Саша Блейк
Отмъщение (33)

Иносънс

Един час по-рано, близо до „Хийтроу“

Чарът на новото усещане да е притежателка на пустинен остров бързо изчезна. Иносънс го сравни с купуването на чанта като аксесоар към някой костюм. Поне петнайсет минути след подписването на чека беше безумно влюбена в чантата. На следващия ден чантата вече не изглеждаше чак толкова специална. Не беше толкова нова и макар че, разбира се, никога не изхвърляше нищо, Иносънс не можеше да облече един и същи костюм повече от два пъти. Така чантата се оказваше излишна. До края на третия ден вече бе прибрана при всички други чанти — просто още една стара покупка.

След три седмици в рая Иносънс реши, че остров Спайглас си има слабости. Не беше никакво бижу — беше малък. Персоналът сновеше навсякъде, като мухи. Иносънс никога не си правеше труда да се запознае с тях, но й се струваше, че атмосферата е пропита с тяхното объркване.

Не й харесваше следата, която приливът оставяше на брега сутрин. Изглеждаше мръсно. Някой трябваше да го почисти.

Не й харесваше да вижда в морето кафяви палмови листа.

Беше прекалено горещо; трябваше да намерят начин да охлаждат с климатична инсталация и на открито.

Някои от облаците бяха с дразнеща форма.

Иносънс тъжно се взря в малките ледени кристалчета, образували се на прозореца на частния самолет. Полетът беше чартърен — още една дума за „взет под наем“. С тези цени двамата с Джак никога не биха могли да си позволят собствен. Иносънс носеше бели ръкавици от ярешка кожа, отчасти защото й стояха добре, но най-вече за да се предпази от всички бактерии, останали от мърлявите милионери, които бяха седели на това място преди нея. Бяха се потили в кадифената дамаска на тапицерията, бяха пърдели в мекия плат, бяха издишвали лошия си дъх в рециклирания въздух. Тя потръпна. Великолепното шампанско в старинни кристални чаши, кутията за пури с овлажнител, защото тя обичаше кубинските пури, чаровният стюард (сладък, но не прекалено) — не можеше да види нищо от този създаден по поръчка лукс, заслепена от страха си. Виждаше само живот, прекаран с обувки втора употреба.

Почти не познаваше Джак като човек, но нямаше и желание да го опознава. Прекалено голямо значение се отдаваше на клишето да познаваш някого като човек. Макар че със съпруга й рано или късно беше неизбежно да се случи — поне така предполагаше. Жалко — сексът с непознат винаги беше по-страстен. Ако се задържи наоколо, всеки любовник става мързелив. Супермен се превръщаше в Кларк Кент.

Джак изглеждаше по-впечатляващ от повечето мъже: умен, но без да изпитва онази жалка нужда да говори постоянно за себе си. Понякога хората не можеха да си намерят място, преди да са ти изпели и майчиното си мляко. Това беше просто вулгарно. Тази мисъл я накара да се изкиска вътрешно, но пък тя открай време си беше снобка, дълго преди да започне да прислужва на член на кралското семейство. Дори като дете свиваше устни, когато уличницата от съседната къща простираше гащите и сутиените си. Това беше най-интимната част от облеклото й — каква гадост!

Единствената слабост в резервирания характер на Джак беше това, че Иносънс все още не знаеше как да го манипулира. Виждаше, че островът е диамант, който бързо се превръща във въглен. Този хотел бе тяхното бъдеще, но бе прикован в миналото. Всеки път, когато видеше сервитьор с червена жилетка, й прилошаваше. За всеки под петдесет червената жилетка беше отживелица.

Джак трябваше да предприеме нещо. Ако не знаеше какво, тя щеше да го подбутне в правилната посока. Беше си фантазирала как той уволнява цялото ръководство на хотела, докато тя лежи на брега, пуши, отпива „Мръсно мартини“ и прави тен. Веднага след като са се изчукали като зайци. Възбуждаше се от безжалостност, не от червени рози.

През цялото време на острова обаче Джак се държа като турист, очарован от разни безвкусици само защото бяха стари. Не, Иносънс не можеше да се възхищава на залеза — в него нямаше нищо ново. Искаше да удря пианиста на хотела с кокосов орех по главата, докато той предаде Богу дух. Искаше истинска храна, не нови картофи, по дяволите! Мосю Бертран беше глупак от старата школа и все още живееше в шейсетте. Трябваше да управлява някой крайбрежен хотел в Корнуол, където приготвяха бананово-млечни шейкове с „Нескуик“ вместо с плодове и все още продаваха картички с плашила в магазинчетата за сувенири.

Джак сякаш не забелязваше връзката „причина — следствие“.

Типично за богатите. Те не забелязваха останалите. Или може би просто бе типично за мъжете.

Но това представляваше проблем. Дори и да успееха да привлекат идеалната клиентела — готини, сексапилни млади филмови звезди, богати наследници, рок звезди, финансови акули с много пари, — тези хора щяха да забележат всичко. И нямаше да се върнат. Джак не разбираше, че за тези висши същества тюркоазните води на лагуната ще бъдат опетнени от безличния му персонал. Грозните хора бяха като петно от петрол. Мъжете имаха очи само за красивите момичета и изключваха грозните, но красивите момичета бяха крайно алергични и към най-малкото несъвършенство. Грозотата се свързваше със старост и смърт и се подиграваше на илюзията, че ще живееш вечно.

