Саша Блейк
Отмъщение (36)

Нейтън

Лондон, 1985

Нейтън всмука нощния въздух, сякаш беше дрога. Чувстваше се добре извън специалното отделение. Това беше затвор, както и да го наричаха. Едни и същи четири стени и заключени врати, а служителите приличаха на надзиратели в затвор. Винаги те наблюдаваха. Ако извадиш късмет, това беше всичко. Някои от тях биеха обитателите, но с изключение на това, общо взето, ги бяха оставили на мира. Всеки ден от последните две години Нейтън се беше бил. Обичаше да се бие. Харесваше му да кара някой да крещи. Обстановката не го безпокоеше — имаше ли значение дали по стените висят картини, по дяволите?

Чарли му подсвирна рязко, като на куче. Чарли се държеше добре с него. Чарли беше шефът. Всичко беше наред. Нейтън искаше да се учи от него. Но в деня, в който Чарли започнеше да се държи зле, Нейтън щеше да го разпори като пакетче чипс. Но засега отношенията им бяха супер. Чарли беше единайсетгодишен, с четири години по-голям от Нейтън.

Нейтън гледаше колко внимателно Чарли си върши работата. Беше помолил за разрешение да отиде до Британската библиотека; разбира се, персоналът едва не се подмокри от въодушевление. Нейтън също отиде. Неговият свят бе толкова малък, че му бе трудно да повярва, че има толкова големи сгради, толкова високи тавани. Почеркът му все още не беше много хубав, но можеше да чете — и да запомня. Имаше добра памет.

Чарли бе осиновен за кратко от двама бели големци от средната класа, които работеха в някакъв евтин вестник. Знаеше как да попита за правилните книги и вестници, без да събужда подозрения. „Мейл“ беше полезен. „Татлър“. „Стандарт“. В „Стандарт“ съобщаваха кога са големите събития и кой ще присъства. От „Мейл“ се разбираше колко са богати и къде живеят.

Чарли казваше, че отива до тоалетната, и се обаждаше в редакцията на „Стандарт“ към четири следобед, когато редакторите бързаха; телефонът щеше да вдигне най-незначителният член на екипа. Нищо не можеше да смути Чарли.

— Здрасти, скъпа, обаждам се от името на господин Бейли. Аз съм помощникът му, Фреди Маркс. Слушай, имаме поръчка за фотосесия с лейди Бракън рано утре сутринта в бърлогата й в Западен Лондон. Шефът надраска адреса на гърба на кутия с цигари. Не мога да го разчета, а ще ме убие, ако не уредя срещата.

Така се сдобиваха с адреса. После Нейтън молеше библиотекарката да му разкаже историята на областта. Ако ставаше въпрос за важна къща, обикновено в библиотеката имаше копие от архитектурните й планове. Понякога дори се случваше от „Татлър“ да са писали статия, в която показват вътрешността й и най-апетитните й ценности. Нейтън и Чарли проучваха не само къщата, а и хората — какви са, кого познават. Обикновено богаташите проявяваха небрежност към сигурността на домовете си — смятаха, че са прекалено важни и не може да им се случи нищо лошо. После двете момчета се връщаха у дома и се сливаха със сивото ежедневие под покрива на социалните грижи.

Когато дойдеше време да свършат работата, отиваха в стаите си и сядаха кротко — също като предишната и по-предишната вечер. Третата вечер никой не ги проверяваше — служителите нямаха време за губене с деца, които не причиняват неприятности. Нейтън се бе върнал в сиропиталището преди четири месеца и това бе третата му задача. Първата беше лесна, просто проверка, за да видят дали става — някаква луда богаташка, дърта крава, която живееше сама; най-трудното бе да стигне с автобуса дотам. Всяка стая в отвратителната й къща бе претъпкана чак до украсените с корнизи тавани с купища вестници, документи и книги. Сякаш собственичката бавно се погребваше жива. Взеха стара кутия за бижута с мъжка венчална халка.

