Саша Блейк
Отмъщение (49)

Джак

Сградата на „Лойдс“, Лондон, 1989

Джак забеляза, че стените на огромната заседателна зала са украсени с морски картини от осемнайсети век, и се усмихна мрачно. Някога щеше на драго сърце да ги замени с военен самолет на Анди Уорхол. Наистина бе изминал дълъг път. Преди се опитваше да подражава на останалите тук, да се преструва, че е като тях. Сега бе един от тях и можеше да разпознае красотата и стойността на тези мрачни картини. Все още не му бяха по сърце, но вече разбираше.

Изпитваше сантиментални чувства към тази стая, защото тук се бе състояло първото му събеседване. Събеседване! В онзи ден атмосферата беше дружеска, сякаш бяха съученици, а сър Питър, председателят, каза:

— Дайте ми празен чек с подписа си. Това е рискът, който поемате като член на „Лойдс“.

Джак бе потресен да го чуе изразено по този начин, но в голямото мраморно фоайе бе глътнал няколко диазепама и надигналата се в стомаха му нервност изчезна заедно с малките жълти хапчета. Разбира се, че съществуваха рискове — все пак това бе застрахователна компания, — но всичко щеше да е наред, защото кога изобщо изплащаха застраховките. Ето за това служеха малките буквички.

Фактът бе, че се чувстваше сигурен в областта на бизнеса. Бизнесът бе толкова по-лесен за управление от… семейството. Семейният живот не му харесваше, това бе суровата истина. Клаудия, която някога бе светлината на живота му, се бе превърнала в тантуресто начумерено дете. Нямаше какво да й каже. В редките случаи, когато се озоваваха в една и съща стая, той полагаше усилия да намери тема, която да заинтересува и двама им, и накрая не казваше нищо.

Очевидно бе, че двете с Иносънс се ненавиждат, и това го дразнеше. Беше толкова неудобно. Малкото хранения, които изтърпяваха като „семейство“, бяха истинско мъчение. Ако Клаудия присъстваше, Иносънс седеше като каменна статуя. Преди няколко месеца, със сковано от страх лице и като се оглеждаше за Иносънс, Клаудия го бе помолила да й позволи да посещава тукашното училище, за да може по-често да ходи на гости на Рут. Той отвърна:

— Ще видим.

Атмосферата беше много по-приятна, когато Клаудия не беше в къщата, затова, когато Иносънс предложи да я изпратят в нов пансион, Джак се съгласи. Опита се да й пише писма, след като тя спомена за момиче, в чието отделение за писма всеки ден има нов плик, или от майка й, или от баща й. Другите родители обожаваха да карат останалите да се чувстват като мръсници с тези самодоволни дребни грижи. Най-накрая той изпрати на Клаудия пощенска картичка на един лондонски автобус с някакво момче на нея. „Надявам се, че си добре и слушаш! С обич, татко.“ Госпожица Грийн бе избрала картичката.

Клаудия си бе дошла през пролетта. Всички заминаваха за Ню Йорк на нещо като работна почивка, тъй като приключваха с украсата на хотел „Епъл Кор“ и Джак искаше да изчисти някои подробности. Беше шокиран, когато я видя. Само за два месеца тя се бе превърнала от дебеланка в скелет. Беше мъртвешки слаба и изглеждаше болна и опърпана като бостанско плашило. Никога не бе харесвал слабите жени. Дори по времето на Туиги му беше неприятно, че пищните цици са излезли от мода. Винаги бе смятал, че една жена е най-красива, когато не е полумъртва от глад.

Той, Иносънс, Клаудия и Емили закусиха заедно с две-три от бавачките в хотелския ресторант. Какъв провал! Помещението беше страхотно: елегантно, бяло, модерно, но не прекалено строго. Той бе платил луди пари за интериорен дизайнер, който разбираше от декоративно осветление. Имаше множество лавици за книги, които да придават малко цвят, и големи платна от един млад английски художник, Том Хамик, чиято картина „Норфолк — море и небе“ те привличаше и успокояваше, сякаш самите вълни те полюшваха, за да те приспят. Джак обичаше да си мисли, че Хамик е създал еквивалента от двайсети век на онези старинни изображения на морето, но без корабите; само тъмната синева на морето и светлината на ведрото небе. Човек се чувстваше свободен всеки път, когато погледнеше тези картини.

