Саша Блейк
Отмъщение (4)

Джак

Париж, късното лято на 1996

Мястото се намираше на адрес, който не си заслужаваше да се споменава. Той се чувстваше толкова напрегнат, че чак кипеше. Не можеше да поеме повече хапчета. А петата чаша кафе се оказа грешка.

Беше толкова унизително. Какво правеше тук? Това щеше да се превърне в същинско бедствие. Във Великобритания беше ненавиждан от пресата, а също така и от аристокрацията — хора, които преди му бяха приятели.

Само Хари му остана верен, но сега Джак бе толкова циничен, такъв параноик, че не можеше да повярва, че Хари го харесва заради самия него. Сигурен беше, че изпитва някаква тръпка от приятелството си с този нов, по-беден Джак, че си казва самодоволно: „О, аз съм умен и богат, но ти оплеска всичко, затова за теб вече няма самолети и хеликоптери, приятелю. И така ти се пада!“

Най-лошото бе, че целият свят знаеше, че Иносънс е шефът. Светът трябваше да знае — и да види с очите си, — че съпругата му наистина притежава и управлява империята, в противен случай „Лойдс“ щеше да заграби всяка тухла и всяка монета от бизнеса, който бе изградил с такива усилия.

Все още не можеше да повярва, че безскрупулната кучка е откраднала голяма част от богатството му малко преди краха на „Лойдс“, полагайки фалшиви подписи за милиони лири от имотите и активите му. Но не можеше да я издаде на полицията, защото ако тя загубеше всичко, и той щеше да загуби всичко, а това щеше да е много по-лошо, отколкото да загуби почти всичко.

Затова се бе озовал в унизителното положение да я моли за джобни пари, за да купи тази грозна малка съборетина, която се водеше хотел.

От „Венити Феър“^[1] бяха поискали да направят интервю с него за Нова година — проснат на заснежената земя по къса тога и с корона от тръни, а тя, пристъпваща по гърба му със златни сандали, бикини със златна верижка, корона и скиптър. По-скоро дряновица, него ако питаха.

— Само през трупа ми — бе отвърнал той, а тя изръмжа:

— Може да се уреди.

Накрая го направи, за да я накара да млъкне. В замяна тя му даде пари, за да купи това място.

Беше същинска дупка.

Цяла седмица се криеше от обажданията на управителя. Знаеше, че сградата е прокълната и всяко съобщение ще донесе вест за нещастие.

Изпълваха го мрачни предчувствия, но човек винаги може да намери място за още малко отчаяние. Хотелът — неговият хотел — бе сменил собствениците си поне седем пъти за последните седем години, а в жълтите колонки се бе появила статия, че последният от тях е провеждал в избата сеанси по екзорсизъм, за да очисти мястото от лошия късмет. Джак не вярваше в мъртвото зло — според него хората предпочитаха да разпръскват злината си, докато са още живи, — но другите вярваха и това му беше от полза. Откъсна страницата и я запази.

„На харизан кон зъбите не се гледат“ — помисли си той. Докато късаше вестника, си спомни за майка си — как някога, много отдавна, късаше купони от „Дейли Експрес“, за да спести за бурканче нес кафе. Почувства се така, сякаш е обикалял в голям, безсмислен кръг. Струваше му се, че се е радвал на успехи. Някога. Сепна се и осъзна, че успехът може да те изостави, също като любовница. Цял живот се бе стремил към успеха и тогава му се струваше съвсем естествено, че след като веднъж е постигнал някакъв успех, той е негов и ще остане в ръцете му.

Да се провали, при това пред очите на целия свят, беше съкрушително.

Но — стисна ръце в юмруци — той щеше да се върне. Щеше да им покаже на всички, да ги накара да се спукат от завист; всички, които бяха изпитали наслада от нещастието и срама му, щяха да се задавят с шибания си корнфлейкс, докато четат за завръщането му. Щеше да се надигне като призрак от земята и отново да властва.

Иносънс щеше да изпадне в шок. Беше го стиснала за топките, но това щеше да се промени.