Втората задача беше по-опасна: трябваше да проникнат в струващата два милиона къща на граф и графиня, които щяха да прекарат нощта на някаква благотворителна вечер за бедните деца в Африка. Местата около масите струваха десет хиляди лири, щеше да свири Елтън Джон, а цветята представляваха избухващи фойерверки. Не беше вечер, която човек би искал да пропусне, след като кихне исканата сума. Изчакаха до два часа през нощта, така че всички в къщата да са или пияни, или заспали. Чарли промуши през кутията за писма един бамбуков прът с кука, закачи резервните ключове от кокетната странична масичка, отключи и влезе. Вътре беше тихо. Зловещо тихо. Приглушен смях идваше от едно задно помещение: кухнята. Двамата спокойно се качиха на втория етаж и натъпкаха джобовете си с огърлици и пръстени със скъпоценни камъни от нощното шкафче на жената — тя помагаше на бедните деца във Великобритания повече, отколкото си мислеше. Тъкмо слизаха обратно по стълбите, когато проклетият тийнейджър, синът на графа, се появи от една спалня. Голям дебел скапаняк, чисто гол, със сандвич в устата. Той се хвърли към тях и изрева като разярен звяр; те захвърлиха плячката си и побягнаха. Нейтън бе задържал един диамантен пръстен, но не беше счел за нужно да споменава това пред Чарли.

Нейтън се намръщи, когато сърцето му заби по-силно. Не изпитваше никакъв страх; как смееше сърцето му да го предава? Изду войнствено гърди в бялата си риза. Оръфаната яка се виждаше само ако погледнеш отблизо. Приличаше на педи. И двамата приличаха на педита. Мамка му, косата му беше сплетена на плитка, вързана с червена панделка! Чарли я бе взел от едно от момичетата. Бялата ивица през носа му беше изрисувана с боя за стена; сърбеше и скоро щеше да се наложи да я изстърже.

Вървяха бързо. Чарли бе намазал устните си с червило и изражението му говореше: „Не казвай нищо.“

Къщата бе заобиколена от високи червени стени, покрити с бръшлян. Нямаше дори бодлива тел. Нейтън носеше въже, което бяха задигнали от една барака. „За къщичка на дърво“ — щяха да обяснят, ако някой ги попиташе. Чарли носеше под мишница футболна топка.

На Нейтън му се струваше странно, че някой случаен минувач може да го вземе за дете, за което оцеляването е даденост, за което най-важното в този момент е да си построи къщичка в клоните на някое дърво.

Колите се редяха на входа към алеята, елегантни и с фини извивки, като красиви жени. Нейтън плъзна поглед по тях и по неясните силуети на пътниците вътре. Забеляза начина, по който държаха главите си, леко вирнатите брадички. С Чарли не си размениха нито дума. Пазачите щяха да са съсредоточени върху централния вход. Намериха подходящо място на половин километър от главната порта, където се включваше еднопосочната система. Светлините щяха да останат червени петдесет и пет секунди.

Чарли бавно вдигна Нейтън за краката. Той се преметна през стената и погледна от другата й страна. На километри пред него се простираше зеленина; толкова пространство само за четирима души, сериозна тежест за планетата. После скочи на моравата от вътрешната страна. Чарли му прехвърли въжето. Нейтън увисна на него и тежестта му позволи на Чарли да се изкатери по стената от външната страна.

— А сега какво? — попита Чарли. Знаеше какво следва, разбира се. Все едно Батман да попита Робин: „Къде ми е пелерината?“

— От осем и половина ще пият шампанско в Голямата зала. Която е от западната страна на имота. Охраната се състои от неколцина портиери от хотелите му, които работят извънредно.

