Саша Блейк
Отмъщение (38)

Нейтън

Есекс, 1990

Марк бутна новите си очила нагоре по носа. Бяха от „Прада“, много модерни, като на Том Круз. А подстрижката първи номер в „Тони и Гай“ беше страхотен удар, страхотен! Прикриваше олисяващото му чело и му придаваше модерен вид. Да. Наистина се чувстваше добре.

— Добро утро! — обърна се той с напевен глас към служителя. Днес беше страхотно да си Марк Стивънс. Ако си поемеше дъх през носа, можеше да усети аромата на афтършейва на Кристофър, полепнал по кожата му. Направо не бе за вярване — всички тези приказки за самооценката се оказаха верни. Беше го направил. Беше разкрил какъв е и се гордееше с това! И си имаше гадже. Но го заслужаваше. Беше добър човек.

Днес нищо не можеше да му развали настроението. От професионална гледна точка — а той беше абсолютен професионалист и разполагаше с препоръка, която да го потвърди, — тази основна нужда на мъжа да преуспява в работата си беше от изключително значение.

За това трябваше да благодари на Нейтън Уилямс.

Работата, която бе свършил с това момче, беше забележителна. Отново си позволи да потъне в този удовлетворяващ спомен. „Работата, която си свършил с Нейтън, е забележителна.“ Тези думи и искреното възхищение, изписано на лицето на началника му, предизвикваха у Марк почти еротична тръпка. Знаеше, че професор Хийтън го смята за посредствен. Но сега работата му говореше сама за себе си и профито бе принуден да признае на всеослушание колко е сгрешил.

— Промяната в поведението и психическото състояние на Нейтън е изключителна.

Разбира се, Марк прояви скромност, както се и очакваше.

— А, да. Просто никой никога не е забелязвал, когато Нейтън е правил нещо хубаво… затвърждавали са лошите му навици… трябваше само да затвърдя у него добрите навици… класически пример на човек, който има нужда от дисциплина, но също така и от награди… по-ефективен начин за промяна от лошо към добро… твърдост, настойчивост, топлина… — Дрън-дрън.

Театрални енергични кимания, сияещи усмивки, потупвания по гърба.

Марк се забавляваше от факта, че експертите психолози, с всичките им гениални прозрения за човешката психика, несъмнено бяха най-лековерната част от населението — и сред онези, които е най-вероятно да бъдат заблудени с приказки за непочтени работници. Той се бе „сближил“ с профито над халба бира, като му разказа за строителите каубои, които бяха успели да пропаднат през тавана на спалнята му право в леглото му. За щастие — страните го заболяха от смях — той не лежеше в него точно в този момент!

Сърцето му леко подскочи, докато се приближаваше към килията на Нейтън. Чувстваше се толкова удовлетворен от дейността си. Това беше дете, диагностицирано с разстройство на поведението поради агресията си и липсата на социализация. Дете, което нямаше приятели; дете, което винаги бе използвало насилие, за да получи това, което иска, и затова се бе озовавало изключено от групите, лишено от съпричастие, израснало резервирано и отдалечено. А той, Марк, беше единственият, който бе достигнал до него, единственият, който се бе нагърбил да го научи на умения, които то не бе усвоило. („Какво се случи, когато удари Джереми? Всички те нарекоха боклук?“) Марк му бе показал ролите и правилата на приятелството, какво означава „Имаш ли нещо против?“ и „Как си?“.

С пълно право се чувстваше горд.

А сега имаше малка наградка за Нейтън. Е, първо един тест, а после, в зависимост от отговора — наградата.

Нейтън четеше книга. „Приключение по Амазонка“. Още една подробност. Хлапето беше страшно умно. Никой, освен Марк не му го бе признал.

— Здрасти. Как си днес?

Нейтън се ухили.

— Страхотно, благодаря. А ти как си, Марк?

— Добре, благодаря. Страдам от махмурлук, но съм добре! Само че съм готов да убия за едно кафе, и то не от разтворимото. Какво ще кажеш да отскоча до „Старбъкс“ и да взема по едно мокачино? Или горещ шоколад, ако предпочиташ?

Нейтън се замисли.

— Бих искал горещ шоколад, благодаря.

Марк се усмихна и внимателно остави на стола броя на „Мирър“ (жалък парцал), стратегически отворен на съществената страница.

Докато се обръщаше, усети, че Нейтън посяга към вестника. Сякаш бе дал бонбон на малко дете.

Върна се след по-малко от две минути, тъй като вече бе купил напитките и ги бе оставил в кабинета.

— Нямаше опашка — каза той, когато Нейтън го погледна изненадано. После нехайно попита: — Какво четеш? — И отпи от чашата, за да прикрие нервността си.

Нейтън перна с пръсти по страницата с клюкарската рубрика.

— Как Иносънс завела Емили в румънското сиропиталище.

Марк почувства, че му се завива свят.

— Добре — каза той. Най-лошите му страхове се бяха потвърдили. — Добре. — А после, с отчаяната надежда да зърне изход, подметна: — Предполагам, че като се има предвид историята ти, се интересуваш от всичко свързано с осиновяването.

Нейтън направи гримаса.

— Е, да. Но не става въпрос за това. Познавам семейство Кент.