Менюто за закуска беше великолепно. Хотел „Епъл Кор“ предлагаше истинска пържена английска закуска, красиво поднесена. Джак не можеше да повярва какво неуважение към храната се шири сред днешните хора. Госпожица Грийн бе завела сина си (до този момент Джак не знаеше, че има син) в едно кафене в Мерилбоун за обяд и каза, че са извадили препечената му филийка със сирене от микровълновата печка! Портокаловият сок бе прясно изстискан, а не от картонена кутия. Кроасаните бяха топли и изпечени тази сутрин, така че маслото се разтопи, когато го намазаха отгоре им, а кафето беше от някакъв сорт с невероятно качество. А най-хубавото беше, че хотелът сервираше „Пи Джи Типс“ — истински чай в Съединените щати. Майната й на онази помия „Липтън“!

Главният счетоводител бе свил устни, но паричният резерв все още бе достатъчен, а Джак знаеше, че удоволствието от съвършената закуска ще намери отражението си в повторна резервация. Напоследък никой не се смяташе за турист и на хората не им беше приятно да се отнасят с тях като с такива. Вкусна храна, поднесена в приятна обстановка от очарователен персонал — това бе не просто рецепта, а гаранция за успех.

Четиримата членове на семейство Кент навярно бяха първите хора, седнали на тези меки столове със сребристи облегалки, в тази озарена от слънцето трапезария, загледани в изисканата стъклена ваза с бял люляк. И бяха ужасно нещастни. Клаудия едва-едва гризна от сухата препечена филийка, въздъхна, отпи глътка вода, потупа хлътналия си корем и промърмори:

— Така се натъпках.

Иносънс се мръщеше толкова силно, че на челото й се бяха образували бръчки. А това бе сериозно постижение, като се има предвид, че наскоро се бе подложила на… някакво ново лечение, което заличавало бръчиците. Джак не я слушаше, докато му разказваше за това, просто гледаше как се движи устата й. Как се казваше — „Ботаникс“? Иносънс потръпна само като зърна храната, изпи четири чаши чай с три захарчета и поклащаше крака си в нещо като нервен тик под масата — кофеин? Никотин? Раздразнение? Тази жена представляваше вдигнат над главата камшик от едва сдържана агресия. До нея Клаудия потръпна като пале, което очаква да го ритнат.

Иносънс рядко изглеждаше щастлива. Той не знаеше какво е очаквала: да управлява империята му заедно с него? Беше й обяснил нещата пределно ясно още от самото начало: трябваше му жена, която да го издигне там, където му беше мястото, и той щеше щедро да я възнагради за услугата, но не по този начин. Разполагаше с грижливо подбран екип от високоинтелигентни (и добре платени) мотивирани специалисти, които управляваха делата му. Иносънс притежаваше добри инстинкти, но нямаше никакъв опит в бизнеса. Тя бе родена с привилегии, дори не бе работила!

Иносънс бе изпълнила своята част, но неохотно, което дразнеше Джак. Членството в „Лойдс“ му бе уредено от един от нейните познати — един от многобройните мъже, с които се бе запознала през годините си на благотворителни обеди, както ги наричаше. Джак си бе мислил, че го дължи на влиянието на Хари, тъй като приятелят му редовно общуваше с такива хора, но се оказа, че Хари дори не е чул за това. Иносънс бе изпълнила дълга си и все пак… не искаше Джак да стане член. Под всичките й действия се криеше някакво съревнование, негодувание, задето бе засегнал аристократичната й гордост. Не беше достатъчно умна, за да разбере допълнителните предимства, които произтичаха от членството му в „Лойдс“. Инвестициите, които той успя да направи след встъпването си в длъжност, инвеститорите, които вече можеше да привлича — той вярваше, че снобарството и класата са добавили трийсет милиона към сметката му за последните три години.

Защо парите не можеха да купят щастие? Нали можеха да купят всичко друго! И все пак самата мисъл за тях четиримата с дизайнерски дрехи и кисели изражения около масата за закуска в скъпия му нюйоркски хотел го тласкаше към меланхолията.