Не звучеше като Нейтън. Звучеше като човека, който бе писал за партито във вестника. Репортерът бе написал и че „според някои източници в Ситито“ това ще е последното парти на Джак Кент за известно време. Нейтън знаеше, че по своя лукав начин мъжът намеква, че на Джак Кент ще му се случи нещо лошо. Да. Щяха да го ограбят! Но Нейтън бе заинтересуван от начина, по който мъжът бе казал всички тези неща. Ако си спомниш как говори някой, можеш почти да се превърнеш в него. Приятно му беше да се вмъкне в кожата на друг човек; чувстваше се като канибал, който носи скалпа на жертвата си.

Чарли изсумтя.

— Тъпак такъв. — Пусна топката и я метна на Нейтън. — А кои сме ние?

Нейтън нехайно му я метна обратно.

— Дружки на Клаудия. Приятели, имам предвид. Тя е десетгодишна. Има още една сестра, Емили. Тя е на три.

— Какви шибани имена имат тия хора! Да се отдалечим от стената. Мърдай! Трябва да изглеждаш така, сякаш се забавляваш. Как изглежда тази Клаудия? Сочна ли е?

Сочна ли? Всички момичета бяха отвратителни! Прилошаваше му от тях.

— Нямаше снимка.

Чарли не спря да върви, да се усмихва и да му подава топката, но гласът му беше студен:

— Значи сме й приятели, но ако я видим, няма да я познаем. Ти… — Чарли спря. — Ти трябва да знаеш.

Нейтън почувства как в гърдите му се надига смесица от ярост и удовлетворение. Чарли беше готов да избухне, но се въздържа. Дори и той се боеше малко от него.

— Ще разберем — добави Чарли. — Няма да е трудно. Това място е абсолютно шантаво.

Красотата не правеше никакво впечатление на Нейтън. Под повърхността всичко беше грозно. Тази къща приличаше на дворец — бяла и дълга, с големи ниски прозорци и колони. Градината беше странна: пълна с живи плетове, изрязани във формата на птици. Беше тъмно, но лехите бяха осветени. Една от тях бе подредена така, че червените цветя образуваха някакви думи, а белите приличаха на страница. Червените цветя изписваха изречението: „Иносънс е божествена.“

Какво? Това бе най-подредената градина, която бе виждал; как успяваха да накарат всичко да расте във форми?

Сега се приближаваха към гостите. Нейтън видя няколко деца, горе-долу на възрастта на Чарли. Това бе добър знак. Имаше и много хора с педалски червени якета със златисти пискюли, както и много с тесни черни панталони. Възрастни в модни дрешки. Странно.

Чарли удари топката в земята, хвана я и се отправи към една възрастна жена в тясна златиста рокля. Усмихна се свенливо към полата й, сякаш се стесняваше да я погледне в очите.

— Здравейте. Знаете ли къде е Клаудия?

Жената грейна в усмивка и кожата й се опъна силно.

— Да, разбира се, че знам. Все пак съм й ба… майка на баща й! Закъсняхте, лоши момчета такива! Боя се, че изпуснахте плуването — децата вече се преобличат за вечеря. Влизайте в къщата и помолете някой да ви упъти: прекалено голяма е, за да се ориентирате сами. Ще ви трябва пътечка от трохи, за да намерите пътя! Кажете на Клаудия, че е много сладка дори и с толкова къса коса. Клетата душичка! — За миг дамата се намръщи.

— Много ви благодаря — каза Чарли и лицето му се озари от истинска усмивка.

Двамата се изкачиха по гладките каменни стълби, като Чарли не спираше да удря с топката по земята. Горе стоеше мъж в униформа, която приличаше на полицейска. Имаше къса коса и слънчеви очила. Наблюдаваше ги, макар да се преструваше, че не го прави. Нейтън не му обърна внимание — така правеха богатите деца, които постоянно ходеха по такива партита. Очите му започнаха да парят от яркото съвършенство на това място. Животът му представляваше милион оттенъци на сивото. Тази къща бе като друга страна: беше безумно обагрена в най-различни цветове. Имаше толкова много светлина, толкова много неща и толкова много пространство. Приличаше на Страната на чудесата, когато Алиса се смали.

