Саша Блейк
Отмъщение (50)

Клаудия

Мидълсекс, Англия, 1991

Когато се омъжеше, щеше да прави секс само веднъж, за да роди бебе. Никога повече. Знаеше, че това ще й създаде проблеми със съпруга й, който и да е той — някой съвършен мъж на около двайсет години, който живееше в обезпокоително неведение, че му е писано да прекара живота си с нея. Но нейният герой трябваше да изпитва силни сексуални пориви, иначе нямаше да е мъжествен. Тя бе изчела достатъчно романи на „Арлекин“, за да знае разликата. Тази мисъл я разстройваше и объркваше едновременно. Беше се примирила с мисълта, че ще остане стара мома и ще си купува котка след котка.

Въздъхна и продължи да се изкачва по хълма към къщата на Рут, като се опитваше да не се разплаче на улицата. Тя не беше като другите шестнайсетгодишни момичета. Животът й беше абсолютна катастрофа, още от първия ден. Бе извадила най-лошия късмет на света. В живота й винаги всичко се объркваше. Презираше биологичната си майка, задето я бе изоставила, беше ядосана на Фелиша, задето умря, ненавиждаше онази вещица Иносънс, която бе подмамила баща й да се ожени за нея, очевидно заради парите му. Двамата не бяха щастливи заедно. Никога не се прегръщаха, просто накратко си разменяха информация.

Бяха се разлюбили. Господи, нейният брак за нищо на света нямаше да е такъв! Със съпруга й щяха да се целуват през цялото време. Просто нямаше да… мамка му… защо всички смятаха, че сексът е толкова важен? Съблазняването й харесваше. Всяка нощ сънуваше красив непознат, мургав, висок, със силни ръце (все още не му бе дала лице), който я привличаше към себе си в страстна прегръдка, може би в пустинята… е, на някое горещо място с бугенвилии. Тя носеше лека въздушна рокля. Преди това бе бягала от него и косата й се вееше на вятъра; немощно възражение, а после той притискаше устни до нейните.

И тогава… какво? Той я откарваше у дома и заедно сгъваха прането? Идеята за преследването й харесваше, просто не й харесваше това, което щеше да се случи, след като я хване. Не можеше да понесе мисълта, че мъж, когото харесва, ще я види… разголена. Не се чувстваше нито сексапилна, нито — о, каква противна дума — сексуална. Чувстваше се отвратителна. Мисълта за това… течности… миризми… я караше да се чувства мръсна и засрамена. Знаеше, че вече трябваше да е преодоляла инцидента на острова, но не беше, и никога нямаше да го преодолее. Щом някое момче се опиташе да я целуне — Алфи, на шега, на петнайсетия й рожден ден, — тя се изпотяваше, разтреперваше се, чувстваше как онзи мъж притиска главата й надолу… а после започваше да й се гади, задъхваше се, не можеше да си поеме дъх, защото гърлото й се бе свило като отвор на чанта с пристегнат шнур, и започваше да търси пипнешком инхалатора си.

Това не беше привлекателно.

Самата тя още се виждаше като дебело и непохватно четиринайсетгодишно момиче, макар че бе отслабнала. Чрез повръщане. Искаше да е толкова слаба, че да се счупи. Само че беше прасе — изкарваше добре цели дни на осем стафидки и три фъстъка за закуска, маруля за обяд, ръжена бисквита със съвсем малко масло за вечеря, — но после в главата й се прокрадваше коварната мисъл да се натъпче с шоколад. Пред очите й се занизваше порочен списък от „Кит-Кат“, „Марс“ и тоблерони. И желанието нарастваше все повече, поглъщаше я, преследваше я, овладяваше я, измъчваше я с гибелната си злост, окуражаваше я, докато не се натъпчеше като прасе.

За един кратък миг се чувстваше задоволена. А после я заливаше презрение към самата нея, промъкваше се в банята и пъхваше пръст в гърлото си. След това се чувстваше въодушевена и отчаяна, слаба и триумфираща. Ненавиждаше се. Защо не — всички останали я ненавиждаха. Когато дойдоха първите загуби от „Лойдс“, тази година, скъпата Емили остана в безценното си частно училище, но глупавата Клаудия бе преместена и запратена в средното училище. Момичетата там бяха дивачки.

Клаудия не знаеше как да постъпи с момиче, което идва и се изплюва в лицето ти без никаква причина. Чувстваше се, сякаш я бяха запратили в чужда страна, където несъзнателно нарушава всички правила и я наказват брутално за провиненията й. Веднъж, след като установи, че някой е използвал ръчната й чанта като… тоалетна, направи грешката да докладва за това. На следващия ден едно момиче закрачи към нея и заби глава в лицето й, като й счупи носа. Иносънс я заведе в частна болница, без да каже нищо.

— Препънах се — каза Клаудия.

А мащехата й отговори:

— Не съм те питала.