Поне Емили се бе насладила на храната. Беше на седем години и маниерите й напомняха тези на вълче. Тя унищожи с отворена уста цяла чиния със свински наденички с ябълки и бекон, домати, гъби и бъркани яйца. После натъпка в устата си една датска поничка, като едновременно с това пиеше шоколадово-млечен шейк със сламка. Като финал на представлението си разля половинлитровия шейк върху розовата си рокля, стола и пода. Останалото се просмука през покривката към другия край на масата и закапа по кашмирените панталони на Джак.

После Емили претърпя нещо, което приличаше на епилептичен припадък — започна да стене, да вие, да подскача и да рита стола си. Това предизвика пристъп на кашлица — толкова драматичен, че я накара да повърне. Джак се почувства като актьор в „Екзорсиста“. Устоя на импулса да повика охраната и вместо това сам извлече момиченцето от трапезарията. Струваше му се, че се боричка с хлъзгава риба, и се боеше, че неколцина от гостите му са били опръскани с шоколадов шейк и бълвоч, докато Емили се мяташе и извиваше на път за фоайето.

Тази ваканция бе толкова удивително неразтоварваща! Джак обвиняваше Иносънс, задето бе разглезила Емили. Момичето приличаше на неконтролируемо тригодишно дете. Главният портиер бе уредил обиколка с частен хеликоптер над Манхатън, но Джак изпита безумно щастие, когато госпожица Грийн с непроницаемо лице промърмори, че видеоконферентната връзка с Ел Ей трябва да се осъществи в девет часа вместо в дванайсет поради пет други неотложни ангажимента в десет, десет и половина, единайсет, единайсет и половина и дванайсет и петнайсет. Той се скри на сигурно място в заседателната зала, заобиколен от госпожица Грийн, главния управител и финансовия директор на „Елит Ритрийт Ентърпрайсиз“, и с облекчение започна да обсъжда бюджета.

В тази област бе блестящ; установи, че ненавижда Иносънс заради наглото й предположение, че заслужава място около тази огромна дъбова маса. Ненавиждаше я и задето го ненавиждаше поради отказа му да й го даде. Ама че нахалница! Водеше луксозен живот благодарение на него. Както харчеше, мижавите й два милиона нямаше да й стигнат дори за няколко месеца! Може и да бе отворила някои врати пред него, но неговата находчивост и уменията му да ръководи бизнеса бяха изградили империята му. Иносънс дори не можеше да отгледа както трябва две деца. Клаудия бе тъпанарка, а Емили — отвратителна глезла.

Не й бе позволил дори да надникне в Лабораторията, както наричаше остров Спайглас във Френска Полинезия — мястото, където изпробваше новите си идеи и правеше грешките си. Там тя не можеше да навреди кой знае колко — вредата на остров Спайглас вече бе нанесена. Това бе единственият от хотелите му, който все още работеше на загуба. След фиаското с педофила бяха направили грешката да направят всичко прекалено евтино, което урони реномето на хотела още повече и привлече цял куп боклуци от Европа. После рязко се бяха разграничили от грешката, бяха обновили всичко и надули цените — и три месеца по-късно цялото място се превърна в купчини дървени отломки, пометено от тайфун.

Джак обмисляше дали да не даде на Иносънс символичен директорски пост с голяма заплата и никаква власт, но тя прекалено много го притискаше и това го отказа от идеята. Постоянно му излагаше милите си симпатични предложения: подаръци за сбогуване за всеки гост; личен хороскоп, изготвен за хората, които си падаха по подобни тъпотии. Това го отблъсна от нея. Сексът бе намалял, а Джак обичаше секса. Смяташе, че и Иносънс го обича, така че какво правеше тази жена? Не си падаше по самозадоволяването — както бе казала веднъж, не обичаше да си цапа ръцете.

Не се шегуваше. Една вечер бе влязъл в банята, докато Иносънс се къпеше, и видя, че си е сложила жълти гумени ръкавици.

Тя забеляза изражението му и обясни:

— Водата състарява кожата.

