Саша Блейк
Отмъщение (34)

Джак

Един час по-късно

Джак си позволи да се усмихне. След две години нещастие и трупане на пари сега бе наистина щастлив. Странно бе отново да се чувства жив. И го дължеше на Иносънс. Тя го бе спасила от спиралата на депресията, в която всеки ден бе увенчан с остър ръб. Не обичаше да взема валиум. Предпочиташе да го налягат мисли за самоубийство пред това да се чувства като душевноболен. Ненавиждаше самата мисъл за хапчето, което установява контрол над мозъка му. Беше като да намажеш действителността с вазелин: целият свят му се струваше по-мек. Определено предпочиташе ръба. Но чувството на щастие — това бе нещо ново.

Остров Спайглас си беше жива кражба. Самото място бе зашеметяващо: светлината бе различна, толкова ярка, че караше света да изглежда сюрреалистичен. Но хотелът беше дупка. В рекламата го препоръчваха като „автентичен“ — друга дума за „западнал“. Повечето членове на персонала бяха толкова стари, че му се струваше, че сградата е обитавана от духове. Беше им дал възможност да се оттеглят доброволно — предложи им суми, които щяха да са луди да откажат, — главно за да се освободи от чувството за вина. Искаше да му се махнат от главата, да приключи с тях. В такива случаи парите бяха страхотни — разрешаваха всички проблеми.

Бе спестил на Иносънс най-лошото. Тяхната вила, в непосредствена близост до водата, бе приемлива само защото бе наредил да я обновят преди пристигането им. Не беше сигурен, че златистите пискюли са подходящи за пустинен остров, но майната му на вкуса! Все едно, бяха прекарали толкова много време в чукане, че Иносънс вероятно изобщо не бе забелязала декора — или призраците в униформи. Извади голям късмет с тази инвестиция — не в английския смисъл, че успехът ти е чиста случайност, а в китайския — съчетаване на подготовка и възможност. След италианската катастрофа Джак започна да действа по-умно. Събитията от онзи ден го промениха — тласнаха го към решения, които го направиха безмилостен.

Така че той започна да търси слаба компания, изпаднала в беда. Отначало се чувстваше зле. Искаше да е добър. Но още повече искаше да е богат. Не знаеше дали го тласка желанието да каже „Майната ти“ на света или просто да води добър живот. Изчака условията на борсата да станат идеални за купуване и скочи. Щеше да спаси хотела — банките бяха на път да обявят ипотеката за просрочена заради дълговете на собствениците, — но цената, която плати, бе обидна. Все пак, ако той не се бе възползвал от ситуацията, някой друг щеше да го направи.

Същото беше и с Иносънс. Не можеше да повярва, че спечели жена като нея. Тя подхождаше на него и на положението му. Беше сдържана във всичко, освен в секса. Двамата се свързваха чрез секса — това бе основната им форма на комуникация. Джак определено го предпочиташе пред говоренето — говоренето те вкарваше в беля. Жените очакваха мъжете да си спомнят всевъзможни дребни неща, а не го биваше да запомня подробности. Не обичаше да се приближава прекалено близо до нищо. Вече не.

Точно затова изпитваше и ужас. Един хотел бе нещо прекалено лично. Щеше да го затвори за една година, докато трае обновяването. Представяше си как ще изглежда успехът му, но очертанията на образа бяха размити. Това го тревожеше. Знаеше какво иска от един хотел, но какво искаха другите хора? Беше очаквал да е неутешим след смъртта на жена си, но изчезването на самоувереността му му дойде като шок. Вече не вярваше толкова твърдо във вижданията си по един или друг въпрос. И това го тласкаше към по-дръзки, по-показни действия, за да не може никой да забележи слабостта му.

Не беше кой знае колко зле. В последно време бе направил няколко добри инвестиции… Усмихна се при спомена за частния самолет. Бе уредил да свирят „Ти си всичко за мен“, докато се качват на борда. Момичетата обичаха такива неща. Но Иносънс предпочиташе „Стъклено сърце“ — единствената песен, която нямаха. И така, в един момент жена му беше в лошо настроение, а в следващия го опипваше, и в крайна сметка го направиха в банята.

Погледна към нея. Седеше до него в светлочервения „Бристъл 401“ със скръстени в скута ръце. Имаше толкова изтънчени маниери и все пак беше мръсница. Предполагаше, че всички представители на висшата класа са такива. Обичаха мръсотията, конете и секса; питаха троснато „Какво?“ вместо „Моля?“. Носеха най-грозните дрехи на света и гледаха пренебрежително ръчно ушития ти италиански костюм, защото бе изработен от грешния шивач. Погали я по косата. Тя седеше неподвижна, но това сякаш й струваше усилие, като че ли отвътре кипеше. На Джак това му харесваше. Тя беше млада; караше и него да се чувства млад и той изпитваше облекчение. Като вдовец се чувстваше безкрайно стар. Понякога помръдваше глава и чуваше как мозъкът му скърца.

— Ще видиш новия си дом след… — и той погледна новия си часовник „Пардю“ — … пет минути.

Тя се обърна и бавно свали слънчевите очила. Очите й горяха в буйно синьо.

— Прекрасно, скъпи.

