Саша Блейк
Отмъщение (28)

Иносънс

Егейско море, късното лято на 1980

Шарън стоеше в тъмнината и топлата нощ галеше лицето й. Звездите бяха като милион диаманти, разпилени по черно кадифе. Огромната луна сипеше сребристата си светлина над водата. Тя почувства как бързото движение на лодката я залюлява, затвори очи и се заслуша в нежния плисък на вълните.

— Погледни — обади се един дълбок глас и тя видя делфини, които изскачаха от водата и оставяха след себе си искри от блестящо зелено.

— Какво е това? — попита тя. Навярно се бе пренесла в друг свят, в онази детска приказка за пиратите, крокодила и момчето, което можело да лети.

— Фосфоресценция — обясни мъжът. — Аз предпочитам да го наричам вълшебен прах.

— О! — възкликна тя. — И аз!

Мъжът се обърна към нея и се усмихна.

— Аз съм Джак. Джак Кент.

Бум! — изтътна сърцето й. Прииска й се да разполагаше с малко повече време да се подготви. Не очакваше да е толкова висок. Беше зашеметяващо привлекателен. Обикновено в действителност хората често се оказваха по-грозни, отколкото по телевизията. В очите му се четеше точно толкова тъга, колкото трябваше.

Но наистина, това бе идеално! Той я бе заварил неподготвена. Мъжете намираха това за пленително, нали? Истината бе, че тя бе отделила един миг, за да се поглези. Трябва да разполагаш с точното количество пари, за да се възхищаваш на природата. Когато си прекалено беден, нищо не ти се струва красиво, освен ако не ти дава възможност да се добереш до нещо; когато си прекалено богат, си твърде разглезен, за да изпиташ удоволствие от нещо, което не ти струва цяло състояние. Шарън Маршал разполагаше с идеалната банкова сметка, за да оцени вълшебството на морските създания, които танцуваха в океана в една лятна нощ.

За това трябваше да благодари на кралицата на Англия.

Чувстваше се малко зле, но кралицата имаше толкова много, а това, което не знаеше, не можеше да я нарани.

Така или иначе вината си бе на Нейно величество. Кралицата почти я бе окуражила. А принцесата трябваше да си държи устата затворена. Не спираше да дърдори за диамантените обеци на Нейно величество. Разказваше как през 1858, или може би 1885 година, кралица Вики накарала да махнат двайсет и осем камъка от един от символите на Ордена на жартиерата и от един церемониален меч, за да й направят „диамантена огърлица и чифт обеци“. Завещала ги на Короната и принцесата бе убедена, че ще ги получи като подарък за Коледа.

През нощта, в която кралицата бе поверила сейфа с бижутата си на Шарън, принцесата го бе отворила пред прислужницата, „само да ги зърна, да изпробвам любимото си наследствено бижу!“ Тогава Шарън видя, че сейфът не е произведение на изкуството, а нещо съвсем евтино и необезопасено. Не можеше да повярва на очите си. Какво бяха пробутали на Нейно величество, какъв позор! Навярно половината от прислугата й грабеше безразборно. Брат й Джери можеше да счупи тази детска касичка за две секунди.

Тя се втурна към един телефонен автомат и му се обади. Той започна да мърмори. Съдружникът му от „Хатън Гардън“ щеше да поиска половината от сделката.

— Джери, тъпак такъв, тези обеци принадлежат на кралица Лиз, носила ги е на коронацията си. Това не е веригата „Ейч Самюъл“!

Неговият човек трябваше да ги продаде в чужбина — ако другарчето му успееше да им направи копия.

— За една нощ? Тъпа крава такава! Помисли малко, момиче! Става въпрос за произведение на изкуството. Ще ни трябва цял месец.

Но Шарън не се отказа толкова лесно. Не и когато залогът беше десет милиона лири. Накара приятеля на Джери да работи по снимки. И така, когато след цели седем мъчителни месеца отново й повериха бижутата, те бяха готови. Приятелят на Джери разполагаше за шест часа с истинските обеци — достатъчно, за да усъвършенства фалшивите, — а после извършиха подмяната. Накрая парите се оказаха доста по-малко от десет милиона — по два на нея и Джери и три за човека от „Хатън“, но което е честно, си е честно: беше свършил идеална работа, фалшивите обеци изглеждаха безценни. А истинските направиха любимата съпруга на един ирански търговец на оръжие много щастлива.

Шарън остана на поста си още година: една дама винаги трябва да изглежда спокойна. После си подаде предизвестието, върна се в Лондон и плати в брой за четириетажна градска къща на Честър Роу. Сега вече можеше да каже, че пощенският й код е SW1. Пощенският код беше толкова важен. Освен това си бе позволила да си присвои титла. Английските бяха прекалено опасни, защото редиците на местната аристокрация не бяха толкова широки. Беше изключено дори да заяви, че е чуждестранна аристократка. Но тихичко разпространи слуха, че нейното семейство е едно от деветнайсетте, споменати в мирния договор, подписан от крал Матиас през 1487, като Magyarorszcig termeszetes baroi, „същинските барони на Унгария…“ Беше също толкова лесно, колкото да отидеш на надбягванията в Аскот, да дадеш информация на фотографа на „Татлър“ и да кажеш „зеле“. Разбира се, „Ашфорд“ бе англицизирана версия на „Ачел“ — имаше различни вариации на старинното произношение. Тя принадлежеше към една от четирите династии, чиито първородни синове се титулуваха „графове“. Да, тя наистина беше „почитаема“. Родителите й, древното имение на предците й и документите й бяха пометени от вихъра на революцията — каква трагедия! Кой можеше да докаже или да отрече тези глупости?