Иносънс беше зла. А баща й, какъвто си бе страхливец, се преструваше, че не го вижда. Емили бе изключително себична — интересуваше се само от себе си и от това какво може да получи. Но повечето хора се заблуждаваха. На девет години Емили беше умна, красива, чаровна и талантлива. Яздеше великолепно. Караше идеално ски. Караше ледени кънки, танцуваше балет, пееше — разбира се, нали я обучаваха експерти. Беше отличничка по английски език и математика. Никак не я биваше по химия, но на кого му пука за химията? Беше забавна, очарователна и хората я обичаха. Те не виждаха тъмната й страна: ревнивата й природа, безумната й амбициозност, яростните й пристъпи, фактът, че изпитваше нужда не само тя да печели, а всички останали да губят.

Беше толкова тъжно. Някога бяха приятелки.

Баща й бе изградил една от най-преуспяващите компании в света. Но не бе успял да изгради семейство. Като социална единица четиримата бяха пълен провал. И положението се влошаваше с всеки ден.

Баща й беше в лошо настроение от три години насам — откакто се разбра, че не са го предложили за член на „Лойдс“, защото е добро старо момче, а защото е лековерен новобогаташ, жаден да се изкачи по обществената стълбица. Каква бе онази фраза във вестниците? „Вербуван за разреждане“.

Като финансист се бе оказал фураж за другите; той и новите му пари бяха използвани от хората, които бяха наследили своите, за да поемат част от чудовищните загуби на стабилната застрахователна фирма. Баща й вече плащаше, но най-лошото — неизбежният финансов удар, който щеше да ги превърне в просяци — тепърва предстоеше. Страхът — неговият страх — бе осезаем и заразен. Сякаш чакаше чудовище, което го дебне и ще го изяде.

Клаудия се тревожеше за него, макар и против волята си. Никой друг не се тревожеше. Иносънс и Емили изглеждаха странно незаинтересовани. Може би не осъзнаваха сериозността на ситуацията. Може би си мислеха, че ще се случи чудо и накрая всичко ще се оправи, че от „Лойдс“ ще направят изключение за тях. „Не, не, няма да вземем вашите пари, вашите мебели и вашата къща. Вие сте прекалено важни — вие сте вие!“ Хората се държаха странно, когато ставаше въпрос за такива неща. Вярваха, че на тях не може да им се случи нищо лошо — само на другите. Клаудия вярваше в обратното. На нея можеше да й се случи всичко лошо и й се случваше. Вече й се бе случило.

Имаше само трима истински приятели в целия свят. Баба й Рут, другарчето й от детинство Алфи и Люси, приятелката, с която си пишеше. Ако не бяха те, щеше да й е трудно да запази разсъдъка си. Не виждаше Рут и Алфи толкова често, колкото искаше, а с Люси се бяха срещали само веднъж и тя беше толкова глупава, че дори не си спомняше. Но баща й устройваше такива огромни партита — как да запомниш всеки, който се е приближил и е казал „Здравей“? Е, двете с Люси щяха да се срещнат отново — някой ден.

Иносънс не одобряваше срещите на Клаудия с Рут, защото Клаудия беше любимката на баба си. Рут, за разлика от всички останали, нямаше време за Емили и това караше Иносънс да ръмжи като бясно куче.

Алфи все още й бе добър приятел, но животът му вече бе предначертан. Той навярно бе единственият добър човек, излязъл от „Итън“. Сега следваше икономика в Оксфорд. Щеше да премине офицерско обучение в „Сандхърст“ и щеше да си намери място в Ситито. Щеше да се ожени за някое солидно сексапилно момиче с хриплив смях, здрави бедра и баща съдия. Тя щеше да се окаже отвратително плодовита и щяха да им се родят четири красиви русокоси деца. Щяха да живеят в прекрасна къща в провинцията и да имат пилета и печка „Ага“. Клаудия не можеше да се сети за по-противно животно от пилето и не изпитваше интерес към готвенето, но въпреки това ненавиждаше измислената съпруга на Алфи и си представяше фатален случай в стил Слоун: площадка в клуб „Уентуърт“ и удар със стика за голф по главата; ужасно време в Аскот, подхлъзване и падане на пистата, прегазване от подплашен кон; бал в залата „Кралица Шарлът“, набързо приета покана за танц, задавяне до смърт с маслина…

Слава Богу, че я имаше Люси.

Люси разбираше. Разбираше, защото и тя бе в подобна ситуация. В сърцето на Клаудия се бе натрупала толкова много злоба и ярост, че ако не изпуснеше част от нея, щеше да се пръсне. Затова я изливаше в писмата си до Люси. Люси знаеше за нея повече, отколкото който и да било друг на земята, и не я съдеше. Приятелството им бе започнало преди две години, когато Люси бе събрала кураж да потърси контакт. Беше се запознала с Клаудия на едно от партитата на баща й. Била дъщеря на приятеля на някакъв братовчед и не познавала никого; двете си били поговорили малко. Клаудия вероятно нямало да си спомни (наистина не помнеше), но Люси искала да й благодари, задето била толкова мила с нея. В интерес на истината, имала нужда от приятелка, защото животът й у дома не бил… идеален.

