Саша Блейк
Отмъщение (55)

Нейтън

Лондон, 1994

Тя искаше да го заведе на футболен мач; в края на краищата нали това искаха всички шестнайсетгодишни момчета? Освен да се чукат, да пият, да пушат и да пикаят навън заедно с приятелите си. Той се съгласи, защото обичаше да отваря правилните кутии. Хората, особено тя, не можеха да се справят с различните неща. Различните неща бяха странни и те не можеха да ги овладеят. Затова той пушеше, пиеше, чукаше се и пикаеше навън с други момчета на своята възраст — идеалният тийнейджър — и ходеше по мачове. Харесваше му, макар и не по същите причини като другите.

Но за специалния ден, събота, той я попита дали ще го заведе на представление. Тя, разбира се, се зарадва.

Колко беше горда, когато му възложиха главната роля в училищното представление на „Крал Лир“ и той я изпълни през всички родители, учители, театрални агенти, търсачи на таланти. Гордостта й го обиждаше. Все пак неговите таланти нямаха нищо общо с нея! Единствената й роля беше да го подпомага. Беше го записала в прочуто училище с ориентирани към изкуствата профили; ако някой ученик се изпърдеше особено шумно, важните хора ръкопляскаха. Единственото, което бе направила за него, беше да го изпрати на място, където геният му щеше да бъде забелязан. Джобът на якето му беше пълен с визитни картички. Всичко се развиваше според плана. След днешния ден щеше да се обади тук-там и бъдещето му щеше да е осигурено.

След днешния ден.

Удоволствието на майка му изчезна, когато той й съобщи името на пиесата, която искаше да гледа: „Ани“.

Чувствата й му се струваха много странни. Изливаха се толкова лесно… като диария. Тя бе лишена от всякакъв самоконтрол; нямаше представа как да се владее. Човек можеше да прочете по лицето й всичките й чувства. Не запазваше нищо за себе си. Да я гледа бе като да наблюдава автомобилна катастрофа. Тя си мислеше, че е чувствителна към нуждите и чувствата му, но както всички други на света, всичко, което го правеше, го правеше за себе си. Нейните нужди бяха на първо място. Всичко, което й казваше, трябваше да бъде прецедено през филтъра на себичността й, преди да се върне обратно към него.

Така че когато помоли биологичната си майка — жената, която го бе изоставила, когато е бил само на един ден — да го заведе да гледа мюзикъла на „Уест Енд“ за едно сираче, на лицето й се изписа смут. Може би Нейтън искаше да го гледа поради същите причини, поради които го бяха гледали милиони хора — защото беше приятно, безобидно развлечение. А може би защото, когато е бил дете, са подарили на някое от момичетата в дома запис на „Ани“ и всички бяха припявали песните заедно — о, каква ирония!

Но не, тази мисъл не би й хрумнала дори за миг. Неговите мисли, неговите желания бяха нещо, за което тя се сещаше впоследствие. Незабавната й реакция беше: „Какво общо има това желание с мен? Сигурно е свързано с това, че го изоставих, когато беше бебе, и го превърнах в сираче, понесло неизказана болка от ръцете на зли възрастни, въпреки че аз, неговата майка, бях жива и здрава. Следователно това желание ме наранява, затова лицето ми ще помръкне от самосъжаление и ще отговоря с тих треперлив глас: О! О, да. Ще те заведа да гледаш «Ани», щом искаш.“

По една случайност този път филтърът на себичността й беше прав.

Нейтън почувства прилив на въодушевление. Толкова дълго бе чакал днешния ден. Позволи й да го погали по ръката, макар че от докосването й изпитваше желание да я смаже от бой. Но това беше добре за него, всяка подробност: упражнение, генерална репетиция за останалата част от живота му. Той седна до нея в театъра и по време на представлението се наслади на неудобството й. В един момент я видя да бърше сълзите си — и беше сигурен, че тези сълзи не са заради неговата болка и нещастие. Беше му писнало от страховете й. Във вените на другите хора течеше кръв; в нейните течеше студена вода.

— Мамо, беше страхотно, благодаря — каза той, докато тя с посивяло лице спираше такси.

