господи! Обикновено в студената светлина на деня онова под боксерките не беше точно хубаво. Всъщност мъжкият пенис изглеждаше отблъскващо. Но точно сега тя беше в настроение и този й се струваше достатъчно добър. Близа и смука, а той потръпваше, стенеше и тласкаше. Всичко беше добре, с изключение на тласъците. Когато стигна до задната част на гърлото й, стомахът й се надигна. Тя обаче продължи да се гърчи цяла вечност, да въздиша и да му отправя престорено свенливи погледи. Той завъртя очи, почти в безсъзнание от блаженство, но не показа никакъв знак, че наближава финалната права. „Мамка му, побързай, на мен не ми е забавно!“ — помисли си тя. Сега наистина трябваше да направи онова всмукване дълбоко в гърлото — големия финал — и той никога нямаше да погледне друго момиче. За нула време щеше да започне да мечтае за брак — беше старомодно момче, — щеше да прерови кутията с бижута на майка си и да измъкне оттам годежния пръстен на прапрабаба си. Тази мисъл я накара да побърза и тя усети — слава Богу, устните й бяха съвсем безчувствени, — че наближава краят.

— Да, сега ще свърша!

Тя стисна очи, докато той се тресеше яростно. „Хайде, Ем, продължавай, мисли си за замъците.“ О, боже, чувстваше се разранена. Главата я болеше, а той я тласкаше силно и — „О, да!“ О, не! Тя се отдръпна ужасено назад и повърна отгоре му огромен вонящ фонтан от розово шампанско и полусмлени пържени скариди.