Бум!

Клаудия незабавно усети сродна душа и веднага й написа отговор. Клетата Люси! При нея проблемът бе пастрокът й — алкохолик, който я биеше. Майка й беше влюбена и предпочиташе да не забелязва това. Веднъж й бе предложила лепенка, с която да скрие посинялото си око, с думите: „Това лекува натъртванията“.

Историята на живота на Клаудия се изливаше в писмата до Люси. Боже, само ако знаеше Иносънс! Сега вече нямаше начин да се срещнат: вторият баща на Люси бе маниак на тема контрол и не й позволяваше да излиза от къщата без „възрастен“, макар че беше шестнайсетгодишна, за Бога! Но Люси планираше бягството си. Щеше да си намери работа в някой вестник, да прави нещо, каквото и да е, дори ако започнеше без опит: щеше да е великолепно! И двете трябваше да го направят; тогава щяха да могат да си говорят по цял ден — е, когато не работеха. Щеше да е лесно — ето, и двете можеха да пишат, нали така?!…

Люси караше Клаудия да се смее. А идеята й да работят във вестник не беше чак толкова лоша. В крайна сметка баща й нямаше да й предложи работа в близко бъдеще. А и Клаудия не искаше — опитваше се да избяга от родителите си, не да прекарва повече време с тях.

Усмихна се сама на себе си, докато се приближаваше към портата на Рут. Рут живееше в къща, която бе „прекалено голяма“ за нея. Ненавиждаше я, „но Джак настоя“. „Типично за татко — помисли си Клаудия, — да налага волята си над другите.“ Джак изразяваше любовта си по ужасни начини, като извънземен, който чете инструкции от книга. Тя изтича нагоре по каменните стъпала и натисна звънеца на домофона. Джей Ар вече лаеше, което бе нормално. Това куче бе наистина досадно. Ако беше човек, щеше да е обратен: застаряващ актьор, сприхав, понесъл се елегантно из градската си къща в домашна дамска роба от червено кадифе и пура с отрязани краища в устата.

Обикновено Рут я чакаше на прозореца. Клаудия знаеше, че е самотна, а Рут ненавиждаше факта, че Клаудия знае. Тя надникна вътре, притиснала свитите си длани към стъклото. О, господи! О, не! Не бе възможно. На пода, до вратата на дневната, видя… ръка. Пръстите се движеха, протягаха се към… нещо, каквото и да е? Клаудия почувства как коленете й омекват. Заблъска по стъклото и закрещя през пощенската кутия:

— Рут! Тук съм. Всичко е наред, ще се оправиш. Ще повикам линейка. Ще дойдат… чакай… — „Идиотка! Да чака?“ Рут бе получила сърдечен пристъп или удар, лежеше на пода, близо до смъртта, а тя й казваше „Накай“!

Дори докато трескаво ровеше за мобилния си телефон и набираше 999^[1], дори докато линейката намаляваше със свистене и спираше заедно с пожарната, а пожарникарите разбиваха вратата, дори докато вдигаха Рут на носилка и слагаха на устата и носа й кислородна маска, дори докато седеше в линейката и гледаше как медиците се опитват да съживят баба й, дори докато лекарят с мрачно лице казваше: „Много съжалявам“, главата й бе изпълнена с мисли за собствената й глупост.

Но после, докато плискаше лицето си със студена вода, опитвайки се да заличи образа на Джей Ар, когото вдигаха в бял ван на Кралското дружество за защита на животните, тя каза високо:

— Не. — А после: — Не съм виновна аз.

Грешката не беше нейна. Бе направила всичко по силите си, за да се грижи за баба си, но все още бе дете и беше безсилна. Тези, които разполагаха с истинската власт — Джак и Иносънс, — не бяха направили нищо. Иносънс бе злобна вещица, от която не можеше да се очаква друго. Но Джак? Той беше син на Рут. Единственото й дете. И както във всяка друга част от личния си живот, той бе решил проблема с пръскане на пари, защото за него хората бяха проблеми.

Беше натикал Рут в голяма къща на цели километри разстояние от хората, така че ако някой от познатите му в бизнеса попита, да може да каже, че се е „погрижил“ за майка си. Да, точно така. Беше се погрижил за нея така, както мафията се грижеше за хората. И сега благодарение на него Клаудия имаше само двама приятели в целия свят.

Устните й се стиснаха в сурова тънка линия.

— Едно ще ти кажа — обърна се тя към бледото привидение в мръсното огледало и сякаш привидението й даваше клетва, а не тя на него. — Това копеле ще си го получи. И аз ще съм тази, която ще го съсипе.