Саша Блейк
Отмъщение (65)

Иносънс

Сентрал парк, Ню Йорк, 2004

Иносънс си тананикаше сама, докато грациозно се движеше по пързалката с леко свистене. Белите й кънки се плъзгаха по леда със задоволителна бързина. Леденият въздух щипеше кожата й и караше очите й да се навлажняват. Тя започна да кара по-бързо, наслаждавайки се на вятъра в розовата си коса. Усмихваше се за пред камерите, усмихваше се на ясното синьо небе, усмихваше се на града. От тук сградите му изглеждаха компактни: високи и могъщи, но не прекалено близо, като приятелски великан, който я охранява от разстояние.

Онзи тъпак от вестника погълна жадно цялата история, без да се усъмни нито за миг. Интервюто й с Опра също бе много успешно. Беше се представила като смирена, прощаваща, малко уплашена, но оптимистка. Бе показала снимки на внучетата си, бе отронила сълза, бе показала колко е смела. Бе обяснила защо е избрала да организира в Ню Йорк партито за освобождаването си: това беше град, който разбира страданието, показва кураж и при най-страшни обстоятелства и развява знамето на свободата. Все още бе малко обидена на британската „правосъдна“ система.

Партито щеше да се състои в „Епъл Кор“ тази вечер, но преди това тя и семейството й се наслаждаваха на задушевен момент за пред пресата на откритата пързалка. Макар че никога нищо не бе достатъчно много, партито по случай освобождаването й, на което гостите бяха окуражени да се облекат свръхбляскаво, определено беше малко: само хиляда души. Билетите струваха по три хиляди долара — освен този на Джак, който струваше трийсет хиляди — и приходите, разбира се, щяха да отидат при семействата на жертвите от единайсети септември.

Беше подбрано, беше ограничено, а електронните скенери до вратата представляваха същинско произведение на изкуството. Иносънс искаше голямо тържество и все пак мисълта за тълпи от хора я караше да потреперва: изпитваше ужас да не я прободат с нож. Това, разбира се, беше глупаво — щом не се бе случило в затвора, защо да се случи сега? Но това рационално обяснение не можеше да заличи страха й; ужасът, че може да се случи, беше също толкова лош, колкото ако се беше случило. Удивляваше се, че се бе чувствала по-сигурна в затвора, отколкото навън.

Тя придърпа коженото палто от бял сибирски тигър — „Разбира се, че е изкуствено — бе казала на онази уличница от «Пост». — Просто имитацията е много добра“ — по-плътно около себе си и се завъртя. Разнесоха се аплодисменти. Тя се усмихна, заби пета в леда и се плесна с ръка по устата, сякаш се опитваше да заглуши веселието си. Това, което й бе липсвало в затвора, беше загубата на социалния й статус, фактът, че вече никой не й се възхищаваше и не я ласкаеше. Прекрасно беше да се чувства отново важна, да се суетят около нея.

Това бе първична човешка нужда — да се суетят около теб. Американците го разбираха така добре. Англичаните бяха прекалено съсредоточени в достойнството си и в това да не ги обвинят, че се перчат. Американците знаеха как да празнуват постиженията си; тук успехът не се смяташе за нещо срамно. Отсега нататък Иносънс щеше да прекарва повече време в САЩ; повече време във великолепната резиденция в Холивуд Хилс. Сега, когато вече не беше зад решетките, копнееше за живот на открито, за пространство, сред което да броди, за слънцето и морето, за планините и големите показни коли.

Клаудия се плъзгаше унило по леда. Днес изглеждаше особено нещастна и изнервена. Не спираше да хвърля поглед през рамо. Тя бе най-неподходящият човек, когото да поканят за фотосесия, най-неподходящия в целия свят. Сега, след като Алфи се бе оженил за гаджето си с конското лице, тя скиташе напред-назад като загубено кученце. Така и не се възстанови от факта, че се бе влюбила в собствения си баща — каква глупачка!

Иносънс се усмихна, когато Емили и Тими преминаха покрай нея, хванали Джордж за ръце. Бавачката и малката Моли им помахаха отстрани на пързалката. Иносънс се гордееше с Емили. Дъщеря й бе умно момиче. Бе успяла да се превърне в любимка на британската преса; бе намалила рязко броя на интервютата, но след раждането на Моли се постара да изпрати колекция страхотни, грижливо подбрани снимки безплатно на всеки вестник и всяко списание. Сега Тими бе завършил с добър успех история на изкуството и работеше в галерия в Челси, а Емили имаше основания да се надява, че един ден все пак ще живее в замък, и бе успяла да се върне в правия път.