Сърцето на Марк натежа в гърдите му. И така, ето го потвърждението. Една малка грешка отпреди година бе дала възможност на Нейтън Уилямс да прочете бележките по случая си и да разбере, че един от списъка с богаташи на „Сънди Таймс“ преди време е бил негов осиновител. Ръката на Марк действително омекна и той се уплаши, че ще разлее мокачиното си. Бързо го остави на пода и изпита благодарност, че може да скрие ужаса, изписан на лицето му.

— О, наистина ли? И…?

Нейтън се засмя.

— Май не би трябвало да ти казвам.

Марк също се засмя — немощен звук, който приличаше по-скоро на блеене.

— Сигурен съм, че ще го понеса.

Нейтън изглеждаше натъжен. О, боже, всеки момент щеше да го каже.

— Ами преди много време проникнах с взлом в къщата им.

Хайде де! Не може да бъде. Всъщност може!

— Нейтън… — поде Марк и се опита да си придаде строг вид, когато в действителност му се искаше да изкрещи „Ура!“, — както казваш, оттогава е минало много време и съм сигурен, че съжаляваш за грешките си.

— Да, много съжалявам. Онзи ден допуснах много голяма грешка.

В гласа му сякаш имаше дълбоко разкаяние. Пфу! Мисията беше изпълнена, опасността — избегната. Марк беше в безопасност. Но добре, че провери — господи, всичко беше свършило. Беше минало по най-добрия начин. Сега бе време да продължи напред. Стомахът му се сви от очакването.

— Но, Нейтън, оттогава в теб са настъпили много положителни промени. И за да ти покажа, че оценявам всичко, което си постигнал, имам изненада за теб.

Той се поколеба и хвърли поглед през рамо. Това не беше точно по процедурата, но не можеше да навреди. Беше толкова удовлетворително да получи… не беше съвсем сигурен какво… Благодарност? Одобрението на Нейтън? Не искаше да се впуска в анализи. Понякога хората наистина прекаляваха с интроспекцията.

— Нейтън, прекарали сме много часове в обсъждане на чувствата ти, породени от факта, че си бил оставен за осиновяване.

Нейтън кимна.

— Заключихме, че постнаталната раздяла с биологичната ти майка е прекъснала естественото ти развитие и е оказала огромни последствия върху душевното ти състояние.

Нейтън отново кимна. Долната му устна леко потрепери. Марк съчувствено присви собствените си устни.

— От клинична гледна точка това внезапно прекъсване на физиологичната и психологическата връзка, възникнала в утробата, е оставило в подсъзнанието ти объркващото чувство на изоставяне. Оттогава досега винаги си се чувствал непълен, самоличността ти винаги е била объркана. Истината е, че това изоставяне е представлявало смъртта на една част от теб.

— Да — въздъхна прочувствено Нейтън, сякаш бе извикал „Моля те.“

— Е, добре, аз се заех с нещо като детективска задача, Нейтън. Открих агенцията, в която са те оставили малко след раждането ти. Сега вече не функционира, но препращат цялата й поща към организацията, която я е погълнала. Те обработват документите. И така, за да съкратя историята… — Почувства как се изчервява. — Имам нещо за теб — завърши той и извади плика от джоба си.

Нейтън не помръдна.

— Прочети го.

Нейтън бавно посегна към плика. Марк си представи тавана на Сикстинската капела, образа на човека, който докосва ръката на Бог. Сцената, която се разиграваше тук, беше също толкова важна: малко чудо, което означаваше толкова много за едно онеправдано момче.

„Пиша тези редове с отчаяната надежда, че ще стигнат до теб и ти ще намериш в сърцето си сили да ми простиш за стореното. Бях прекалено млада, за да знам от какво се отричам, и се моля животът ти да е бил изпълнен с любов. Не е минал нито един ден, без да мисля за теб и да копнея да те взема в обятията си. Единственото, което искам, е да дойда да те взема, но никой не иска да ми каже къде си. Това е толкова нечестно, толкова жестоко. Моля те, моля те, ела и ме намери, скъпи мой сине. Ще те чакам.“

Марк напрегнато наблюдаваше лицето на Нейтън. Искаше да види реакцията му. В порното го наричаха „да си изкараш парите“.

Не остана разочарован. Докато преглеждаха писмото, тъмнокафявите очи на Нейтън бавно се разшириха. Лицето му загуби всякакъв цвят, а ръцете му затрепериха. Той погледна Марк с невиждащи очи, сякаш беше в транс. Преглътна няколко пъти и за един ужасен миг Марк си помисли, че ще повърне.

Но после Нейтън каза дрезгаво:

— Благодаря. — И успя да се усмихне немощно. Разбира се, той беше в шок. Това беше напълно разбираемо.

Марк се почувства олекнал и щастлив — о, той си беше един сълзлив дядка. Но защо да не се чувства добре? Бе постигнал нещо, което малко хора постигаха през живота си. Бе събрал смелост да разчупи правилата, за да помогне на едно обещаващо дете, дете, на което не бе предложено обещаващо начало, което бе неразбрано и което заслужаваше почивка от всичко това. Марк му бе осигурил тази почивка — бе внесъл промяна в живота му.