Саша Блейк
Отмъщение (85)

Джак

Странно как работеше човешкият мозък: първо инстинктът, първичното; после анализът, цивилизованата част, която е длъжна да обмисли действията ти, да намери в тях смисъл, за да разбереш защо ги извършваш. Джак нямаше нужда рационалната част на мозъка му да му обяснява какво е направил току-що. Беше действал инстинктивно, за да защити внука си. Силата бе дошла сякаш отникъде, а топлината от удара в гърдите му, задъханото дишане, червената кръв, пулсираща по пръстите му, му подсказаха, че е успял. Бе поел куршума, предназначен за Джордж, и го изпълваше радост. Болката проникваше във всяка част от него, сливаше се с агонията на ранения му крак, достигаше до самата му сърцевина, докато той престана да бъде човек — само пулсираща топка от жарка бяла агония. Смешно беше с какво се занимаваше човешкият мозък в последните мигове от живота — една от малкото тайни на човечеството, която никога нямаше да бъде разкрита. Джак си спомни делфините, след които оставаше следа от фосфоресценция, в онази първа нощ, в която зърна жената, която стоеше пред него… Стегна се. Трябваше да стигне до нея, да се влачи по корем като ранена змия… Да, слава Богу — пистолетът беше у нея…

— Марк — каза дрезгаво той. Мъжът се беше промъкнал в стаята безшумно като котка.

Иносънс се обърна точно когато Марк се завтече към нея с кухненски нож в ръка. Тя го застреля в гърдите.

— Кучка! — изкрещя Итън, докато Марк падаше, странно безмълвен.

Итън залитна и се изправи на крака, сграбчи ножа от пода и придърпа Джордж към себе си. Повдигна бялата му риза и допря острието в меката извивка на корема му.

— Дай ми пистолета или ще го изкормя! — изкрещя той.

Иносънс бавно се наведе и плъзна пистолета по килима до него. На бузата й заблестя сълза.

— Ти, малък педераст такъв — каза Джак, заставяйки дъха си да придаде звук на думите. Трябваха му огромни усилия на волята, за да проговори; силата бавно, но неотклонно се оттичаше от тялото му. — Ти, нещастен страхливец — толкова изпълнен с омраза, прекалено слаб, за да поемеш вината за собственото си зло. Всички имат лош късмет, ти не си специален. Искаш да бъдеш жертва, това е силата, която управлява изкривената ти душа; искаш да разпространяваш навсякъде страдание, защото не можеш да понесеш, че другите са обичани, за разлика от теб. Ти си толкова слаб, безполезен и сам… Почитателите ти не те обичат, не те познават, нищо чудно, че родната ти майка те е захвърлила. Навярно е почувствала злото, свито у теб като ларва. Това, че те отблъснах, беше най-доброто решение, което съм взел през живота си…

С крясък, изпълнен с ярост, Итън метна Джордж на земята, хвърли се към Джак и обезумял заби ножа в сърцето му, а после пак и пак.

Някъде от много далеч Джак чуваше виковете на Клаудия, писъците на Моли и риданията на Джордж.

Една болка върху друга; сега вече нито един от ударите не можеше да промени нищо. Сякаш наблюдаваше как убиват друг човек; започваше да се отделя от дрипата, която доскоро представляваше тялото му. Почувства как горещият дъх на Итън опърля кожата му.

— Мразя те, мразя те, мразя те.

Итън го повтаряше отново и отново, като дете, докато не отекна гръм; тогава лицето му се разцепи като смачкана тиква, късчета мозък, горещи и влажни, опръскаха Джак и Итън се свлече отгоре му.

— Джак! Джак, о, Господи… Джордж, скъпи, вече всичко е наред… Итън е мъртъв… не може да те нарани…

Виковете на неговите жени се сляха в един, сякаш в сън, разнесоха се вой на сирени и викове на мъже: „Четири деветнайсет“. Джак смътно видя Иносънс, която избърсваше челото си, все още с пистолет в ръка, усети как отместват тялото на Итън от него, а после нежен глас, лице, наведено над него.

— Джак, моля те, всичко ще се оправи…

И докато светлината залязваше за последен път, болката изчезна и го изпълни усещане за безкраен покой.