Точно сега обаче той се бореше с постоянната си нужда да падне на земята и да заплаче. Не смееше да погледне към фоайето на наскоро обновения си хотел. Прекалено много се страхуваше. Този проект нямаше да прилича на никой друг.

Преди осемнайсет месеца, когато видя първата инвестиция за останалата част от живота си, му прилоша. Огромните усилия на предишния собственик да я направи толкова грозна бяха впечатляващи. Всяка от дървените врати бе изнесена, всички оригинални мебели — извадени и заменени с евтини. Хотелът беше малък, само с дванайсет стаи, но точно там беше работата. Имаше потенциал — високи тавани, огромни прозорци, подземен басейн. Брокерът бе вдигнал голям шум около „подземния“ басейн, но когато Джак го видя, той миришеше на канал, а водата беше потъмняла от зелени и черни водорасли.

Тъй като нямаше по-добра възможност, Джак купи хотела с ясното съзнание, че му вземат повече пари, отколкото струва. Банките нямаше да инвестират в това начинание, а той предпочиташе да умре, отколкото да помоли Хари за помощ. Не бяха правили бизнес заедно, откакто излязоха от Ситито, и той знаеше, че това е една от причините приятелството им да оцелее.

Иносънс го накара да я умолява.

Правиха бърз, изпълнен с ненавист секс — тя го ухапа като черна вдовица по рамото. Той й го вкара, груб и твърд, изливайки гнева си във всеки тласък. И макар че посланието гласеше: „Презирам те“, тя го разчете погрешно като: „Желая те“. Получи се дразнещо добре.

А после Иносънс повика адвоката си, за да изготви обвързващ договор.

И така, хотел „Бел Епок“ бе довършен с цената на скромен бюджет и многобройни унижения. Джак работеше директно със строителите, архитекта и вътрешния дизайнер. Лично интервюираше кандидатите за персонал. Преди щеше да назначава безразборно, без да се замисля за цената, но сега бе заприличал на свидлива стара мома, която грижливо брои пенитата в портмонето си. Пръскането на пари вече не беше в стила му.

Остана изненадан от удоволствието, което му носеше тази дейност. Освен това стъписан установи колко много пари е спестил, като е присъствал на място, за да сложи вето на всякакви екстравагантности: нямаше нужда да купува нови столове, тъй като старите бяха красиви и уникални, просто се нуждаеха от претапициране. Това го накара да осъзнае, че другите хора никога няма да са така пестеливи с парите ти като теб самия — още един урок, научен прекалено късно.

Изпита истинска тръпка да види как тъжният пренебрегван хотел преживява своето прекрасно прераждане и да знае, че е такава важна част от него. Знаеше, че хотелът ще се различава от всички други в обора на „Елит Ритрийтс“, сега оглавяван от Кравата. Останалите бяха модерни и свежи, но хотел „Бел Епок“ щеше да изразява блясъка на старата школа. Той бе завръщане към по-щастливи времена, макар че носеше нещо и от двайсет и първи век: „Претапицирахме тези столове в бонбоненорозово!“ От хотела щеше да се излъчва старомодно очарование и ексцентричност: лампи от шейсетте, бляскави полилеи; невероятен комфорт — диваните с накъдрени странични облегалки щяха да бъдат меки, създадени за отпускане. Нямаше да има твърди мебели. Хотелът щеше да носи духа на селската къща на леля му с редица сини и зелени стъклени бутилки, небрежно разпръснати по лавицата на всяка бяла баня с вана на крачета. В този хотел можеше да прибере най-хубавите си спомени: в сложно украсения таван на ресторанта (в който се сервираше хубава провинциална френска храна, не онези претенциозни парижки блюда); в портите от ковано желязо. Посланието на този хотел щеше да е следното: майната им на всичките ти минималистични претенции, ще се погрижим за теб по старомодния начин, ще те глезим до безобразие, ще задоволяваме и презадоволяваме и себе си, и теб. „Ние знаем най-добре!“

Империята „Елит Ритрийтс“ бе плод на студена пресметливост; „Отел Бел Епок“ дойде от сърцето.

