Саша Блейк
Отмъщение (7)

Емили

Ню Йорк, февруари 1998

Много от тийнейджърите, които бягаха от къщи, нямаха и представа как се прави това. Отмъкваха ключа за роувъра на баща си, вземаха резервен чифт бельо и неизменно вкарваха колата в канавката. Емили накара прислужницата да опакова шест куфара на „Луи Вютон“, нареди на шофьора да я закара с бентлито на летището и взе назаем пилота на майка си, който я закара до едно частно летище в Манхатън. Човек винаги трябваше да запази блясъка. Нямаше смисъл да бяга на по-лошо място от дома.

Регистрира се в „Парамаунт“. Беше й забавно да не отсяда в някой от хотелите на майка си. Харесваше й онзи от червеникавокафяв камък в Горен Уест Сайд, но не и огромното бяло пиано и точното копие на фреските на Микеланджело от Сикстинската капела на тавана на балната зала. Майка й толкова се гордееше с този таван, че сърце не й даваше да й каже, че версията от 1993 година на „Страшния съд“ с Иносънс като Дева Мария е всепризната за най-вулгарния интериор в целия град. А и ако избягаше в този хотел, щяха да я намерят, а не това бе целта й.

Искаше да се позабавлява. Пък и Тими беше в Ню Йорк. Работеше на Уолстрийт, в „Джей Пи Морган Чейс“. Струваше й се сладко, че иска сам да си изкарва прехраната, въпреки че един ден щеше да наследи Шотландия. Е, поне част от нея.

Не го беше виждала от онази нощ с духането преди почти година и половина. О господи, това бе най-смущаващият миг в живота й. Тогава избяга в спалнята си, припадна на пода и се събуди петнайсет часа по-късно. Куинтин се бе погрижил за бъркотията. По-късно Емили разбра, че „Елит Ритрийтс“ са поели сметката за две счупени ръце и една фрактура на крака и са се справили с пет повдигнати обвинения. Кънки на лед и алкохол не бяха добра комбинация.

Тими й бе писал. Очевидно се държеше хладно — беше права, че му отказа секс. Свирката, до онзи последен миг, навярно е била изключителна. Емили не отговори на писмата му, за разлика от всички други момичета, на които той несъмнено пишеше. Хората от висшата класа не обичаха нищо друго така, както хубаво писмо — не можеше да се разминеш с някого на улицата, без да получиш благодарствена бележка. Емили бе ужасена и унизена от последната им среща — повръщането бе толкова детинско! — но сега си бе възвърнала спокойствието, беше една година по-възрастна, една година по-съблазнителна. Време бе да хвърли кукичката.

И този път нямаше да му се отвори късметът за секс. Почти, но не съвсем. Нямаше да му се обажда, щяха да се срещнат съвсем случайно, докато той излиза от офиса си. „Сенчъри 21“ се намираше наблизо. С изключение на „Топ Шоп“, Емили не пазаруваше в магазини, които не разполагат с поне по две продавачки на клиент, и самата мисъл за магазин за разпродажба я караше да копнее за горещ душ. Тими обаче не биваше да го разбира — пазаруването беше удобно извинение да се срещнат съвсем случайно.

Тя затаи дъх, влетя в „Сенчъри 21“, грабна първия предмет най-близо до вратата, плати, взе торба и излезе с поруменяло лице. Дезинфекцира ръцете си със спрей и докато изтръскваше невидимата мръсотия от косата си, повика шофьора. Беше заледено и черните й ботуши с червени подметки от „Кристиан Лубутен“ с шестсантиметрови токчета не бяха подходящи за вървене.

Уолстрийт шейсет, главният офис на „Джей Пи Морган Чейс“, бе огромна показна сграда. Извисяваше се в ясното синьо небе, висока, дебела и самодоволна. Господи, обичаше Ню Йорк! Обичаше Ню Йорк и нюйоркчаните. Груби ли? Това бяха градски хора! Забързани, умни градски хора, които говореха сами за себе си. Не като лондончаните, Бог да ги благослови. Емили изпитваше абсурдна привързаност към Лондон, но в сравнение с по-широкия, по-дързък и по-бляскав силует на Ню Йорк, той приличаше на мила дребна старица. А колкото до грубостта, лондончаните биеха нюйоркчаните с огромно предимство. Не крещяха, а мърмореха, което бе по-лошо. Емили никога не бе влизала в лондонското метро, но според Куинтин — който редовно посещаваше майка си в Актън — хората не отстъпвали място на бременни жени. Престрували се, че са погълнати от вестника си. Лондонското метро било пълно с прави, облени в сълзи бременни жени. Това беше просто гадно! Емили не се беше возила и на нюйоркското метро, но бе сигурна, че ако някой пътник реши да свие подобен номер тук, никоя бременна нюйоркчанка няма да го търпи. Щеше да изтръгне вестника с рев: „Ехо! Тук съм!“

Ню Йорк бе като инжекция адреналин, караше те да се чувстваш така, сякаш можеш да постигнеш всичко. Повдигаше духа, желанието за живот, това бе градът, който казваше: „Ще спиш, когато умреш.“ Емили потръпна от болка и отчупи токчето от ботуша си. „Всичко е наред“ — успокои се тя сама; имаше още седем чифта у дома. После докуцука до една от огромните черни колони на площада и се престори, че оглежда щетата. Момчета като Тими оставаха хипнотизирани, щом видеха девойка в беда. Обичаха да виждат силните жени безпомощни; така доминираха с по-малко борба.