Ръката на Чарли се стрелна напред, когато една едра дама по бикини и високи токчета мина с поклащане покрай тях, понесла поднос с пържоли и пържени картофки. Пържолите бяха малки, със забучени в средата клечици, така че човек да може да си вземе спокойно. Миризмата беше невероятна; на Нейтън му се доплака. Храната в сиропиталището миришеше на гранясало олио. Жената се наведе. Тялото й бе боядисано със сребриста боя. Изглеждаше странно. Чарли й намигна и взе три пържоли и много картофки. Сега пазачът ги гледаше. Имаха толкова много работа, а Чарли щеше да провали всичко заради едни пържени картофи. Сервитьорката поднесе таблата на Нейтън. Стомахът му изръмжа. Почувства как погледът на охранителя се забива в гърба му. Отчаяно искаше да опита от храната.

Поклати глава и отговори:

— Не, благодаря.

Изчака Чарли да спре да се тъпче и прошепна:

— Пазачът ни гледа. Не можем да се качим горе.

— Басейнът сигурно е насам — каза Чарли. — Ще хвърлим един поглед на момичето — не е нужно тя да ни забелязва — и после ще се качим. Сигурно има и задно стълбище. Ако някой ни спре, загубили сме се. Това място сигурно гъмжи от прислуга.

Заподскачаха по някакво широко каменно стълбище. Стените бяха бели, а от тавана висяха седем големи сребърни огледални топки. Нейтън Си представи как ги разбива с чук и късчетата стъкло се изсипват като хиляди малки камички, представи си и шума. Долу имаше още една огромна стая без врати, като в замък. Целият под бе покрит с пухкав пурпурночервен килим. Тези хора бяха откачени.

— Мисля — каза бавно Нейтън, — че трябва да вземем това, за което дойдохме, и да си тръгваме. Онзи пазач ни гледаше. Няма нужда да ходим при момичето.

Чарли не каза нищо, само сви рамене.

И Нейтън не продума повече. Подуши въздуха. Ако той живееше в тази къща, какво щеше да иска? Един стълб до стаята си, за да може да се плъзга надолу като пожарникар… в басейна? Не. Не виждаше смисъл да кисне в студена вода, пълна с чужда пикня. Но тези хора, тези разглезени хора, които нямаха какво друго да правят, освен да се чукат наляво-надясно, щяха да искат басейнът да е точно там, за да не трябва да вървят надалеч… така че спалните им сигурно бяха наблизо. Щеше да остави Чарли да провери стаята на родителите. Искаше да види спалнята на момичето. На „клетата душичка“. Нейтън се интересуваше от хората. Интересуваше се от тях по същия начин, по който се интересуваше от мухите: как се гърчат, след като им откъснеш крилцата.

Оказа се прав — наистина имаше задно вито стълбище от тъмно дърво, покрито с бял пухкав килим, в който краката потъваха като в кал. Изкачиха се по него и се озоваха в един безкраен сводест коридор в бяло и златисто. В единия му край имаше огромен прозорец със стъклопис, като в църква. През него нахлуваше светлина, макар че беше нощ. В стъклото се очертаваше картина на жена, или може би на ангел. Възможно ли бе ангелите да имат черна коса? Изглеждаше така, сякаш хората трябва да я боготворят — имаше ореол и бели крила. Но в ръката си държеше… това пушек ли беше?

Чарли го побутна и му показа един розов надпис: „Стаята на Клаудия“.

— Ти провери момичето, виж дали има нещо, което си струва да задигнем. Аз ще отида в главната спалня. Ще се срещнем след петнайсет минути.

Идеално. Оказа се, че Чарли си пада малко слабоумен. Нейтън предпочиташе да работи сам. Тихо почука на вратата и влезе. Вътре беше почти тъмно, сиво. Чуваше се слабото ехо на музиката от долния етаж. Стаята бе боядисана в ужасен прасковен цвят, като тоалетна хартия, и не беше толкова голяма, колкото Нейтън очакваше. Беше стая на средна принцеса, не на главната.

