Саша Блейк
Отмъщение (14)

Емили

Шотландия, късното лято на 1998

На Емили не й харесваше по този начин, но на него му харесваше, а на нея не й се искаше да бутат и разместват бебето, затова му позволи.

— Когато свършиш, ми свали полата обратно — измърмори тя, но той сякаш се бе пренесъл другаде. Лицето й бе забито в кремавата кожена тапицерия на ленд роувъра. Купето миришеше на животно — или може би те бяха животните. Когато колата на майка й спреше да мирише на ново, Иносънс си купуваше друга. Несъмнено този ленд роувър принадлежеше на семейството на Тим от поколения насам, може би още от времето на Кромуел. Един Господ знае колко хора бяха седели на тази седалка. Технически погледнато, сега лицето й бе завряно в нечий задник. „Ъъъх, Емили! Мисли си за приятни неща.“ Можеше ли шофьорът да ги види през паравана? Изпита тръпка на възбуда при мисълта, че е възможно. Обичаше да събужда желание — беше кокетка и се гордееше с това.

— О, боже мой! — изстена задъхано съпругът й, докато се разтрисаше вътре в нея. Тя въздъхна и му подаде кърпичка. Сексът по този начин не й носеше никакво удовлетворение. Беше неудобно — акт на благотворителност и нищо друго. Освен това маслиненозелената й рокля за бременна беше от „Клоуи“ — една жена трябваше да се облича елегантно за пред свекъра и свекърва си — и всяка видима следа от телесна течност щеше да развали ефекта.

— Готово — обяви тя, претърколи се и седна, но той поклати глава и нежно я натисна надолу, докато тя се озова по гръб.

— Тим-Тим иска да даде на Ем-Ем специална целувка.

Главата му изчезна между краката й и тя въздъхна.

Тези бебешки приказки изобщо не й допадаха. Бебешките приказки и сексът не си подхождаха, поне според нея. Комбинацията беше гадна или… какво? Следващия път можеше да установи, че съпругът й още спи с плюшеното си мече. Предпочиташе мръсните приказки.

Въпреки това Тим беше много добро момче и заслужаваше малките си награди. Емили се ухили сама на себе си.

В началото на срещата им в клуба той беше твърд и сериозен.

— Това капан ли беше, Емили? Цялата тази ужасна гюрултия за пари ли беше? — попита той, изтегнат в огромния мек фотьойл, отпиваше бренди и пушеше дебела кубинска пура. Краката му не стигаха до полирания дървен под. Приличаше на десетгодишен, който пуши захарна цигара.

Тя изпита желание да излее чашата си с джинджифилова бира в глупавото му привилегировано лице.

— Да, точно така. Точно това беше великият ми план — да се вържа с дете, когато съм прекалено млада, за да мога да отида с кола до парка. Какво е станало с теб, Тим? — попита бавно и поклати глава. — Ти ми беше първият. Оттогава не съм била с друг. Обичах те, някога. Нося детето ти. И нито то, нито аз заслужаваме да ни обиждаш. Благодаря, сама ще си спечеля пари. Нямам нужда от подаянията ти.

Изправи се.

— А сега си тръгвам. Не очаквай да видиш повече нито мен, нито сина си.

После сведе лице към неговото и нежно погали косата му, след което рязко я дръпна и го накара да изкрещи от болка. Пусна шепата косми в малко найлоново пликче за сандвичи.

— Резултатът от теста за бащинство ще бъде публикуван в „Хелоу!“. Сбогом.

Излезе с горда крачка. След като се озова на улицата, сълзите потекоха по лицето й и тя сърдито ги избърса с ръка. Не беше ревла. Плачът беше нещо жалко, караше те да се чувстваш като нищожество, а освен това съсипваше грима. Добре, в това, което бе казала на Тим, имаше няколко дребни лъжи, но като цяло думите й отговаряха на истината. Наистина бе поискала да го впримчи и наистина ставаше въпрос за пари — не, за сигурност. Желанието за сигурност можеше да бъде извинено. Но не бебето беше капанът! Капанът беше свирката. Бебето развали капана. И… е, добре… тя усещаше, че бебето е момче.

— О, момче е — бе обявила бавачката, след като докосна с пръст корема й. — Момичетата отнемат красотата ти.

Бавачката знаеше най-добре!

Тим излезе със залитане от клуба. Миришеше също като баща си. Завъртя я към себе си и миризмата на пура я накара да се задави.

