Саша Блейк
Отмъщение (30)

Джак

Егейско море, късното лято на 1980

Ако имаше нещо, което Джак не можеше да понася, това бяха лодките.

„Моята прекрасна лейди“ беше голяма лодка, построена по поръчка, обзаведена от дизайнер, красива, неприлично луксозна, елегантна, бяла и величествена, с подове от излъскано розово дърво и ламперия с червена кожа. Но все пак си беше лодка.

Джак просто предпочиташе твърдата земя. Плаването прекалено много приличаше на тежка работа. Ненавиждаше самата мисъл, че под него има само дълбока тъмна вода; не можеше да понася постоянното движение. Последния път, когато бе прекарал една седмица на другата яхта на Хари, не хвана морска болест, но след като се върна в Лондон, доста време се блъскаше във вратите.

Предполагаше, че егейското крайбрежие е красиво. Всички тези островчета, осеяни с малки бели сгради, сгушени сред дърветата, си имаха своя чар. Горещото слънце галеше лицето му, сякаш искаше да каже: „Ето, ето.“ А Хари се стараеше да е гостоприемен домакин. Под носа на жена си бе наел две професионални масажистки, работили в „Плеймейтс“. Предишната вечер Джак се бе проснал на бледорозовите копринени чаршафи, докато Бранди и Кенди се гърчеха, ахкаха и се измъкваха от прилепналите си бели униформи, мажеха се една друга със сладко бадемово масло и се опитваха да го навият за тройка. Той обаче не искаше. Те си тръгнаха, а Джак установи, че трепери.

Нахлузи халата си, взе си малко от пържената херинга и си пожела да не го бяха сложили да седи до лейди Хелън. Въпреки благотворителната си работа тази жена бе лишена от всякакво състрадание.

От смъртта на Фелиша бяха изминали две години, а му се струваха като две минути. Ужасът от погребението още караше стомаха му да се свива. Беше толкова пищно, колкото позволяваше лутеранската традиция, в най-красивата църква в Минесота, с всички любими химни от детството на Фелиша: „Небесна милост“, „О, Боже, позволи ми да вървя с Тебе“ и „О, Спасителю, божествени Спасителю, прекрасни Спасителю“. Той се чувстваше не на място, сякаш бе натрапник на погребението на човек, когото не познаваше. Родителите й не бяха показали, че забелязват присъствието му.

Никой не искаше да признае, че той е полумъртъв от скръб — нито тогава, нито сега.

Предишната вечер един от пудингите (вече се бе научил да казва „пудинг“, а не „десерт“) беше лимонова торта и той припомни на лейди Хелън как Фелиша бе направила лимонов пай с белтъци и захар, но бе забравила основата. Тъпата крава се напрегна, сякаш споменаването на покойната му жена беше огромен социален гаф. Той бе погълнал много скъп алкохол и бе готов да й каже колко е нещастен. Тя обаче постави предупредително лапа върху ръката му и заяви:

— Джак, възхищавам ти се, че не говориш за това. Така скръбта наистина се преодолява по-бързо. Ако плаче постоянно, човек не може да овладее чувствата си.

Тя носеше тиара с перли и сапфири. Бе накарала прислужницата си да вплете около скъпоценните камъни малки маслинови клонки и листенца, навярно в чест на Древна Гърция, но дори и така приличаше на носорог в рокля. Той кимна, смачка ленената си салфетка под масата и се опита да преглътне хапка лимонова торта. Тя заседна в гърлото му като гъба за баня.

Тази нощ не можа да мигне.

Всъщност никоя нощ не успяваше да мигне. Не искаше да спи, защото никога не я сънуваше. В полунощ излезе на палубата и почти се блъсна в една млада, много красива жена с леденосини очи, черна коса и чувствените извивки на гръцка богиня.

Иносънс.

Подготви се за един от онези захаросани разговори, но за негова изненада тя беше съвсем непресторена. И беше вдовица. Очевидно беше богата и изискана, но достатъчно безразсъдна, за да си позволи да изпита истинско чувство. Съгласи се, че никой не разбира самотата, че понякога човек е гневен и как смеят хората да сравняват овдовял човек с разведен; разведените бяха толкова различни: у тях имаше горчивина, но и някаква радост.

— Всички очакват да се ожениш съвсем скоро — каза тя и дрезгавият й глас трепна леко.

Тя знаеше.

— Да — отвърна той.

— Не мисля, че някога ще се омъжа отново — въздъхна тя.

Внезапно му се прииска да плъзне език по вдлъбнатината на ключицата й. Не го направи.

— Дори не мога да погледна мъж — добави тя. — Навсякъде виждам… съпруга си. Джак, понякога имаш ли чувството, че си обсебен от миналото?

Как само произнесе името му, с този свой леко скърцащ глас.

Той й запали цигара и я загледа, докато тя се взираше в един метеор.

— Толкова е красиво — прошепна тя, дръпна от цигарата и на Джак му се прииска да разкъса леката й рокля и… Разбира се, не го направи. Фелиша бе единствената жена за него.

Не беше правил секс от две години.

— Да — каза той. — Имам това чувство. Аз… Никога няма да се оженя повторно.

Тя му се усмихна и леко докосна чашата си с шампанско до гърдите му. Защо това му се стори толкова сексапилно?

— За самотата — прошепна тя и се отдалечи.