Миришеше на цветя. На един рафт имаше квадратна кутийка за бижута с балерина отгоре. Той тихо пристъпи към нея, отвори я и тя започна да свири някаква мелодия ужасно високо. Затръшна капака, но, мамка му, тази кутия беше пълна с диаманти и всякакви боклуци и просто си стоеше тук, където всеки можеше да я открадне. Щеше да я вземе цялата. Вече вървеше към вратата, когато замръзна на мястото си.

Чу как някой тихо ахна. Исусе Христе, в леглото имаше някой!

Нейтън се застави да диша бавно и спокойно. Ръката му се стрелна към джоба и пръстите му се свиха около ножа. Пристъпи тихо към шума. Този звук го дразнеше. Искаше да го прогони с ножа. Момичето се бе сгушило под завивката, свито на кълбо като котка, и плачеше във възглавницата. На един шкаф до леглото имаше малък замък от глазиран порцелан с множество малки дупчици в покрива. В замъка се виждаше малка фигурка с корона на главата и чекрък. Нейтън не можа да се спре. Все пак имаше нож. Включи нощната лампа. От дупчиците в покрива на замъка избухнаха безброй светлинки и превърнаха стаята във вълшебно царство. Нейтън се загледа в замъка.

Момичето още тихо ридаеше във възглавницата си („Млъкни!“) и нямаше представа, че стои до нея. Клетата душичка! Той почувства прилив на гняв. За какво има да плаче тя? Трябваше да забие ножа през завивките. Но искаше да я гледа в очите, докато острието прониква в тялото й. Иначе кое му беше забавното? Погледна към нощната лампичка със Спящата красавица. Вътре имаше нещо. Бръкна и извади малка торбичка от червено кадифе. Отвори я и извади златно сърчице на верижка. Хареса му. Щеше да го вземе. Пъхна го в обувката си, после спря. Прокара много лекичко ножа по тялото на момичето, след което неохотно го плъзна обратно в джоба си. Нямаше нужда да прибягва до насилие.

Отправи се безшумно към вратата с кутийката за бижута в ръка и се промъкна в коридора.

Почувства как подът се тресе секунда преди да види мъжете. Появиха се от нищото: две сърдити горили. Първата се втурна в стаята на Клаудия, а другата го сграбчи за врата и го притисна към тапицираната с кадифе стена на половин метър над пода. Той се замята, борейки се за въздух. Кутията излетя от пръстите му и по пода се разпиляха бижута.

— Направи ме на глупак, малък негодник такъв, и това не ми харесва.

Чу се висок крясък. Втората горила дотича от спалнята и стовари юмрук в лицето на Нейтън. Адски го заболя, но беше преживявал и по-лошо. Мъжът го пусна и той падна на пода, като се давеше в собствената си кръв. Имаше метален вкус.

— Мамка му, кърви на килима. Оная кучка ще побеснее. Разкарай го от очите ми. Натъпчи го някъде заедно с другия, докато дойде Бил.

Прилоша му. Как го бяха хванали — защо? За всичко бе виновен Чарли.

Завлякоха го за косата на долния етаж. Носът му се бе подул така, че изглеждаше два пъти по-голям, когато го стовариха на пода в кухнята до Чарли. Той изглеждаше озлобен, с размазано червило и око, което започваше да посинява.

Нейтън въздъхна, когато през ума му преминаха няколко мисли едновременно. Първата: щяха да го пратят право в охраняваното отделение, ако не и нещо още по-лошо. Втората: мамка им на шибаните вестници, които не внимаваха за подробностите, защото, докато те двамата бяха идеално маскирани като Мравката Адам, всички поканени гости бяха дошли като Майкъл Джексън. Третата: от стаята на госпожица Клаудия бяха извадили крадец, а мама и татко продължаваха да купонясват. Всички възрастни бяха мръсници. По окървавеното му лице изгря усмивка. Държеше в обувката си малкото й сърчице.

Клетата душичка.