Бе създала свой собствен парфюм и модна линия (за магазини за широката публика, но на харизан кон зъбите не се гледат) и дори бе станала модел за нея. Освен това бе успяла да сложи името си в страницата за мода на едно от изисканите лъскави списания. Говореше се за буйната й младост, но оттогава бе изминало много време.

Макар и неохотно, Иносънс остана впечатлена от уменията за оцеляване на дъщеря си. Емили й бе върнала всяко пени от издръжката, която Иносънс й даваше, преди да я затворят. Навярно бе задържала големите кинти, но все пак жестът беше хубав. Иносънс подозираше, че Емили все още е бясна на семейството — на Джак, задето бе предпочел Клаудия, и на Клаудия, задето бе предпочетена, — но сега, когато вече не тънеше в бедност, можеше да държи гнева си под контрол.

Иносънс тайничко си мислеше, че бедняшкият период се е отразил много благотворно на дъщеря й. Емили вече не очакваше другите да й наливат питиетата.

А къде беше Джак? „Страхът от отрицателната публичност“ беше нещо прекрасно. Този страх го бе заставил да скочи в самолета (е, може би не точно да скочи) и да изиграе ролята си в тази шарада на щастливо семейство. А, ето го, с черно кожено яке. Боже господи, приличаше на Джордж Буш от периода, когато се мъчеше да изглежда „модерен“.

— Джак, сладурче, ела при мен на леда! — изкрещя тя и се ухили, когато обективите на десет камери се завъртяха към него.

Той се засмя, макар и с усилие, а наблюдателите се приближиха към него.

— На драго сърце, скъпа — изрева той в отговор. — Но предпочитам мъжките спортове. Не обичам да се въртя напред-назад. Ще съм се вкопчил в китката ти така, сякаш съм те оковал с белезници — ще си помислиш, че отново си в пандиза!

Тя се опита да придаде на гласа си развеселена нотка, но не успя.

— О, стига, скъпи! Не се дръж като старец! Артритът ти е съвсем лек. Ела, само едно завъртане на леда. Не те моля да се ожениш за мен!

Той й показа среден пръст. Последва луд хаос от въртене и щракания. „Проклятие!“ Ето какъв беше проблемът с увреждането на предния дял на мозъка. Джак се бе превърна в бреме. Вече не можеше да прецени кое е социално приемливо. Емил и бе много огорчена, както сподели с „Мейл он Сънди“, когато той бе изпратил за първия рожден ден на внучката си картичка с текст: „Честит рожден ден, скъпа Моли. С любов, Джак.“ Дори и секретарят на графа се подписваше с „дядо“.

Иносънс вдигна вежда и елегантно слезе от леда. Патрис я очакваше с горещ шоколад и цигара.

— Благодаря, скъпи.

Тя се отправи към Джак и седна до него.

— Ужасно си остарял — прошепна в ухото му с любяща усмивка.

— В бяло изглеждаш дебела — отговори той и разроши косата й. Знаеше, че не понася някой да я пипа.

— Съжалявам те. Много е тъжно да си едновременно вдовец и сакат — въздъхна тя и го погали по челото. — Когато не си правил секс от шест години — имам предвид, без да се налага да плащаш за него, — имаш право да си кисел.

Той се разсмя гръмогласно, но Иносънс със задоволство отбеляза, че веселието му е принудено.

— Говори само за себе си, дебеланке — прошепна той и я удари по коляното с доста болезнена привързаност. — Или успя да си намериш няколко дрогирани крави, с които да си играеш в пандиза?

Тя се засмя гръмогласно и деликатните й ръце обхванаха гърлото й, макар че в този момент й се искаше да стисне неговото.

— „Дрогирани крави“ ли, Джак? О, скъпи, да не би отново да си слушал „Асуад“? — Отметна косата си назад (нито един кичур не помръдна). — И, сладкишче, знаеш, че си падам и по двете резби. — Усмихна се. — Би било глупаво от моя страна да разчитам само на мъжете за каквото и да било. Защо да ограничавам опциите си? — Пауза. — О, забравих. Ти изобщо нямаш опции. — Намигна му. — Бъди добър за пресата и по-късно може да ти дам да гледаш.

Тя стана и кимна на Джейми, който плесна с ръце.