За нея представлението бе изтезание — или поне така щеше да си каже в самовлюбената си мелодраматична глава. Изтезание! И представа си нямаше. Приятно му беше, когато я виждаше такава — мълчаливата многострадална мъченица. Постара се да изглежда особено ведър, да пренебрегва агонията й, сякаш бе невидима, да поглъща като пиршество отчаянието й, да го забива като тирбушон все по-дълбоко в сърцето й, да бъбри безгрижно, да я накара да купи касетата, за да я изслушат, когато се приберат — о, малката му шегичка!

— Нямам търпение да вечеряме, мамо — каза той. — Умирам от глад.

Тя успя да му се усмихне немощно.

— Няма да се бавя. Сутринта приготвих повечето неща. Можеш да си вземеш душ, докато довършвам.

— Добре.

Той извърна лице към прозореца и се загледа как Лондон препуска покрай тях. Тя бе събула най-хубавите си обувки, както винаги в мига, в който спряха да вървят, и търкаше краката си един в друг. Скръц-скръц.

Найлоновите й чорапи издаваха звук, който го накара да стисне зъби. Вече не оставаше много време.

— Благодаря.

Тя плати на шофьора, а той отключи вратата. Тя успя да му залепи една целувка, преди да се е измъкнал по стълбите. Той изми лицето си с „Детол“ и се изплю в мивката. После се изкъпа, изми косата си, обръсна се и се преоблече. Днешната вечер бе специална и той искаше да изглежда колкото се може по-добре. Огромният букет беше потопен във вода и стоеше до прозореца. Бе успял да го вмъкне след училище, без тя да го види — същинско шибано чудо, тъй като тя постоянно го наблюдаваше, непрекъснато. Това бе традиция, която бе създал преди няколко години: всеки петък вечер й носеше цветя от някоя от малкото цветарници в Хампстед. Подготовката бе всичко.

Тази вечер й бе приготвил пищна екстравагантна буря от жълти цветя: рози, напръстници, фрезии, кученца, далии и лилии. Отвори гардероба и извади от най-отзад един-единствен стрък. Беше приятно спаружен и се ронеше, както можеше да се очаква след цяла седмица без вода. Той взе едно от падналите му листа, уви го в книжна кърпичка и я пъхна в джоба си. После постави спаружения стрък сред свежите цветове, така че почти да не се вижда.

— Вечерята е готова, скъпи! — провикна се тя.

Той също бе готов. Хукна надолу по стълбите.

— За теб са, мамо.

— О, скъпи! — Още сълзи. — Невероятни са! Скъпи, днес е твоят рожден ден! Не трябваше!

Презираше я заради факта, че настроението й изцяло зависеше от неговото отношение към нея. Сега, когато я бе потупал по главичката, щеше да се ободри. Толкова беше жалка.

— Защо не ги натопиш във вода? — каза той. — Можем да ги сложим на масата, докато се храним. Фрезиите излъчват невероятен аромат.

Щеше да е адски доволен, когато всичко свършеше. Беше му писнало да говори като педал.

— Веднага ще го направя!

— Разбира се, че ще го направиш. — Не искаше да докосва вазата.

Тя нагласи цветята, постави ги внимателно в центъра на масата и двамата седнаха.

— Изглежда много вкусно.

Тя засия.

— Ти направи добър избор. Вернонията е толкова вкусничка — искам да кажа, за салата!

„Вкусничка.“ Мамка му, на колко години беше тази жена? На четири?

— И така, промени ли нещо в рецептата, или я приготви както обикновено?

— Както обикновено! Знам как обичаш храната. Рукола, спанак, агнешко, маруля, къдрава цикория, обикновена цикория и кресон, нищо друго. И сложих два пъти повече сос от маракуя.

Дрън-дрън.

— Рибеният пай мирише страхотно. Доматеният сок ще върви добре към него, мамо. Имаме ли?

— Ще погледна. Мисля, че има някъде в шкафа.

— Може ли малко лед и лимон, моля? — попита той и направи пауза. — И глътка водка?

Тя се засмя.

— О, защо не! Ще ти правя компания!

Докато тя се суетеше из кухнята, той извади кърпичката от джоба си и внимателно постави спаруженото листо в салатата й. После заля салатата със сос от маракуя. Тъкмо заливаше своята, когато тя се върна в стаята с питието му.