Макар че имаше и по-лоши начини да прекара времето си от това да се вглежда в безкраен поток от мъже с костюми, изобщо не й хареса да стои цял час на един крак в студа. Прокле Тими, задето не се появи. Каза си, че ще си поръча горещ шоколад и ще се върне утре. Погледна в малкото си огледалце. Носът й бе порозовял и вкочанен от студ. „И представа нямаш, Тим — помисли си тя, — докъде съм готова да стигна, за да те хвана.“

На третия ден търпението й бе възнаградено.

— Ем? Здрасти! Каква прекрасна изненада! Какво те води насам?

Тя размаха леко смачканата торба от „Сенчъри 21“ и навря под носа му отчупеното токче.

— Толкова се радвам да те видя! Емили, това е Джеймс Клодъро. А това е Тоби Макинтош Форбс. А това е… — И така нататък.

— Здрасти! — показа тя зъбите си и прецени колегите му. Само за секунди отхвърли всички като потенциални кандидати за връзка: преждевременно оплешивяване… твърде сближени очи… къс като дънер… сигурно се шегуваш… край на съобщението.

— Какво правиш? Искаш ли да се присъединиш към нас за вечеря у Илейн? Тя е абсолютна звезда.

Емили обичаше бързата храна, но също така и здравословната; не обичаше да си губи времето в ресторанти, нито пък се интересуваше от някаква си дърта дебелана. О, боже, възможно ли бе банкерството да е превърнало Тим в абсолютен скапаняк?

— Скъпи, би ми било много приятно, но имам уговорка. Освен това трябва да се погрижа за тази обувка. Макар че… около осем и половина ще съм в „Гранд Сентръл Ойстър Бар“. — Усмихна се очарователно на всички. — Ако ви се ядат миди, непременно трябва да дойдете.

Емили твърдо вярваше в подсъзнателните (или не толкова подсъзнателни) внушения.

Сега щеше да види дали Тим ще разкара дъртата дебела Илейн и грозните си приятелчета, за да се завлече на другия край на града заради това неясно необещание за действия в хоризонтално положение.

Лицето на младежа доби замислено изражение.

— Да, това ще е чудесно. Тоби, нали казваше, че искаш да гледаш онзи филм… — Лицето на Тоби бе учудващо безизразно. — Ъъъ, нали знаеш, онзи, дето аз вече го гледах? — Все още нищо. — Всъщност това за Илейн беше само предложение… все още нямахме планове…

На тъповатото лице със смазан от ръгби нос бавно се появи разбиране.

— О, абсолютно!

Емили намигна.

— Добре, супер. Довиждане, господа. Тим, до по-късно!

 

 

Приготви се внимателно — съвършеното изкушение в копринено горнище на леопардови петна без ръкави от „Долче и Габана“, с тънка връзка около врата, къси панталонки, разкроено палто на „Кристиан Лакроа“ и черни, високи до коляното ботуши от чортова кожа от „Воаяж“ — в стаята си „за лукс“ в „Парамаунт“. Нямаше да се върне тук. Тази стая, колкото и да бе елегантна, стилна, модерна и така нататък, бе колкото кибритена кутийка. В нея я обхващаше клаустрофобия. Дори по-лошо от това, струваше й се, че е бедна. Боже мой, навярно така живееха хората в общински апартаменти. Просто ужасно! Как се справяха? Нямаше въздух, тя почти се задушаваше. Постоянно се блъскаше в мебелите и това я караше да се чувства дебела. Хотел, който кара клиентите си да се чувстват бедни и дебели — какъв търговски провал! В сравнение с този хотелите на майка й и баща й приличаха на дворци, бяха просто зашеметяващи. Навярно хората идваха в „Парамаунт“ само защото портиерите бяха бонбончета. Не можеше да има друга причина. Следващия път щеше да отседне във „Четирите сезона“: големи стаи, тавани от оникс. Там знаеха как да посрещат гости.

Пристигна в „Ойстър Бар“ по-рано, за да се разположи така, както искаше да я видят. Тим щеше да зърне бъдещата си съпруга в класическата поза на филмова звезда от петдесетте години: наслаждава се на цигара и отпива млечен шейк през сламка. Млечен шейк, не алкохол, макар че й се пиеше чаша червено вино. Когато си наумеше нещо особено непочтено, Емили предпочиташе да прикрива поведението си зад поза на невинност.

Тим пристигна точно в осем и трийсет и пет — тя забеляза, че се е прибрал, за да се изкъпе и преоблече. Много мило.

Той седна до нея и се усмихна.

— Как си?

— Добре — отговори тя.

— Никога не си добра — ухили се той.

Емили го погледна изпод миглите си.

