Саша Блейк
Отмъщение (19)

Джак

1969, Съфолк, Англия

— Канадайн, шикозно копеле такова — каза Джак. — Тази къща е голяма колкото цяла Швеция.

Хари се разсмя. Боже, ама че бели зъби имаше! Джак реши от тук нататък да се усмихва само ако стаите са слабо осветени. Това място бе построено така, че да те накара да се почувстваш незначителен. Всичко — портите от черно и златисто желязо, грижливо поддържаните градини, сините кулички и жълтите каменни стени — подсказваше за векове самодоволство и снобарство.

В подножието на каменните стълби, които водеха към широката входна врата с арка стоеше старец с черен костюм. Той кимна смирено, когато спирачките на белия астън мартин изсвистяха само на сантиметър от излъсканите му обувки. Джак се смути. Възрастен човек, който се покланяше на него и Хари. Изпита желание да донесе на стареца чехлите и да го постави пред телевизора с вестник и лула.

— Това старо момиче си пада малко змей — обяви Хари с висок бодър глас. Намигна на Джак. — Ще трябва сам да прецениш плюсовете и минусите. Но мацките ще компенсират неудобството. Ще видиш.

Той хвърли поглед към куфара на Джак и каза:

— На твое място бих го оставил на иконома, старче.

Джак захвърли куфара като горещ въглен. Беше плувнал в пот в костюма си. Вратовръзката му бе прекалено тънка, прекалено модерна. Хари носеше сакото си от туид с цвят на бълвоч. На единия му ръкав имаше дупки, а ръкавелите бяха оръфани — как бе възможно това да не предизвиква вълна от обществено порицаване?

— Леличко! — прогърмя гласът на Хари, когато към тях се запъти една възрастна жена. Боже господи, това сигурно беше лейди Темпълтън. Снежната царица с шантава прическа, безумен грим и плетен костюм. Жената изглеждаше така, сякаш живееше в шейсетте години на деветнайсети век. Джак за кратко оглуша от страх, докато Хари ги представяше един на друг. Тя го поздрави изискано: всички подходящи думи, нито следа от емоция. Той се възхищаваше на хората, които го умееха.

Старецът ги заведе до стаите им — в ергенското крило. Дааа, само че не задълго!

Джак залепи на лицето си непроницаема маска. Огромната картина на стената му се струваше позната. Мамка му, това беше Гейнсбъро!

— Вечерята се поднася точно в осем, в червената трапезария. Аперитивите ще бъдат сервирани в синята стая в седем и петнайсет. Моля, използвайте звънеца, ако имате нужда от помощ.

Джак почувства, че му прилошава. Не трябваше да се държи като глупак. Това бе големият му шанс — единственият му шанс. Нямаше да оплеска работата.

Седяха в приемната по време на работа. Джак се взираше в огромно отвратително платно с маслени бои, изобразяващо флотилия кораби, всички сиви с леки жълти пръски. Това бе представата на някой помпозен стар глупак за оптимизъм.

Да, на нея можеше да се побере цял Лихтенщайн. Но онази с бойния самолет, който избухва, бе съвременна, динамична, страхотна.

— Това е краят на сезона — обади се Хари и прекъсна мислите му.

Джак се спря, преди да се е пошегувал: „Какво, края на есента ли?“

Лелята на Хари, лейди Темпълтън, устройваше обедно парти в чест на по-малката си дъщеря и й трябваха още няколко момчета. Несъмнено щеше да е отвратително. „Но поне ще е някаква промяна за теб. Няма да се мотаеш по Карнаби Стрийт с малките си куклички, а после да се отправиш към концерта на «Уич».“

— На „Ху“^[1], говедо такова — отвърна Джак и се разсмя. Веднъж бе ходил на концерт на „Ху“ и Пийт Таунсенд бе разбил китарата си в края на шоуто. Джак нямаше нищо против това, но се почувства някак странно. Може би просто не одобряваше… разхищението.

— Става — отвърна на Хари. Дъщерята имаше лице на гаргойл, но другите можеше да са сладурани. — Сигурен ли си, че няма да има нищо против, ако се появиш под ръка с чифут?

— Нашето семейство има много приятели евреи — отговори сковано Хари.

Джак сви рамене.

— Защо не?