— Омъжи се за мен! — извика той и падна на колене на тротоара, после сграбчи ръката й и я целуна. — Съжалявам, скъпа — продължи той. — Обичам те. Винаги съм те обичал. Боях се, че… баща ми… но аз съм самостоятелен човек. Ще имам син! Искам да станеш моя съпруга. Ти… — поде той и се усмихна. — Ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

Сред нежната утринна мъгла изплува видение: замък с остри кули, млада принцеса с рокля със златни нишки тича по подвижния мост и бижутата в русата й коса блестят на слънцето. Казваше се Красивата Емили… А освен това Тими наистина беше първокласен ебач. Може би беше малко слаб характер, но бе само на деветнайсет, а момичетата съзряваха по-бързо от момчетата. Освен това тя не можеше да се подчинява и не възнамеряваше тепърва да започва. По-добре слаб мъж, отколкото доминиращ.

— Имам две думи за теб, виконте — каза тя.

Усмивката му се стопи. Емили се изкикоти и поклати глава. После се наведе и двамата се озоваха седнали на тротоара. Тя измърка в ухото му: — Лас Вегас!

Четирийсет и осем часа по-късно двамата бяха съпруг и съпруга.

В интерес на истината в нито една от приказките, които знаеше, принцесата не се бе омъжила в елвиска, дори и да се казваше „Малък параклисов тунел на любовта“, но пък беше страхотно в първата си брачна нощ да крещи пронизително от един харлей. Времето бе невъзможно горещо, а движението на „Стрийп“ беше ужасно — булевардът приличаше на паркинг, — затова мотоциклетът бе разумният избор. Освен това й даде възможност да опипа младоженеца по пътя. Роклята й бе от „Вера Уонг“ (от тук и забавянето), а Куинтин бе долетял от Ел Ей, за да им стане свидетел.

После Емили и Тими се чукаха до премаляване в едно от огромните отвратителни легла в простиращата се на хиляда и четиристотин квадратни метра Небесна вила в „Медичи“.

— Знаеш ли колко много трябваше да загубя на карти, за да си позволя този апартамент? — изохка Тими, докато проникваше в нея.

— Колкото и да е било, заслужавам го — простена тя в отговор. — А и все едно, нали спестихме от сватбата!

Престанаха да се чукат за достатъчно дълго време, за да огледат шоугърлите без блузи в „Ем Джи Ем Гранд“. После се запрепъваха обратно към апартамента си и той я изчука отзад в открития басейн, за да могат и двамата да се насладят на почти невероятния изглед. Стената на басейна беше стъклена и с всеки тласък на Емили й се струваше, че ще излети от водата и ще се озове на просналия се отдолу „Стрийп“. Беше свикнала с разточителството, но това беше лудост: бронзовите статуи, вътрешният водопад, мраморните подове, икономите… донякъде й приличаше на вкъщи. А сексът беше наистина забавен! Накара Тим да го направят и в стъкления асансьор, а после и на масата за покер.

Тим седна, избърса брадичката си и оправи вратовръзката си.

Тя се усмихна.

— Вониш на секс и тази вратовръзка няма да заблуди никого.

Преструваше се на спокойна, но беше настръхнала като котка. Графът нямаше да остане очарован, когато разбере, че синът му е завързал възела. Но фактът, че Емили щеше да даде на Тим мъжки наследник, трябваше да смекчи удара. Графът щеше да го преодолее. Нямаше друг избор. В чантата й от зелена змийска кожа на „Ермес“ се намираше брачното свидетелство, както и копие от резултата от ДНК теста. Щеше да ги използва само ако графът прибегнеше до грубост. Прецени, че бележката от лабораторията е за предпочитане пред последния брой на „Хелоу!“.

— Пристигнахме — каза Тим.

Преди Емили се беше питала дали е възможно някой да позеленее. Сега знаеше, че е възможно.

— Запомни — продължи Тим. — Той ще иска да разбере дали съм свободен да продължа образованието си и да градя кариера. Освен това ще иска да се увери, че ще си подкрепящ и покорен брачен партньор.

Брачен партньор?!

— Майтапиш се, нали? — Думите излетяха от устата й, преди да успее да ги спре, а сърцето й се сви от ледена тръпка.

Тим изглеждаше смутен.

— Той е от старата школа. Прилича на баща си. Ще иска да знае, че ще възпиташ детето като истински Фортлин. Бавачката Маргарет с радост ще се върне при нас и по всяка вероятност ще живееш в замъка, за да могат да те държат под око.