„Вярно е — помисли си той, загледан в нея, — че има красиви, меки, младежки ръце, но…“

— Това не се случва от само себе си! — поясни тя и посочи великолепното си тяло с огромната жълта ръкавица.

— Не — съгласи се той и се изниза от банята.

Сега искаше да се размърда на стола си, но шаването бе признак за нервност, а адвокатите му, личната му помощничка и съветниците му седяха от двете му страни в сурова сива линия от костюми и куфарчета, така че той не помръдна, сякаш се упражняваше в самоконтрол. Самообладанието му се пропукваше; усещаше как потта изстива по якичката му от Джърмин Стрийт. Обикновено изхвърляше ризите си след няколко обличания, но му се искаше да разкъса тази още сега.

От известно време за „Лойдс“ се носеха грозни слухове — е, повече от слухове. Джак знаеше за „Сас 762“, синдиката на сто и десетте членове, принудени да кихнат четирийсет милиона долара, преди да се намеси Комисията и да ги освободи от по-голямата част от задълженията им. В крайна сметка се оказа, че всеки от тях трябва да плати по сто и двайсет хиляди долара, което не беше кой знае какво. Както и да е, бяха му казали, че това е изолиран случай. Но паниката не бе отминала. Сред застрахователните дружества се носеше шепот за измами. Миналата година изникнаха някакви абсурдни твърдения, искания за огромни суми, откази за изплащане, отстранени членове — поредица от събития, невероятна също като съществуването на Феята на зъбчетата. Джак бе отказал да обърне внимание на страха, свил се в стомаха му. Отначало изпита облекчение, когато агентът и спонсорът му отказаха да потвърдят, че нещо не е наред. Единственото, което обясниха за „Сас“ и останалите, беше, че става въпрос за „погрешния синдикат — лош късмет“.

Но слуховете не заглъхваха и облекчението му се стопи.

Джак не обичаше да си мисли лоши неща за аристокрацията, но започваше да губи доверие в спонсора си. Къде, по дяволите, се бе запознала Иносънс с този мазник? Сега, когато нямаше такова желание да го впечатляват, виждаше този човек с нови очи. Беше толкова гладък, така хлъзгав, че Джак почти очакваше да види след него следа от слуз като на охлюв. Сърцето му биеше лудо, противопоставяйки се на ефекта на лекарствата. Какъв точно бе залогът?

Всичко.

Не искаше да го повярва. Не можеше. Всичко с „Лойдс“ трябваше да е наред. Само преди три години компанията се бе пренесла в чисто нова обширна сграда на дванайсет етажа, металносива, с великолепен изглед към Ситито и Темза. Джак опипа златната си членска карта. Ако опасенията му се оправдаеха, това бе все едно да го предаде собствената му майка.

Тези хора трябваше да се погрижат за него. Той им се бе доверил така, както на никой друг: те управляваха страната, защото знаеха какво правят. Почти се срамуваше от това вкоренено като рефлекс уважение към властите, тъй като му напомняше, че в сърцето си е останал човек от простолюдието, че по някакъв начин вярва, че тези хора са по-добри от него. Тези разсъждения бяха жалки и унизителни, но представляваха убеждение, което той не можеше да контролира. Освен това искаше да вярва в тези хора, както петгодишно дете, което вярва, че баща му е великодушен и милостив бог. Ако, или когато, тази илюзия рухне, детето рухва заедно с нея.

Той се изправи, когато председателят влезе в стаята, последван от този, когото госпожица Грийн наричаше „Позор за райетата“. Не искаше да става — чувстваше, че положението му вече не го изисква. Точно заради положението си бе наредил на шофьора си да паркира в запазеното за председателя място на паркинга. Но се надигна, защото искаше да го възприемат като джентълмен — не като някой, който е извоювал положението си, а като такъв, който е роден с него.

— Джак, старче — каза председателят и се наведе за смазващо ръкостискане. На лицето му се изписа скована усмивка. — Винаги е удоволствие да те срещна. Чух, че искаш да се разделиш с нас.

Джак кимна.

— Точно така.

Председателят сви устни.

— Мой скъпи приятелю — заяви той, — боя се, че не е толкова просто.