Първата инвестиция на съпруга й бе развалина, а той не бе направил нищо, не бе казал нищо, бе изложил нейната сигурност на риск. Иносънс се чувстваше безкрайно обидена.

Преди време имаше един лишен от чар финансов магнат, на когото бе хвърлила око, но не се получи: той се беше женил два пъти и имаше пет деца и любовница. Иносънс не можеше да понесе мисълта какво ли ще пише в завещанието му. Но седя до него по време на една от вечерите на Хари и говориха за колекцията му от произведения на изкуството. Беше назубрила някои факти от историята на изкуството и можеше да издаде подходящите звуци при съобщението, че събеседникът й притежава три творби на Матис, две на Гоген, три на Писаро и десет на Курбе. Той намаза дебело една бисквита с мус от сьомга, натъпка я в устата си и ръсейки трохи над копринената рокля на Иносънс от „Диор“, каза:

— За мен са важни само цифрите.

Само цифрите! О! Тя буквално се разтопи.

За нещастие обаче Джак сякаш не беше маниак на тема пари. Беше добър компаньон, но ако искаше компаньон, Иносънс щеше да си купи куче. Все още можеше да го направи. Нима бе допуснала грешка?

— Мила?

— Да? — отговори тя и направи пауза. — Скъпи?

Не можеше да го погледне. Мъжете, които не знаеха как да останат богати, не бяха привлекателни. Може и да изглеждаха като Стив Макуин, но това нямаше значение. Щом не можеха да умножат парите си, значи бяха слаби, а от самата мисъл да се изчука със слаб мъж кожата й настръхваше. Джак я бе измамил. Бе натрупал малко състояние на борсата, навярно от чист късмет. А малкото състояние не бе достатъчно. Бог да й е на помощ, ако се окажеше, че Хари Канадайн е бил мозъкът на съвместните им начинания. Този човек бе блестящ отговор на въпроса защо аристокрацията скоро ще отмре.

— Добре ли си, мила?

Тя трепереше от гняв, но инстинктът й подсказа да прикрие всяка следа от враждебност. Джак не беше от хората, които приемаха критики. Но кой ли ги приемаше? А сега какво? Развод? Само след един месец? Ако го направеше, скоро щеше да рови в кофите за боклук! Беше се запознала с адвоката му — същинска акула. Бе вложила в този проект почти десетгодишен труд. Беше навлязла в обществото като госпожица Иносънс Ашфорд. Нямаше да позволи това да е било напразно. Ако новият й съпруг се бе завтекъл с всички сили към провала, тя щеше да го отклони към успеха.

Джак може би беше идиот, но все пак не бе безнадежден случай. Просто щеше да й отнеме малко повече време да постигне целите си.

Повече от всичко копнееше за богатство и за вълшебната сила, която то даваше. Разбираше необходимостта на големите злодеи от приказките да контролират милиарди хора — глупави малки мравки. Искаше самата тя да ги контролира, искаше също така страха и уважението, които произтичаха от това привилегировано положение. Копнееше до края на живота си да има толкова пари, че да може да прати целия свят по дяволите. Никога нямаше да е щастлива като обикновена незначителна съпруга, която само харчи пари и понася подигравателните погледи на тези, които я обслужват и си мислят: „курва“. Не. Искаше сама да спечели огромното си състояние; искаше да е всемогъща като Джак и хората да й го признават и да й се възхищават заради това.

Имаше обаче един малък проблем: ако Джак разбереше за амбицията й, нямаше нито да я признае, нито да й се възхити. За Джак жените с амбиции не бяха женствени, също като жените с косми по лицето.

Иносънс обаче познаваше сърцето си. Бе откраднала и спечелила и бе изпитала най-голяма наслада от харченето на спечеленото. Невероятно, но факт. Каква ужасна ирония! Сравняваше я с това да имаш настинка и вкусовите ти рецептори да са притъпени. Можеш да изядеш цяло бурканче хайвер от есетра и въпреки това да не изпиташ удоволствие — само неясно чувство на празнота. Същото бе да пилееш парите на другите хора. Искрата я нямаше. И понеже не можеше да го повярва, бе започнала да харчи все по-бързо и по-бързо, в търсене на това върховно удоволствие — и бе установила, че съвсем скоро ще остане без нищо.

Джак приличаше на агънце, загубено във финансова гора, и ако тя не поемеше командването, парите щяха да изчезнат. Той бе избрал бизнес, за който Иносънс имаше усет. Личният й стил бе по-различен, но знаеше какво обичат подходящите хора. Това бе нейната възможност да създаде своя империя. Никой не може да стигне безкрайно далеч, влачейки се по колене.

Жалко, че Джак нямаше да иска да споделя. Тя потисна изсумтяването си. Нямаше значение. Щеше да го научи, че споделянето е хубаво. Щеше да го научи колко е важно разделението на властта. И имаше само един начин да го направи: преди това трябваше да го накара да се провали.