Саша Блейк
Отмъщение (60)

Иносънс

Лондон, ноември 1998

Най-великият ден в живота на Каролайн Картрайт бе денят, в който се присъедини към Мет^[1]. Още от петгодишна искаше да стане част от органите на реда. Не я биваше в балета. Какво бе казала учителката? „Приличаш на кон, препускащ из заграждение.“

Бе родена за тази работа, о, да! Беше сурова, но честна; открай време беше такава. Имаше достатъчно корумпирани ченгета, но тя не бе от тях. Обичаше да помага на хората и можеше да сложи край на кръчмарско сбиване. Държеше се любезно и спокойно; никога не подхождаше към хората погрешно. Беше само метър и петдесет; когато кажеше: „Стига, момчета“, дори и най-едрите и заплашителни мъжаги спираха да се млатят, най-вече от изненада.

Жените бяха по-гадни и по-злобни. Но дори и те, в по-голямата си част, имаха слабост към добротата. Каролайн беше спокойна и търпелива. Никога не ги наричаше „дами“ — това звучеше покровителствено, все едно размахваш червена кърпа пред очите на бик — и предпочиташе да изказва мнение, не ултиматуми или заплахи. Даваше им избор дали да запазят достойнството си: „Нека се опитаме да разрешим проблема по друг начин. Ето, добре ли си, скъпа?“ Имаше нещо дълбоко успокояващо в обръщението „скъпа“. Обикновено гневът се разтапяше и това я караше да мисли, че повечето от тези жени не са получили достатъчно доброта през живота си.

Каролайн тихо се гордееше с това, че може да овладее всяко човешко същество, колкото и пияно, свирепо или ненормално да е то.

Госпожица Иносънс Ашфорд бе първият й провал.

Доведоха я в участъка с белезници, но дори и така се наложи да се включат шестима полицаи мъже, за да я удържат. Каролайн никога не бе виждала такъв хаос — боричкане, крещящи репортери, които преследваха жената чак до прага. Отначало Каролайн дори я съжали, защото приличаха на глутница диви котки, възбудени от миризмата на кръв. Но състраданието й скоро се изпари. Тя бе един от полицаите, които водеха разпита. През цялото време жената се взираше в нея с такава неприкрита злоба, че тя трябваше да напрегне цялото си самообладание, за да не потръпне. Беше унижена и малко възмутена. Никой не обича балонът му да се пука. Макар че Ашфорд беше прикована с белезници към стола си, а той бе закован към пода, и освен това ги наблюдаваха, Каролайн не можеше да се отърси от чувството, че жената насреща й всеки момент може да се понесе във въздуха заедно със стола, като някой от злите вампири в „Острие“, и да забие зъби във врата й.

Аурата на злите намерения бе могъща.

— Искам си обаждането — каза жената.

Каролайн подскочи на мястото си. В гласа на арестантката внезапно се бе прокраднала гърлена нотка, а думите, които бе използвала… „Отрепка“ — помисли си Каролайн. На външен вид тази жена може и да притежаваше всички атрибути на богатство и класа, но в сърцевината си бе от долните класи и като такава нямаше какво да губи. Имаше желанието, отчаянието, способността да извърши всякакво престъпление, все едно колко брутално, за да се издигне.

Госпожица Иносънс Ашфорд се обади на адвоката си. Каролайн се надяваше, че това ще я успокои.

Не помогна особено. Разговорът бе кратък и експлозивен.

Жената изпусна слушалката и започна да пищи. Каролайн и още един полицай се втурнаха в стаята, защото си помислиха, че е получила пристъп. Беше все едно да наблюдаваш как някой се превръща в демон пред очите ти. Явно адвокатът я бе вбесил до лудост. Тя се мяташе напред-назад като обсебена, от устата й хвърчаха слюнки и надаваше неудържими крясъци; ако не внимаваше, щеше да се нарани.

Дърдоренето й бе несвързано, а гласът й бе писклив от ярост, но общият смисъл на думите й бе ясен:

— Ще го убия, ще го убия, ще го разрежа и ще извадя сърцето му, ще издърпам вътрешностите му като шибани спагети и ще му ги натикам в гърлото! Как смее да ми го причинява, как смее… о, боже, още от деня, в който се срещнахме… как смее да се отнася с мен по този начин, как смее да ми причинява това!

— Внимавайте какъв език използвате — каза тихо Каролайн. — Чух какво казвате. Всички го чухме и това изобщо не ви помага — всяка дума може да бъде използвана в съда. Седнете и си затворете устата, а аз ще ви направя чай.

Е, това вече накара жената просто да полети към нея като истински вампир. Спряха я точно навреме, но дори общата тежест на заместник-комисар Бартън, полицай Крюгер и детектив–инспектор Ръсел — и тримата почитатели на сладкишите — едва я удържа. Докато я влачеха към килията, жената изплю отговора си. На Каролайн й се прииска да може да го избърше от паметта си с гъба и сапун! Както щеше да каже баба й, присвила устни повече от скръб, отколкото от гняв: „И това е единствената новина, която става за отпечатване.“