Саша Блейк
Отмъщение (20)

Фелиша

Минесота, САЩ

— Мамо, татко, това е съпругът ми, Джак Кент.

Гласът й приличаше на дрезгав писък. Но в него имаше и гордост. Джак бе като сбъдната мечта — и беше неин. Обожаваше всичко у него: акцента му, смеха му, ъгловатите му скули, красивото му тяло; дори — о, особено! — обожаваше да го прави с него; само мисълта за това я накара да се почувства мека и влажна.

Опита се да потисне кикота си. Ужасът винаги я караше да изпитва желание да се разсмее. Не можеше дори да си представи какво щеше да стане, ако родителите й я бяха зърнали само преди един час. Караха през същински рай от гладки езера, борови горички и прерия; над тях всичко бе ясно синьо небе. Джак отби взетата под наем кола от пътя и Фелиша изписка от изненада. Той я издърпа навън, на ливадата, и я хвърли сред жълтите и морави диви цветя. После притисна лицето си към… о, боже! Тя се опита да се извърти, ахна, покри очите си с ръка, възрази, но той не спря! И тя не искаше да спира… Топлината на слънцето по голата й кожа, сладкият аромат на тучна трева, вълшебната агония от езика му, докато почувства, че не може да издържи повече… А после цял един свят от невероятни усещания. Тя изкрещя от удоволствие, отметна глава назад, стисна ръцете му, а после, докато тръпките отминаваха, видя в една ружа едра мъхната пчела и избухна в сълзи на радост. А после той целуна устните й и тя усети собствения си вкус и вместо да се отврати, почувства как в корема й се надига вълна на желание. Уви дългите си крака около него и почувства… почувства как членът му (все още не можеше да изрече тази дума на глас, не можеше дори да я помисли!) нараства и се втвърдява и… ами, измина доста време, преди да се върнат на пътя.

Не можеше да погледне майка си в очите. Бе изчистила всяка прашинка от косата си, бе я сресала, бе нанесла отново бледорозовото си червило и се бе напръскала с „Шанел №5“, но чувстваше как сексът блика от всяка пора на тялото й.

О, двамата с Джак щяха да се оправят, знаеше го. Вярно, да пристане на един евреин бе малко по-предизвикателно от това да поиска за рождения си ден розов дамски телефон, а не онази глупава брошка от „Тифани“ с американския флаг, но след като опознаеше Джак, баща й щеше да е готов да ги подкрепи. Родителите й не вярваха на това, което не познаваха, а никога досега не бяха срещали някого от (както се изразяваше баща й) „неговото вероизповедание“.

Това, че беше беден, не беше плюс. Но в сравнение с родителите й всички бяха бедни! Кой друг бе израснал в мрачно готическо имение, заобиколен от градини с цветя и храсти във формата на скулптури, прозрачни езера и езерца с лилийки, игрище за голф, хиподрум за коне и цели акри обработваема земя? Освен това знаеше какво мислят родителите й за евреите и за парите. Но баща й нямаше да каже нещо прекалено обидно. Ако можеха да седнат и поне веднъж да хапнат заедно — навярно Джак щеше да е принуден да каже молитвата преди хранене, — щяха да видят какъв прекрасен, мил и великодушен човек е той.

Майка й отпи от водата си с лед и обърна лице към стената. Но беше облякла най-хубавата си рокля, синя, дело на Ан Фогърти, така че имаше надежда. Горката й майка! Бе водила такъв строг живот: само пари и никакво забавление. По цял ден потупваше накъдрената си коса, караше се на прислужничките и отпиваше от чашата с вода. И постоянно изразяваше неодобрение към — о, към всичко!

Майката на Фелиша не готвеше, не поддържаше къщата, не участваше в собствения си живот, а просто го наблюдаваше. Когато се бе запознала с баща й, беше член на „Лейдис Ейд“; бе му поднесла домашен черешов пай след погребението на дядо му. Тогава беше най-обикновено провинциално момиче с пола с кринолин и когато се озова заобиколена от безценни и безсмислени притежания, се обърка. Вече не можеше да види красотата в изгрева на слънцето в мъглата иззад планините. Фелиша не се интересуваше, че Джак не е богат — за нея парите не бяха нещо непознато, нито пък представляваха цел. Баща й щеше да види нещата по същия начин. Беше страхотен, особено когато се откачеше от каишката — майка й все още не знаеше; че е позволявал на дъщеря им да язди в галоп коня му и да стреля с пистолета му. Фелиша можеше да улучи елен право в сърцето, толкова добра беше. Баща й я наричаше „малката ми мъжкарана“. О, но вече ме беше такава. Сега беше „котенце“.

Сега имаше нов едноцветен гардероб: късо бяло сако от „Куреж“ и бели ботуши до коляното, сребристо шлиферче от „Фенуик“ (поръчано от Париж), бяла плетена на една кука рокля от „Биба“, бледо червило в студен цвят, черни велурени ботуши до коляното от „Ив Сен Лоран“, петнайсет костюма от „Шанел“, и множество дрехи от черно кадифе с жълти шевове от „Мистър Фрийдъм“. Всички те бяха божествени и прибрани на сигурно място на лондонския й адрес — о, нямаше търпение да се върне и да започне да пазарува! Майка й смяташе, че модата на шейсетте години е правена като за уличници. Смяташе, че е вулгарно да си показваш коленете.