— Моля, гостите, които имат нужда от транспорт до „Епъл Кор“, да дойдат насам — оповести той. Ню Йорк си имаше своите фалшифицирани традиции и тези вонящи, теглени от коне файтони, които се въртяха около Сентрал Парк, бяха най-лошата от тях. Иносънс не можеше да измисли нищо по-ужасно от това да седи във файтон под пълно с бацили и бълхи одеяло, теглена от пърдящо пони, чиято задница се намира само на сантиметри от лицето й. Затова бе наела всички тях да закарат членовете на семейството и някои подбрани гости на партито, но тя щеше да пътува с розова, подобна на тиква карета, теглена от четири бели жребеца. Бог да благослови Америка!

За разлика от Джак, Иносънс знаеше кое прави едно парти наистина добро. Караокето. О, да, имаше и друга музика. Всички тези крале и кралици на попа си бяха строшили краката от бързане да й предложат услугите си заради благотворителността — боже, колко прозрачни бяха! Затова се бе съгласила неколцина от тях да дойдат и да си изпеят песничките. Джъстин изглеждаше много мило момче, а това със сигурност нямаше да навреди, макар че музиката на нито един от тях не й допадаше. И, разбира се, беше голям комплимент, че „АББА“ предложиха да се съберат отново за случая. Но дали пък „АББА“ нямаше да я накарат да изглежда стара? Как й се искаше „Спайс Гърлс“ да не се бяха разделяли!

Освен това Иносънс обичаше хора, които умеят да се обличат добре. Майната й на Одри Хепбърн — нейната икона по отношение на облеклото беше Пи Диди, мъж, който не се страхуваше да облече кожено палто или да се нагизди с диаманти. Един от най-отвратителните аспекти на живота в затвора беше, че я принудиха да носи евтини, бодливи, грозни дрехи, същите като на всички останали. Сега, когато бе навън, отново можеше да използва висшата мода като барометър за богатството и положението си в обществото; можеше да изплува над бедняците, защото когато Карл Лагерфелд създаде цяло розово ластично трико от мохер в нейна чест, той постави всички други претендентки на местата им.

Днес носеше прилепнало горнище от розов атлаз на „Диор“ над рокля с голи рамене и втъкани пайети, кристали и бижута на стойност четирийсет хиляди лири (Галиано беше още един моделиер, който обичаше екстравагантното и не можеше да понася скръндзите), диамантена тиара и червени обувки от шведска кожа от „Мери Джейн“. Наслаждаваше се на чувствения допир на скъпи платове до кожата й. Всъщност сега, когато бе свободна, я възбуждаше буквално всичко.

Каза на Джак истината — наистина бе изчукала няколко кучки зад решетките. Момичешка власт и тъй нататък. Но нищо не можеше да се мери с един хубав мъжки член! Както винаги, враждебността на Джак й се струваше привлекателна, макар че тя нямаше да означава нищо, ако не си бе възвърнал мускулния тонус. Физиотерапевтът му заслужаваше медал за заслугите си към женския род. Един от малкото пъти, когато се бе разсмяла в затвора, беше, когато получи набързо надрасканото писмо на Емили — тя рядко пишеше, — описващо ужаса й да зърне краката на баща си под болничната му нощница. „Левият му крак определено изглеждаше съсухрен. Отврат!“

Сега, след стриктен режим на Пилатес, физиотерапия и протеини, всяка твърда мъжествена изпъкналост бе там, където трябваше. На кого му пукаше за мозъка? Иносънс се опита да не се изкиска. Би могла да го примами в апартамента на най-горния етаж. Ако беше в настроение, можеше да покани и оная тъпа руса наследница от Източния бряг да се присъедини към тях.

Момичето беше двайсет и осем годишно, със светла коса и тъмни вежди, толкова глупаво, че на човек можеше да му падне ченето, не беше прекалено слабо и се казваше Мъфи… Бъфи… Флъфи? Иносънс не можеше да си спомни. Все едно, това момиче беше от хората, които човек си умира от удоволствие да вкара с удари в леглото си.

А в момента Иносънс наистина искаше да удари някого.

Застана на балкона, за да произнесе поздравителната си реч, и огледа помещението. Всичко бе съвършено. Хайверът бе докаран със самолет от парижкия „Петросиън“ на булевард „Робъртсън“ в Ел Ей. Това бе дълъг път, но желанията на Иносънс не търпяха пречки. Коктейлите „Маргарита“ с ягоди бяха превъзходни. Новите стъклени полилеи на „Бакарат“ придаваха на обстановката вълшебен чар. Всички гости бяха великолепно облечени. И все пак Иносънс бе неспокойна. Във въздуха витаеше напрежение, което я караше да настръхва, и тя знаеше кой е източникът му. Завъртя се.

Клаудия, седнала тъжно на един стол. Глупаво дете! С това изражение можеше да пресече мляко.