— За твое здраве — усмихна се той, докато чукваха чашите си. Тя потърси ръката му. Постоянно го докосваше. Беше гнусно.

Той се ухили.

— Хайде да ядем!

— Хайде. Вече опитах рибения пай. Божествен е, нищо, че го казвам аз!

Подтекст: „Аз съм добра майка, добра майка съм, нали? Виждаш ли?“

Тъпа кучка! Не мислеше ли, че е странно шестнайсетгодишно момче да иска да прекара вечерта на рождения си ден с една дърта вещица, която се величаеше като негова майка?

Той натъпка в устата си салатените листа. Тя се хранеше по-изискано, но изпразни чинията си. Той не можеше да спре да се хили. Според проучването му нямаше да отнеме дълго. Наистина не отне.

— Не се чувствам добре — изпъшка тя. Лицето й бе по-зеленяло. Хвана се за корема. — О, боже! — Надигна се, макар че залиташе, но рухна на пода. — Нейтън — прошепна тя, — помогни ми.

Сега се задъхваше, гърчеше се на пода и стенеше от болка.

— Не мога да… дишам… ще… — И повърна върху безценния си африкански килим. — Главата ми… — Сега ридаеше. — Боли. О, боже, какво става с мен… помогни ми, моля те, ще… ще умра…

Той приклекна до нея и нежно отмести потните кичури коса от изкривеното й в агония лице.

— Мамо — каза той, — всичко е наред. Наистина ще умреш.

Гледаше я как се мъчи да повдигне главата си. Не успя и лицето й се зарови в собствения й бълвоч.

— Планирах го… — той направи пауза и се засмя — … още отпреди да те срещна!

Цялото й тяло се тресеше. Той я наблюдаваше с интерес.

— Отравяне с дигиталис. Страхотно е.

Очите й се въртяха, а лицето й бе побеляло от болка.

— Мамка му, слушай ме, кучко!

Тя срещна погледа му със замъглени от агония и неверие очи и той се усмихна.

— Благодаря. Малко любезност — това е единственото, за което те моля! И така, докъде бях стигнал? А, да. И така, тези шибани цветя са двугодишни растения. Тъпите флористи ме мислят за идиот! Миналата седмица запазих един напръстник и не се грижих за него. Оставих го да изгние без вода и да се спаружи. Също като дете, схващаш ли, майко?

Очите й се бяха изцъклили. Той се наведе, изкрещя в лицето й:

— Попитах: „СХВАЩАШ ЛИ, КУЧКО?“.

— Нейтън — изхриптя тя, — аз… Обичам те. Толкова много те обичам.

— Любов — каза той. — Какво означава тази дума? Ти не ме обичаш, мамо. Мислиш си, че ме обичаш, но това е пренасочена любов. Също като пренасочена болка. Ти обичаш само себе си. Любовта ти е съсредоточена само на едно място, просто изглежда, че е насочена към друго. Ти не изпитваш любов към мен, това е само заблуда. — Той направи пауза. — Не разбираш, нали? Добре, опитай се да разбереш това: любовта ти към мен е лунна светлина, нали така? О, боже! Всичко ли трябва да ти обяснявам? Няма такова нещо като лунна светлина, тъпачке! Това е само слънчевата светлина, отразена от повърхността на луната! Мислиш, че ме обичаш, но любовта ти към мен е само лунна светлина.

Тя го погледна отчаяно, неразбиращо.