Не харесваше нито едно от момичетата, с които го запознаваше майка му — бяха толкова скучни, толкова познати, все едно да се натискаш със собствената си сестра. Джак си имаше планове. Засега работата му при онзи брокер не бе нищо особено, но все пак се намираше в Ситито. И като се има предвид, че за разлика от колегите си, бе завършил само средно образование, изпитваше ужас от ръгбито и нямаше списък с клиенти, задръстен от бивши съученици, се бе справил дяволски добре. Благодари на Бога за своя ключ към висшето общество: почитаемият Харолд Канадайн, едрият, подобен на лабрадор мъж на съседното бюро.

Харолд беше прав: лицето на братовчедка му не бе най-голямото й достойнство; най-голямото й достойнство бе състоянието й. Тя изглеждаше изпълнена с достойнство: бели ръкавици; рокля като на кукла, от блестящ бял плат, който контрастираше със златистата дантела. Носеше диаманти навсякъде, където бе възможно да затъкнеш скъпоценен камък — ако се съдеше по стойката й, имаше един и в задника. Говореше тихо, но отчетливо, седнала на благоприлично разстояние от него на огромния мек диван и любезно го разпитваше за всички гадости в живота му. Но, разбира се, дъртата прилепка не искаше дъщеря й да си губи времето със социална нула като него, затова я отведе нанякъде само след осем минути.

Двама от мъжете пристъпиха напред и се представиха. И двамата бяха по-едри от него — по-висша порода, отгледана на режим от добре сготвени ястия и изтощителни упражнения. Говореха без прекъсване за светините в техния свят: пазарите, пистите, транспорта, който бе най-модерен в момента. Джак се усмихна на себе си, защото сцената пред него не беше по-различна от това, на което бе свикнал у чичо си Тед от Ист Енд. Чичо му водеше безцелни разговори в кръчмата и питаше поредния тип над бутилка водка: „Каква кола караш?“

Джак почти се бе убедил, че макар и изтупани от главата до петите, в сърцето си хората са едни и същи, когато един от мъжете — Чарлс, Том или Дик — се обади:

— Дойдох пеша от гарата, вместо да платя за такси. Такъв съм евреин!

Джак се задави с водката си. Лицето му почервеня, сякаш той трябваше да се срамува. Сякаш като истински евреин той бе този, който бе постъпил нетактично!

Етикетът навярно изискваше да не обръща внимание на забележката, да не кара онзи жалък тип да се чувства зле, защото е жалък. Нямаше да каже нищо. Нямаше да падне на неговото ниво.

— Аз съм евреин — каза той.

— Това беше само метафора, старче — отговори един от привилегированите, заставайки като стена зад гърба на приятеля си. — Спокойно.

Те се засмяха, а Джак се почувства дребен, второкласен, тъжният малък аутсайдер, отпратен на вратата. „Само почакайте — помисли си той. — Аз съм също толкова добър, колкото и вие. И повече.“

А после се чу гонг и Джак установи, че върви към трапезарията редом с момиче с конско лице и шал. Все още бе прекалено наранен, твърде сърдит, за да проговори, но успя да се усмихне, макар и сковано. Стаята бе огромна и пищно украсена. Масата бе отрупана със сребърни прибори, кристални чаши, розови рози и един порцеланов чаровник, който държеше мидичка за… какво? Угарки ли?

Останалата част от провинцията седеше пред „Отмъстителите“ с чиния телешки бургери „Бърдс Флай“ в скута.

Тогава Джак я зърна и гневът му се стопи.

Тя бе същинска богиня. Имаше огромни тъмни очи с дълги черни мигли, бузките й бяха по бебешки закръглени, устата й — червена и нацупена — мили боже! — а дългата й руса коса падаше на необуздани спираловидни къдрици.

Бяха я сложили да седне до него. Той й дръпна стола. Не можеше да спре да я гледа.

На шията й висеше голяма огърлица, носеше рокля, която… Цици. Джак ненавиждаше сегашната мода жените да са мършави. Все едно да се възбуди от дъска за гладене. „Мамка му! Не тук!“ Той седна, грабна салфетката и покри скута си.

— Благодаря, сър — каза богинята. — Толкова сте мил! Аз съм госпожица Фелиша Лав. Радвам се да се запознаем.

Американка! Разбира се. Изглеждаше толкова открита. Англичанките до една бяха потайни.

— Джак Кент. Приятно ми е да се запознаем…

— Господин Кент, доколкото виждам. — Тя хвърли бърз поглед към салфетката му и засмука долната си устна.