Невъзможно беше да говори сериозно.

— Значи — попита тя — родителите ти няма да… освободят замъка?

Той се разсмя.

— А ти на тяхно място щеше ли? Хей, сладкишче, горе главата. Няма да ти се налага изобщо да виждаш детето, ако не искаш. Това ще е голям бонус. Ако искаш, можеш да яздиш по цял ден, за да си възвърнеш фигурата.

— Майната й на ездата — изръмжа Емили. — И на фигурата ми също. Ще се върне в предишното си идеално състояние за не повече от седмица. По-добре помисли за собствената си фигура, шишко. Аз съм бременна, но какво е твоето оправдание? Искам да си играя на майка.

Каза го откровено. За Емили „майка“ беше нещо действено. Може би защото родителите й си имаха по-важни занимания от родителстването. Емили беше изтъкана от бунт, но дълбоко в себе си беше традиционалистка — е, поне донякъде. Копнееше да бъде част от щастливо семейство — голямо весело семейство, което си устройва неделни обеди, играе на топка на обширните си морави, сгушва се заедно пред бумтящия огън. Готвачката щеше да готви. Градинарят щеше да поддържа моравите, а икономката щеше да стъква огъня. Но Емили щеше да чете на детето си приказка за лека нощ, щеше да си играе на войници или на кукли, щеше да целува ударени коленца, за да мине болката, щеше да познава детето си, щеше да го обича и да бъде обичана, защото в сърцето й имаше любов, но до този момент не бе имало на кого да я даде.

Когато си малък, за теб родителите ти са всичко на този свят и само те могат да оплескат нещата. Тя нямаше да го направи.

Почти очакваше Тим да я удари, но той само разроши косата й.

— Спокойно, тигърче — каза той. — Старецът ще ти стъжни живота, но накрая ще се успокои. Подозирам, че ако направиш сцена, ще ти позволи да живееш в Лондон заедно с родителите си поне първите няколко години.

Главата й се въртеше. Това момче сякаш бе две различни личности. В Щатите Тим бе секси, любезен, можеше да убеди всекиго във всичко. Във Великобритания бе уплашено малко момче. Изобщо не беше привлекателен.

— Хайде да приключваме — каза тя и пое ръката му.

Колата бе паркирана в двора и двамата пресякоха заедно подвижния мост.

— Може би баща ти се е свил под него като трол — прошепна тя.

Устата на Тим се бе превърнала в тясна права линия.

Подвижната решетка на крепостната врата беше вдигната. Емили си представи как графът нарежда на прислужника си да я спусне, докато тя минава под нея, и огромните железни зъбци я срязват на две, от главата до краката, като парче салам.

Прекосиха вътрешния двор и Тим почука с тежкото желязно чукче на входната врата. Един мъж в черна униформа ги пусна да влязат, без да се усмихва. Емили не го разпозна.

— Графът и графинята са в стаята в кулата, милорд.

— Благодаря — отвърна Тим.

Токчетата на Емили закънтяха по плочите. Господи, тук наистина имаше нужда от килим. Бавно и мълчаливо, двамата се изкачиха по витото стълбище. По стените като предупреждение висяха антични гоблени с бойни сцени, а очите на хиляди високомерни предци на графа се взираха с отвращение в нея от пищното великолепие на портретите си. Когато си на девет години, всичко в един замък ти изглежда прекрасно, но на зрялата възраст от шестнайсет Емили видя, че интериорът е сведен до абсолютния минимум. Една завеса от червено кадифе нямаше ли да стои добре? Искаше да види канделабри, от които капе восък, но имаше само електрически крушки в грозни зелени поставки. Тези завеси от „Лора Ашли“ ли бяха? Освен това въпреки топлото време тук беше студено. Тим почука на една врата.

— Влез! — изръмжа един глас.

Двамата пристъпиха на пръсти в стая, където хилядите книги, покрили стените, сякаш заплашваха да се стоварят отгоре им. Емили преви рамене: най-лекото движение, и щеше да бъде погребана под лавина от първи издания. Графът седеше зад голямо бюро, а съпругата му бе кацнала на ръба на един стар диван. На нивото на коленете й тапицерията бе протрита от поколения минаващи лабрадори. Прозорците бяха тесни и стреловидни и помещението бе слабо осветено. Старинният килим бе толкова протъркан, че токчето на Емили се закачи и се чу ясен звук от скъсване, когато тя го дръпна.