— О, има ли смисъл? Все едно се опитвам да образовам някоя катеричка. — Той я потупа по крака. — Заслужаваш го, нали разбираш, мамо. Дори и да оставим настрана всички свинщини, които преживях заради теб. Страдах, преди да те открия, страдах и след това. Имам предвид, ти на практика ме тормозеше. Тези шибани докосвания и целувки до безкрай: това е тормоз. Всяка вечер трябваше да се дезинфектирам. И така… — Загледа я как се опитва да повдигне глава и отново се отпуска в бълвоча. — Ето какъв е сценарият. Ти ще преживееш най-ужасната болка, докато аз отида да пийна нещо за рождения си ден с приятелите си и когато се върна след няколко часа… — погледна си часовника — … или може да забърша някоя мацка и да остана навън цялата нощ… та когато се върна, глупавото ти слабо сърце ще е спряло. Ще повикам линейка, но ще е прекалено късно. Когато те разрежат за аутопсията, ще установят, че случайно си изяла едно листо от красивия, но смъртоносен напръстник. Каква трагедия! Но звучи достоверно, не мислиш ли? Нещастна случайност… едно умиращо стъбло във вазата, от което е паднало само едно листо… в салатата ти. Достатъчно, за да те убие. Горните листа са най-силни, нали разбираш. Подготвих се добре! Колкото и да се опитва, никой няма да докаже, че е убийство! Отново ще съм беден сирак — е, не толкова беден, благодарение на теб. Ще започна живота си отначало, при моите условия. — Залюля се на пети. — Не се ли гордееш с мен?

Потта се лееше от нея и тя се бе свила надве, разтърсвана от конвулсии. Вонеше на бълвоч и диария. Гадно нещо беше смъртта!

Той отскочи от нея, излезе в коридора и взе любимото си черно кожено яке. Всички телефони бяха на сигурно място — далеч от нея. Тя не можеше да направи нищо.

— Не се тревожи за мен — извика той. — Ще се оправя. Благодаря, че ми помогна. Един ден светът ще бъде в краката ми!

— Моля те — изграчи тя. — Моля те.

— Какво ме молиш? — тросна се той.

Тя се опитваше да каже нещо.

— Не… исках… да те… нараня…

Ама че хора! Честна дума! Човек трябва да има търпението на светец! Той се върна обратно в стаята.

— Да — каза той. — И какво от това? — А после: — Скъпа, не се ласкай. Не е заради теб. Заради мен е. Ти не си номер едно в списъка ми с боклуци, ти си просто шибаната позиция, която прегазвам на път към битката. — Стисна зъби, за да не й размаже главата още сега. — Знаеш ли какво? — изсъска той. — Хората като теб са лишени от всякакъв шибан такт! Не исках да мисля за Джак Кент — мръсника, който се зае да съсипва живота ми оттам, откъдето ти беше спряла, — но ти ме накара и сега съм ужасно разстроен!

Звукът на собствените му крясъци го накара да дойде на себе си. Изгледа я гневно, пое си дълбоко дъх и се опита да се успокои. Най-накрая кимна и завъртя рамене, за да облекчи напрежението.

— Джак — каза замислено той. — Аз имам проблем най-вече с Джак. Ти беше нещо като Шестдневната война. Джак е моят Виетнам. — Перна се леко по главата. — Уф! За малко да забравя. Има още нещо!

Той извади от джоба си сгъваемо ножче и го размаха пред носа й.

— Хей, няма от какво да се страхуваш, мамо! Няма да почувстваш нищо.

Виждаше как й се гади, хленчеше от страх. Нервната й система бе рухнала. Както и контролът над мехура й.

— Мамо! Честна дума, държиш се като бебе! С най-голямо удоволствие бих те разрязал жива, за да изпиташ поне част от мъчението и нещастието, които аз съм преживял. Но проблемът е, че ако трупът ти е обезобразен, ще възникнат подозрения. Затова трябва да се откажа от удоволствието да чуя писъците ти. Ето какъв е планът: като скърбящ син ще настоя да те погледна за последен път в ковчега, преди завинаги да затворят капака и да те спуснат в земята. О, и между другото ще помоля да те облекат в онзи прасковен костюм с панталон, който те прави дебела. Ще помоля да не ме прекъсват и никой няма да ме прекъсне, защото човек трябва да проявява уважение към скръбта на осиротелите. Ще ми отнеме само няколко минути — репетирах го с онази твоя мяучеща котка. Ще ги извадя като грахчета от шушулка, само с един разрез на ножа — о, за Бога, ти не знаеш за какво говоря! За очите ти, мамо! Както винаги си казвала, имаш моите очи.

Тя започна да се гърчи в конвулсии. Той се ухили и плъзна ножа в джоба си.

— Те са мои, мамо — прошепна нежно. — Ти имаш моите очи. Искам си ги обратно.