Не можа да устои на един малък претенциозен жест: уби Шарън и се прекръсти на Иносънс. Това име притежаваше оттенък на чистота^[1], на ново начало и щом бе достатъчно добро за папа Инокентий, коя беше тя да се оплаква?

От време на време обаче изпитваше угризения.

Преди три години бе видяла кралицата по телевизията на сребърния й юбилей. Носеше фалшивите диамантени обеци от „Хатън Гардън“. Трябваше да преуспее; дължеше го на Нейно величество. Трябваше да бъде педантична до най-малката подробност.

Богаташите бяха любопитни. Не можеха да си отдъхнат, преди да разберат какъв си и къде ти е мястото, разпитваха в кое училище си ходил, дори ако човекът насреща им е прехвърлил петдесетте. Тя си бе съставила хубава нова биография. Беше вдовица на индустриалец с дълго, чуждестранно име, тъй като хората бяха прекалено учтиви, за да кажат „Моля?“, а е трудно да установиш съществува ли човек, чието име не си разбрал. Бяха прекарали четири години в чужбина — спря се на Австралия. Образованието й: „Л’Институт льо Роде“ в Швейцария, където бяха учили херцогът на Кент и някакъв човек на име Ага Хан IV. В случай, че някой умник се опиташе да провери, бяха я изключили заради пушене на марихуана. Нали разбирате, преди да загинат в борбата за свобода през 1956, родителите й тайно бяха измъкнали двегодишната си дъщеря от страната и я бяха изпратили в Англия заедно с една прислужница — за жалост вече мъртва — и няколко семейни скъпоценности — достатъчно, за да получи прилично образование. Дори плати на един от приятелите на Джери да подправи един стар акт за раждане, уж на баща й. Гениалността тук, защото документът беше на унгарски, се криеше в мястото, където го остави — зад една покана на полицата над камината, където лейди Хелън със сигурност щеше да го види и да си направи благоприятни изводи.

Това бе ключът към успеха: да остави съседите си да я разкрият, тъй като знаеше, че предпочитат нещата да се развият по този начин. Човекът от агенцията за недвижими имоти нямаше търпение да я запознае с родословието дърво на всеки от тях, а тя нямаше търпение да го чуе. Знаеше, че новият й дом ще бъде заобиколен от богаташи. Богатите и изисканите бяха като леминги — струпваха се на едно място, без да се замислят, и това я устройваше. Даде да се разбере, че иска да се занимава с благотворителност — „Националното общество за предотвратяване на жестокостта към децата“ бе винаги добър избор, — но не се натискаше прекалено. Мислеше за целия този процес като за улавяне на зайци в клопка. Трябва да ги оставиш да дойдат при теб.

Лейди Хелън беше зайчето, на което Шарън бе хвърлила око: публична личност и голяма любопитка, говореше постоянно и не бе особено умна. Ако се съдеше по външния й вид, посвещаваше голяма част от времето си на яденето на торта.

Шарън внимаваше да изглежда развлечена, но богата в нейно присъствие. Последното, което искаше, беше да я отрежат от завист. Освен това подчертаваше пред Хелън, че тя, Иносънс, е традиционната безопасна млада вдовица.

— В наши дни никой не знае как да подреди масата… да напише писмо… да се обръща към хората, както подобава… — оплакваше се тя и въздишаше.

Усилията на госпожица Ашфорд бяха възнаградени с безброй покани за непоносимо скучни обеди с отвратителна храна, надути събеседници и подкани за „доброволно“ дарение, което я изнервяше до крайност. Там нямаше подходящи мъже, тъй като Хелън гледаше на нея като на жена, на която може да се разчита да забавлява всеки стар полковник с почервеняло от пиене лице и горящ от желание да я отегчава с разкази за войната. На няколко пъти скуката едва не накара госпожица Ашфорд да отреже собствената си глава.

Най-накрая, след като търпя подобни глупаци цели петнадесет месеца, тя получи една от онези твърди бели покани с позлатени ръбове и украсен черен шрифт, които всеки аристократ иска да сложи на полицата над камината си:

„Поч. Хари Канъдайн ви моли за удоволствието да му правите компания на борда на яхтата му «Моята прекрасна лейди» за да отпразнувате трийсет и втория му рожден ден.

Облекло: древногръцки стил.

Местоположение: Егейско море, край брега на остров Еос.

Транспорт: такси, частен самолет от «Хийтроу».“

Шарън Маршал притисна поканата до гърдите си и се разплака от радост. Това беше малката екскурзия, която щеше да уреди живота й.

Сега тя се обърна към Джак, така че нежният океански бриз меко развя косата около лицето й, и се усмихна.

— Здравейте — каза тя. — Госпожица Иносънс Ашфорд. Но, моля ви, наричайте ме Иносънс.