Докато се чукаха, тя говореше на съвсем друг език и „прекрасно“ не присъстваше в него.

— Навярно не трябва да ти го казвам и да развалям изненадата. — Боже, никак не го биваше за това. — Но може би ще ти е приятно да разбереш навреме, за да се подготвиш. Организирах парти за посрещане на съпругата.

Иносънс се засмя.

— Какво си организирал?

Джак усети, че е доволна.

— В твоя чест. Малко събиране. Петстотин от най-близките ми приятели. Всички искат да се запознаят с теб, затова реших да го превърна в празник. Малко сватбено тържество. Поканил съм „Муунрейкър.“ — Той сви рамене. — Помислих, че ще е забавно.

Видя я как свежда поглед към белия си костюм от „Шанел“. Слава Богу, че секретарката му Марта Грийн винаги вършеше всичко както трябва. Свали от задната седалка едно одеяло и под него се показа цял куп рокли.

— Имаш избор. Червената е от „Валентино“. Тази с кристалите е от „Иън Томас“. А онази с шарки като питон е от „Живанши“.

Не беше сигурен за питона — Марта малко беше откачила.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, но мисля, че познавам вкуса ти. — Ухили се. — Както и размера ти. — Направи пауза. — Има и няколко дрънкулки.

Това също бе дело на Марта: тя му бе предложила обеци и огърлица от „Граф“.

— Човек не може да сбърка с диамантите — бе казала тя. Той разчиташе на нея — тя винаги знаеше най-добре. Постъпи правилно, като я нае, въпреки че се получи… неудобно. Но поради обстоятелствата бързо получи прошка. Марта — жена на средна възраст, неуморна плетачка и кралица на дискретно елегантното облекло — се грижеше за него от няколко години. Нямаше да бъде на тържеството тази вечер — бившите й работодатели щяха да присъстват, а Джак не искаше да сипва сол в раната.

Той се усмихна на Иносънс. Надяваше се, че ще избере роклята на „Иън Томас“ за запознанството с приятелите му. Искаше му се да запази роклята с питоновите шарки за по-късно.

Иносънс беше възхитена. Винаги започваше да говори с плътен звучен глас, когато се вълнуваше.

— Роклята от „Валентино“ е божествена! — възкликна тя. — Ще приличам на момиче на Бонд!

Тя се сгуши по-близо и се наведе над лоста на скоростите да погали бедрото му.

— Толкова мило от твоя страна, скъпи! Разкажи ми повече за довечера!

Трудно му бе да си спомни подробностите. Марта и икономката бяха организирали всичко.

— Ами… — Трябваше да се опита да не звучи неопределено. — Искам да запазя някои подробности в тайна, но ще пее Шърли Беси. — Този ангажимент му бе струвал сума пари, но мамка му, човек трябваше да живее, а не смяташе, че „Джем“ ще са по вкуса на Иносънс.

— Храната ще приготви Гуалтиеро Маркези. Италианец. Занимава се и с френска кухня. — Не го познаваше, но двете звезди от „Мишелин“ го правеха приемлив. Очакваше, че Иносънс ще знае името, но тя с нищо не показа да го е чувала. С времето Джак бе започнал да харесва навика на хората от висшата класа да задушават всяка емоция веднага щом я почувстват — това бе белег на достойнство. И все пак нищо нямаше да й стане, ако поне с нещо покажеше, че оценява жеста му.

Както и да е. Вече почти се бе здрачило и хилядите лампички щяха да ги посрещнат като магия. Бе наредил да заравнят пътеките и да изгорят всяко листо, което не е на мястото си. Шибана природа! Точно затова не си бе купил къща в провинцията. Когато посещаваше Хари в имението му в Глостършър, сивите овце разваляха целия ефект.

— Защо не накараш, ъъъ, овчаря да ги измие, преди да дойдеш? — бе попитал веднъж, но Хари се разсмя толкова гръмко, че Джак млъкна притеснен.

— Почти пристигнахме — обърна се той към Иносънс. — Гостите ще дойдат в осем, така че ще разполагаш с цял час да се приготвиш. И, разбира се, ще се запознаеш с Клаудия — толкова е развълнувана. Но тази вечер е изцяло твоя. Всичко е в твоя чест.

Проблемът с жените, които изискваха много средства — а Иносънс очевидно бе свикнала с най-хубавото, — беше, че човек пълзеше в краката им с надеждата да си спечели само една усмивка.

— Отбий — измърка тя.

— Но… на главен път сме. — Не беше сигурен, че иска да го направи в колата — това беше бристол, а не форд капри.

— Ооо! — закачливо рече тя. — Ще си навлечем неприятности! — Въздъхна, отвори ципа на панталоните му и го възседна. О, господи! Започна да шепне нещо в ухото му. Какво? Тя беше луда! — Направи го — прошепна тя. — Може да ти хареса.

Да шофира, докато прави секс: това не беше изрично забранено в правилника за движение по пътищата. Джак беше благодарен, че се приближават към портата. О, да! Натисна дистанционното. О, боже! Почти не виждаше пътя. Надяваше се, че персоналът не се е строил да ги посрещне. Е, добре, това придаваше ново значение на думата „идвам по алеята“.

О, господи! Беше блъснал нещо.