— Добро утро, сър, мадам, как сте? — попита Джак.

Фелиша преглътна. Гласът му звучеше толкова британски, което беше хубаво, но… чуждо. Джак беше едър мъж и макар че салонът бе огромен, той създаваше впечатлението, че всеки момент ще се блъсне в огромното пиано. Фелиша почувства, че самоувереността му изнервя баща й. Той щеше да се разкрещи всеки момент. Бе предложила Джак да облече сватбения им костюм, който в Шотландия бе изглеждал страхотно, но тук, под ярката светлина на Минесота, изглеждаше просто глупаво. Самата тя носеше костюм на „Живанши“, като Елизабет Тейлър в „Много важни персони“. Искаше да изглежда достолепно.

— Как смееш! — отвърна баща й. — Как смееш да дойдеш тук, в къщата ми, и да ми зададеш този въпрос? Как мислиш, че съм?

Говореше тихо и на Фелиша й се прииска наистина да се беше разкрещял.

— Скърбя за загубата на най-малката си дъщеря, която ми бе отнета от теб — един крадец. Нямаш никакво уважение. Ти не обичаш Фелиша, иначе нямаше да я подложиш на подобно публично опозоряване.

— Всичко е заради онази музика, онзи рокендрол! — изтърси майка й. — Елвис! Това е отвратително, отвратително! Отвратително — отново промърмори тя в чашата си. Ръката й трепереше.

Фелиша се размърда неспокойно. „Елвис беше през петдесетте, мамо!“ Освен това знаеше защо Джак е „отвратителен“ — защото миришеше на секс. Майка й не можеше да понесе мисълта, че хората правят секс. Но Фелиша трябваше да остави и нея, и баща си да излеят гнева и разочарованието си. Беше като да отвориш ръждясало кранче — трябва да изчакаш да потече чиста вода. Родителите й щяха да се радват да й организират пищна сватба, както бяха направили за по-големите й сестри Камилия и Грейс. Тя също щеше да се радва. Беше си представяла всичко: бяла кадифена рокля и копринено ветрило; слънчевата светлина, която се процежда през балдахин в ябълковата градина; бижутата на майка й, розовия диамант и тиарата със смарагди колкото яйца на врабче, която бе принадлежала на една руска царица. Майка й я държеше в сейф и никога не я бе поглеждала.

— Няма нищо позорно, сър, в това една жена да се омъжи за човек, който я обича. Възнамерявам да се грижа за Фелиша до края на живота си. — Джак стоеше с гордо вирната брадичка. Фелиша обожаваше куража му, но й се искаше да изглежда малко по-разкаян.

— По-вероятно е, сър, да възнамерявате Фелиша да се грижи за вас до края на живота ви.

„О, боже!“

— Татко, аз…

— Млъквай! — изрева баща й и тя подскочи. Той се огледа сърдито из стаята и погледът му се прикова в майка й. — Мисля, че пи достатъчно вода, Илейн.

Майка й остави чашата на масичката малко по-рязко от необходимото. Тряс!

Баща й направи крачка към Джак.

— Ще ти кажа нещо, млади човече, и искам да ме слушаш внимателно. Моето момиче бе отгледано в благоприлично и богобоязливо семейство. Винаги сме приемали смирено това, което господ ни праща. Но ти си дързък и алчен. Нямаш обноски. А „обноски“ означава действия, които имат жизненоважна роля за изграждане на характера на едно свястно човешко същество.

Фелиша не смееше да погледне към Джак. Баща й бе изпуснал достатъчно пара, нали? Сега щеше да започне да се успокоява. Дали да не предложи мъжете да обиколят имението? Баща й можеше да се изперчи със земята си, а двете с майка й можеха да поседят в салона и да си побъбрят за… нещо. Може би някоя от приятелките й бе починала?

Баща й угаси пурата си в сребърен пепелник.

— Утре ще се срещна с адвоката си. Възнамерявам да лиша Фелиша от наследство. Ако следващата седмица умра, дъщеря ми няма да получи дори пени. Какво ще кажеш за това?

Джак се усмихна и запали цигара… без да поиска разрешение от майка й. Фелиша просто не можеше да повярва на очите си. Той беше толкова спокоен. Но може би щеше да е мъдро да прояви малко уважение и така да поизглади пътеката към разбирателството.

— Радвам се, господин Лав — отговори Джак. — Това означава, че няма да има слухове, че живея от парите на жена си. По този начин всички ще разберат, че съм се оженил по любов и само по любов. Сбогом. Това ще е последният път, когато се срещаме. Да вървим, Фелиша. Трябва да хванем полета си.

Майка й се втренчи в него и отпи огромна глътка вода — крайно невъзпитано. Баща й примигна, сякаш мислеше, че не е чул правилно.

Фелиша се изправи несигурно. Парите не я интересуваха, но беше толкова болезнено. Чувстваше се предадена. Искаше да попита: „И какво, никога повече ли няма да ви видя?“ Изпита неистово желание да избяга в стаята си, да се хвърли на мекото си розово легло и да избухне в плач.

— Довиждане, мамо. Довиждане, татко.

Не се обърна назад. Изведе съпруга си от стаята и от къщата.