Клиентите знаеха какво да очакват от хотел на „Елит Ритрийтс“, какво искат и какво ще получат. В този смисъл регистрирането в „Елит Ритрийтс“ беше като да си купиш „Кит-Кат“. Макар че стилът и особеностите варираха според местоположението, имаше списък на подсъзнателни желания, които винаги биваха изпълнени: всички стени бяха бели; плотовете в баните бяха от мрамор от Карера, както и масивните квадратни вани; осветлението можеше да се намалява по желание; прозорците бяха огромни; козметиката идваше от „Шисейдо“; в стаите имаше свеж люляк, който им придаваше цвят (питаха гостите за алергии при регистрирането им); имаше овална маса от тъмно дърво вместо бюро; минибарът бе зареден с натурален шоколад и шампанско „Кристал“.

Но „Отел Бел Епок“ представляваше една голяма причудливост сам по себе си. Обикновено съставяха опис на съдържанието на всяка стая. Иносънс изпитваше наслада да докосва кашмирения шал, който й бяха подарили една януарска вечер в Малибу, затова за проекта в Ел Ей хората му бяха проверили цената на осемстотин и двайсет шала, по два за всяка стая. Това бе обременило бюджета им с двеста осемдесет и седем хиляди долара, но пък беше толкова — както би казала Иносънс — луксозно. Всяка стая в „Бел Епок“ обаче бе уникална и със свое собствено излъчване. Тук нямаше кашмирени шалове на всяка крачка, нямаше автопилот; всяка стая имаше деликатен основен мотив и име. Джак се надяваше, че гостите ще си изберат любима стая и ще молят за нея.

През тези бързи, изпълнени с трескава работа месеци беше оптимистично настроен, въодушевен, уверен, че създава нещо велико с помощта на малка група вдъхновени и предани хора. Но сега, когато вечерта на откриването приближаваше, увереността му изчезна. Всяка нощ му носеше ужасен кошмар, измъчваше го мисълта, че успехът му е бил чист късмет, че голямата му тайна е истинската му същност: слаб, несериозен човек. На няколко пъти наистина се събуди, отмалял от ужас.

Нямаше към кого да се обърне. Бе се откъснал от онези, които обичаше, защото не знаеше друг начин да бъде силен. Не го беше грижа за никого, не и след смъртта на Фелиша, първата му съпруга. Загрижеността правеше човек уязвим. Беше си казал, че единственото, което трябва да прави, е да работи и след като отново преуспее, ще се сближи със семейството си и тогава всички ще бъдат щастливи. Но понякога, днес например, не можеше да си представи, че отново би могъл да бъде щастлив.

След като цял живот бе приемал майка си за даденост, сега осъзна, че му липсва. „Колко съм жалък!“ След като погребе някого, човек бе свободен да го идеализира, да го обича до лудост. След смъртта можеш да го обсипеш с въображаема привързаност, без да получаваш такава. Това бе безопасният начин да обичаш някого — нещо, което Джак вече не можеше да си представи да почувства към живите.

Сега трябваше да гледа напред. Наистина трябваше да погледне напред, да напусне налудничавия затвор на собствената си глава и да се моли поне веднъж действителността да е малко по-благосклонна.

Бавно, със свит от напрежение стомах, той вдигна глава и огледа фоайето. Сърцето му биеше лудо, а ръцете му бяха хлъзгави от пот. Краката му се подкосяваха. Пое си дъх внимателно, та стомахът му да не избълва съдържанието си. За един кратък миг ослепя от страх. После примигна и се изправи, за да посрещне окончателната си присъда. Да, това наистина бе окончателната му присъда, защото, ако този проект се провалеше, това щеше да го убие.

Зрението му се проясни, той прикова поглед в новата си фикс идея и докато се взираше с удивление и недоверие, очите му запариха от емоция, а в гърдите му се раздвижи нещо. Представи си го като двата големи сиви камъка на сърцето му, които бавно се приближаваха един към друг. Все още бяха разделени, но се приближаваха.