— Днес съм добра — каза тя със сдържан и благопристоен тон. — Прекалено е студено за пакости. Ще хапна миди, ще побъбря със стария си приятел Тим и до десет и половина ще съм в леглото. — Усмихна се. — Да поръчваме ли?

Неприятното бе, че тя ненавиждаше миди, но искаше да предизвика у Тим водовъртеж от желание, което после да не удовлетвори. Само една целувка за лека нощ, след което щеше да го отблъсне. Погледна раздела „сурови продукти“ в менюто. „Сурови“ бе по-сексапилно от „готвени“. А „неузрели куахоги“ — да, това щеше да свърши работа. Сурови неузрели куахоги. И това ако не звучи като да ядеш женска… О, със същия успех можеше просто да се откаже и да си тръгне. Но… пуканки скариди… ммм.

— Тази текила със скариди и лимон направо вика името ми — каза Тим.

Силата на волята бе просто положителната страна на самоотрицанието, а Емили не му беше почитател.

— Предполагам, че ще е грубо да не ти правя компания — каза тя.

— Много — потвърди Тим.

Един коктейл с текила и скариди доведе до друг.

— Знаеш ли? — каза Емили с глуповата усмивка, облегна се на бара и вдигна поглед към Тим. Беше супер сладък с тази разрошена коса, а и сега беше стегнат, не мършав. — Харесва ми името на тези сурови неузрели куахоги и някой ден непременно ще си поръчам, но точно сега мисля, че имам нужда от огромна порция кекс с рулца от раци, за да неутрализирам алкохола. Защото…

— Наистина — съгласи се Тим.

Тя се изчерви. Той си мислеше, че щастието му се усмихва.

Тя изяде половината от кексчето; той изяде другата половина. В един момент малко от кексчето падна на брадичката й и той посегна, избърса го и изсмука парченцето от пръста си. Тя едва не падна от стола. О, Господи, колко беше възбуждащо! Добре де, преди две години щеше да й се стори отвратително, но сега, когато беше на петнайсет, й се стори абсолютно възбуждащо.

Наистина беше дразнещо. На теория Тим не беше толкова секси. На практика обаче беше, затова й бе трудно да му устои.

— Тези десерти са супер — каза тя и чукна бутилката си с бира „Гууз Айлънд Хонкър Ейл“ (Тим каза, че трябва да си я поръча просто заради името) в неговата. — Слушай само: тиквен пай с мед и пекани… тортичка с крем от бадеми и черни сливи… лимонов пай от Флорида… нюйоркски чийзкейк… шоколад и мус… имам предвид шоколадов мус… шоколадова торта с мока… — Вдигна ръце. — Как, по дяволите, да реша?

— Поръчай ги всичките.

На теория тази вечер бе типичната първа среща, но на практика бе непривлекателно свинско пиршество.

— Ще си поръчам само едно.

Тим въздъхна.

— Днес се държиш като калугерка. Но добре, аз казвам шоколадов мус.

Тя не му позволи да пъхне в устата й дори една лъжица.

— Обичам аз да контролирам положението — обясни му. Той я гледаше по онзи особен начин. — Какво?

Той поклати глава.

— Имам нужда от цигара.

Тя го гледаше как отмята глава назад, за да издуха дима към сводестия таван с бели плочки. Искаше й се да оближе шията му. Да, определено го разсейваше. Той остави на масата дебела пачка банкноти.

— Скъпа, може ли да се махаме от тук?

— Ако искаш, можеш да ме изпратиш до къщи.

Очите му казваха: „Ще направя нещо повече от това“. От устните му се изтръгна приглушен стон и той се наведе към нея. Тя позволи на устните му да докоснат нейните.

— Не, няма, палаво момче такова — прошепна тя.

Точно дванайсет минути по-късно, въпреки температурата от минус три градуса, Емили позволи на Тим да я изчука до една стена. Беше й за първи път и беше великолепно. Знаеше, че сексът ще е нещо удивително, но чувствата, които изпита, не можеха да се сравняват с нищо друго. Това беше раят. Чу се как стене и пищи от удоволствие. После се вкопчи в него, цялата разтреперана. Той я изправи и прошепна:

— Хайде, момиченце, да го направим както трябва. — Замълча. — Всички тези приказки за мидите просто ме подлудиха.

Тя се изкикоти и увисна на ръката му.

И така, оказа се, че без да знае, Емили бе казала истината. В десет и половина наистина си беше в леглото. С Тим се чукаха като разгонени зайци чак до четири, когато заспаха. А когато се събуди на сутринта, тя се превъртя върху него и започнаха отново.

— Много си лош — сгълча го. — Отклони ме от правия път.

Ако сексът не беше толкова потресаващо сладък, а Тим не беше толкова божествен, щеше да го намрази. Ненавиждаше се, задето бе толкова слаба, и дори докато Тим я възбуждаше с език, а тя крещеше от блаженство, вътрешно бушуваше: „Ем, идиотко такава, това не влизаше в плана.“

Не го знаеше, но преди да стане обяд, беше бременна… и това също не влизаше в плана.