Знаеше какво прави. А той смяташе, че младите дами са различни! Тази тук направо го шокира.

Не можеше да преглътне и хапка, което беше срамота, тъй като храната бе най-вкусната, която бе опитвал: бистър бульон и раци, телешко и говеждо. Бе възнамерявал да подражава на всяко движение на Канадайн, за да не изпадне в неловко положение, но не можеше да откъсне очи от лицето й.

— А вие… вие дали сте… — Боже, какво му ставаше? Не можеше да говори!

— Дали съм някой? — попита тя. Дразнеше го. Всичко, което изричаше с този свой бавен провлечен глас, звучеше съблазнително и предизвикателно.

— Не! Не, разбира се. Имам предвид, дали сте приятелка на семейството?

Оказа се, че е от Минесота. Баща й работеше в железните мини. Изглеждаше доста излъскана за миньорска дъщеря и Джак трябваше да се разсмее. Бе дошъл тук с надеждата да си намери някоя изискана дама, по възможност с титла, която да е ценна социална придобивка в живота и бизнеса му и да го вкара във висшето общество през задната врата.

А сега, след три блюда, беше влюбен — случи се светкавично — в дъщерята на един миньор от Хиксвил, Съединените щати.

Икономът (тясно лице с остри черти, никога невиждало слънце) спря пред него с поднос. Джак предположи, че трябва да вземе чинията, украсена с някаква глупава дантелена подложка, стъклената купичка и малкия нож и вилица, за да изяде една-единствена проклета ябълка!

Взе ги и отново се обърна към Фелиша. Тя никога не бе чувала за „Ролинг Стоунс“! Внезапно осъзнал, че в стаята се е възцарило напрежение, той се огледа и видя, че всички го наблюдават, докато се преструват, че отпиват от превъзходните си питиета. Дъртият прилеп изглеждаше бесен, сякаш искаше да прелети над масата и да му прегризе врата. Нали си режеше ябълката? Какво тогава? Погледна Хари.

Той шепнеше някакви лъжи на момиче с цици като баражни балони. Освен това си режеше ябълката, но проклетият педи бе махнал дантелената подложка от чинията и я бе поставил спретнато под стъклената купичка.

Джак режеше ябълката си върху подложката!

Почувства как лицето му пламва. Искаше му се да потъне в земята.

Фелиша Лав срещна погледа на Дъртия прилеп, сграбчи ябълката си и енергично я сряза на две върху дантелената подложка.

Настана пауза. А после, бавно, мъжът отляво на Фелиша взе своята ябълка и с демонстративен жест я сряза върху подложката. И така действието продължи около тази скована официална маса: блестящият вълнообразен ефект на бунта, сладката демонстрация на рязане на ябълка като израз на солидарност. Най-после Джак трябваше да потисне усмивката си, когато видя как лейди Темпълтън срязва своята ябълка направо — макар и яростно — върху дантелената подложка.

Не се ласкаеше. Тази изненадваща проява на солидарност нямаше нищо общо с него: беше в чест на нежната богиня от Минесота. Презрението му към привилегированите не намаля. Но любовта му към Фелиша нарасна.

 

 

— Фелиша е истинска кукличка — каза Канадайн, докато се прибираха с колата на следващия ден.

Хари беше в прекрасно настроение, защото бе изчукал момичето с огромните цици (дъщеря на някакъв граф, който притежаваше половин Уелс). Но той знаеше как да яде ябълка, така че когато Дъртият прилеп намереше петна от семенна течност по персийските чаршафи от седемнайсети век в Академичната стая, очевидният виновник по всяка вероятност щеше да се измъкне безнаказано.

— Аз на твое място бих се отказал. Нейният старец има петдесет милиона — наследил е цял куп железни мини от своя старец. Проклети янки, никога не правят нещата наполовина. Освен това са лутерани. Предполагам, че след вчерашното изпълнение леля се е обадила спешно на баща й и са запазили на скъпата Фелиша място за следващия полет. Прецака работата, Кент — добави той и се ухили. — Просто трябваше да го направиш бързо, нали така — бам, бам, благодаря!

Джак запали цигара. Наследница.

Е, нямаше нищо лошо.

Всъщност имаше. Не искаше състоянието й. Беше напълно способен да спечели свое собствено. Нейните родители обаче нямаше да мислят така.

— Няма да се откажа — каза тихо той.

Канъдайн поклати глава.

— Тя е от друг свят — каза той. — Никога няма да се получи.