Фоайето на „Последния“ му шанс бе точно такова, каквото си бе представял, само че сто пъти по-хубаво. Деликатните аплици блещукаха, а топлите червени стени го обгръщаха като утроба. Атмосферата не беше интимна, а приятелска, непосредствена, не заплашителна. Не беше страхотна и не беше грандиозна; беше съвършена. Подът от тъмно дърво блестеше на трепкащата светлина на огъня; пъновете пращяха и му напомняха за Коледа. В девет часа сутринта през август това усещане беше странно, но го накара да се отпусне. Почувства как дългите сковани мускули на раменете и врата му се опитват — безуспешно — да се отърсят от напрежението и да се отпуснат.

Жената пристъпи като енергичен ангел иззад деликатните сенки на бюрото на рецепцията. Имаше великолепни извивки, падаща на вълни руса коса и дяволита усмивка (винаги забелязваше, когато някоя жена е лишена от прави линии).

— Bonjour, monsieur, er bienvenu^[2].

Огледа го от горе до долу, без да се смущава.

— Радвам се, че сте тук — добави тя. Лондонският й акцент бе слаб, но ясно различим. — Аз съм Мария, началник на обслужващия персонал. Предложих аз да ви разведа наоколо, защото съм единственият член на персонала, когото не познавате. Казахте, че искате да се запознаете с всички, затова си помислих, че това е добра възможност, и управителят се съгласи.

Тя му се усмихна и брадичката й се вирна леко предизвикателно. Той обаче забеляза потрепването на гласа й, начина, по който приглади безупречно гладката си пола и прибра зад ухото си въображаем кичур. Е, беше съвсем естествено да си нервен пред шефа, дори и да си придаваш уверен вид.

Джак обаче не можа да не си помисли, че това е още едно решение, повлияно от понижения му статус. Преди краха на „Лойдс“, когато бе господар на всичко, никой не би посмял да му предложи да бъде разведен из новия си проект от прислужница. Вярно, по онова време всички бяха прислужници… Винаги правеше сравнения: преди щеше да бъде така, но сега, в жалкия му живот на безценица, беше иначе. Изпитваше необходимост да се измъчва със странната празнота на сърцето си.

Инстинктът го подтикваше да бъде кисел и раздразнителен, но това също бе признак на слабост. Това щеше да я накара да го презре, да реши, че е заслужил падението си. Все едно, ако прикрепянето на прислужница към него бе проява на неуважение от страна на управителя, Джак по изключение нямаше нищо против. В усмивката на жената имаше нещо, което му беше познато — или в очите й? Искаше да бъде близо до нея.

— Ще се радвам да ме разведете, Мария — каза той и чу как гласът му приема тона, който най-изкусните шефове на индустрията използваха към сътрудниците си тези дни. — Срещали ли сме се някъде? Струвате ми се позната.

Веднага съжали, че я е попитал. Светът бе пълен с хора, които бе вбесил.

— О — засмя се тя, — не точно.

По-късно вечерта той седна в едно улично кафене и изпи една студена бира. Чувстваше се почти отпуснат. „Странно — разсъждаваше той — как северна Франция толкова прилича на Корнуол, но Париж е типичен средиземноморски град. И само погледни тези еднотипни мадмоазели, които минават наоколо.“ Бяха толкова елегантни на високите си токчета, за разлика от англичанките. И най-ниското токче караше сънародничките му да вървят наклонени, сякаш срещу вятър. Но не и Мария. Тя носеше практични ниски тънки токчета. Помисли си за отговора й.

Предполагаше, че хората са прави: че наистина е лош слушател. Бе развил арогантния навик да чува само онова, което иска да чуе. Точно това го накара да затъне в голямата мръсотия. Сега, в по-лошите времена, обръщаше повече внимание. Анализираше всяка дума, която му казваха, готов да засече и най-лекия намек за отвращение.

Но не отвращение търсеше в думите на Мария. Тя го бе заинтригувала, а не знаеше с какво. Беше я попитал дали са се срещали преди. Когато си повтори думите й — „О (смях), — не точно“, — се зачуди. „О, не точно“ не означаваше „Не, не мисля“, което бе просто по-учтив начин да кажеш „Не“.

Но дори от това да зависеше животът му, не можеше да си представи какво наистина означават думите й.