— Добро утро, татко — каза Тим. — Здравей, майко, изглеждаш… добре. Предполагам, че сте чули новините. Постъпих почтено…

— Постъпил си ужасяващо, проклет глупако! Майка ти съвсем не е добре. Не е на себе си. Адвокатите щяха да се погрижат за всичко, но ти направи всички ни за посмешище. На нищо ли не те е научило цялото ти образование? Никакво чувство за дълг ли нямаш?

Емили предположи, че графът би искал да я види свела поглед към краката си, затова не откъсна очи от студеното му разярено лице. Той носеше най-противните развлечени, зелени като курешки панталони, които бе виждала някога, и сако с кръпки на ръкавите като стария й учител по география.

— Имам чувство за дълг, татко, и детето е момче. Точно затова…

— Не към малката госпожица Кент от Хампстед и към нейното копеле, тъпак такъв! Говоря за верността ти към семейното ти име, към наследството ти. Гербът на Фортлин нищо ли не означава за теб? Не си ли помисли, че глупостта ти ще ни компрометира за поколения напред? Ти произхождаш от виден род, от цяла поредица мъже, ценили и пазили името Фортлин цели шестстотин години, които са жертвали живота си, за да защитят и увеличат уникалното му наследство и неопетнената му репутация. А ти ги опозори, от първия до последния!

Графинята, забеляза Емили, не плачеше. Взираше се безизразно в някаква точка зад главата на сина си. „Кажи нещо — помисли си момичето. — Той ти е син!“

Нищо.

— Ти обаче имаш късмет. Тази женитба не е законна. Ще й платим и ще се разкара. Но можеш да забравиш за Кити Фотринго. Само преди една седмица дъщерята на високопоставен пер щеше да даде зеницата на окото си, за да напише „Фортлин“ след името си. Ти захвърли всичко това. Както и най-добрата част от бъдещето си. Ще спасим каквото можем.

— Законно е! — избухна Емили. Не можеше да повярва колко жесток и безчувствен е този човек.

— Както ме осведоми надежден източник, законната възраст, изисквана да сключиш брак в… — костеливият нос на графа потръпна — … Невада, е осемнайсет години.

— Да, знаем — грейна Емили. — Ако си на шестнайсет, ти трябва съгласие. Ето защо мама ни даде позволението си с писмена клетвена декларация пред нотариус. — Тя сви лявата си ръка в юмрук и показа на графа средния си пръст, на който блестеше дебела златна халка. — Това е същото, както ако се бяхме оженили в Уестминстърското абатство и ни беше венчал самият архиепископ на Кентърбъри. Не мислите ли, че пръстенът е сладък?

Почувства как застаналият до нея Тим се смалява в обувките си. Тя изпъчи корема си напред.

— В такъв случай — въздъхна дълбоко графът — боя се, че не ми оставяте друг избор.

Погледът му се прикова в сина му.

— Ще дам инструкции на адвокатите си. Няма да наследиш нищо. Нито титлата, нито замъка, нито земята, нито един от мебелите, нито едно пени, нито една лира.

— Но…

Стори й се, че е замръзнала във времето и пространството, сякаш прикована в кошмар. Нима тя бе толкова лоша, та графът бе готов да направи подобно нещо? Дори не бе помисляла за подобно развитие — не бе осъзнавала, че е възможно. През 1998. Както изглежда, и Тим не си бе давал сметка. Лицето му беше пепеляво. Сякаш тази новина бе изтръгнала душата му и бе оставила от него само празна черупка. По лицето му потекоха сълзи и Емили потръпна.

— Ти избра сам да си проправиш път в живота и с този избор обърна гръб на семейството си.

— Моля те, татко…

— Семейството е най-важно — прекъсна го графът и махна презрително с ръка. — Утешавай се с неговия девиз: Semper fortis existo^[1]. А сега можеш да си вървиш. Дерек ще ви откара.

— Мога ли… мога ли да целуна майка за сбогом? — прошепна задавено Тим.

Емили ги проследи с поглед. Жената остана неподвижна като статуя. Емили се обърна и последва Тим вън от стаята. Той ридаеше, раменете му се тресяха. Знаеше, че трябва да го утеши, но не можеше да промълви и дума.

Толкова мечти. Толкова години планиране, точно, съвършено бъдеще — кой можеше да знае, че ще стане така? Сега беше обвързана със слаб, безпаричен принц без замък… и имаше да отглежда бебе. Защо винаги проклетата принцеса беше тази, която трябваше да събира парчетата?