През ума на Иносънс премина мисълта, че залата е утихнала и хората гледат с очакване нагоре с леко помрачени от объркване усмивки.

Тя припряно изписа на лицето си ангелско изражение.

— Добре дошли — измърка тя, докато Патрис й подаваше микрофон. — Добре дошли и благодаря. Благодаря ви, че сте тук. Щедростта и подкрепата ви означават много за мен — за мен и за смелите граждани на Ню Йорк.

Ако успееше да вмъкне думичките „храбри“ и „високодуховити“ — имаше ли изобщо такава дума? — можеше дори да спечели оная кучка от „Пост“.

— Мисля, че много малко от нас водят живот, недокоснат от скръб или трагедия. Каквото и да е общественото ни положение, каквато и да е банковата ни сметка, каквито и дрехи да носим, каквито и коли да караме, в каквато и къща — или къщи — да живеем, загубата на онези, които обичаме — временна или постоянна, — може да сполети всички ни. Но нека не се озлобяваме! Нека сме благодарни! И нека си спомним, че загубата е цената на любовта, а фактът, че имаме любов и храброст в сърцата си, трябва да ни вдъхне надежда. Нека не губим духа си! Нека останем… високодуховити! С тази мисъл сега подканвам всички ви да танцувате, да ядете и пиете и да чествате живота. Наслаждавайте се на прекрасните и чудни дарове, които той ни предлага, без да забравяте лошото. И като стана дума за това, пия за Джак. Всъщност пия за цялото си обично семейство. — Мили боже! Патрис бе станал прекалено поетичен — за в бъдеще трябваше да внимава! — Благодаря ви… а сега се наслаждавайте!

Избухна буря от аплодисменти и бунт от светкавици на фотоапарати. За кратко Иносънс позира за всички, извърната елегантно на една страна, с наведена брадичка и изнесено напред рамо — човек не бива да изглежда широк, — а после грациозно се понесе надолу по витото стълбище. Ако през следващите трийсет минути не получеше едно хубаво чукане, щеше да полудее. Но трябваше да уреди нещо преди това. Ето я малката госпожица.

— Клаудия! — изръмжа Иносънс. — Трябва да поговорим.

Клаудия подскочи. Изглеждаше старомодна с жълтата атлазена рокля без презрамки, която висеше на гърдите й.

— Какво ти става? Изглеждаш, сякаш си се учила на стил от Гуинет Полтроу!

Единственият отговор на Клаудия бе да вдигне рамене.

Иносънс я стисна за предмишницата и я завлече в една странична стая. Едва тогава забеляза, че тя носи кафяво куфарче.

— Какво е това, мамка му?

— Нищо.

— Не приказвай дивотии! Това е парти, не конференция. Изглежда странно и не на място. Какво е и защо приличаш на гърмян заек? Спри да се мръщиш, скъпа, или публиката ми ще си помисли, че не се радваш за мен.

Наистина се вбесяваше — Клаудия пишеше за няколко прилични списания, но нито веднъж не я бе помолила за изключително интервю.

Клаудия погледна към пода и Иносънс почувства как я изпълва безмерна ярост. Тропна с крак и изкрещя:

— Гледай ме, когато ти говоря!

Клаудия бавно вдигна глава и я погледна право в очите.

— Става дума за Емили — измърмори тя.

Иносънс почувства раздразнение.

— За какво говориш? Емили е добре.

— Какво за мен? — обади се ясен, възмутен глас.

Иносънс рязко се завъртя.

— Не се промъквай зад гърба ми! Господи!

— Емили. — Клаудия беше станала бяла като мляко. — Трябва да говоря с теб.

Емили кимна пренебрежително.

— Добре, но по-късно. Тими обожава „АББА“, а аз няма да пропусна „Танцуващата кралица“.

Клаудия беше позеленяла. Иносънс не си бе давала сметка, че е възможно човешката кожа да придобие наистина зеленикав оттенък. Забележително. Подхождаше на очите на Клаудия, но не правеше нищо за роклята.

— Децата още ли са будни? Искам да ги покажа. Толкова е трудно да спечелиш симпатията на „Ню Йорк Таймс“.

Емили поклати глава.

— Бавачката ги слага да спят, майко. Тя много държи на стриктния режим. Не й се бъркам. Все едно, дадох изключително интервю на „Пост“. Много им хареса, че децата получават традиционно английско възпитание. Измъкнахме горкото бебе от анцуга на „Диор“ и го навлякохме в онези отвратителни кадифени панталонки, а на Джордж трябваше да обещаем мотопед, за да го накараме да облече шотландска поличка. Използваха за сесията някои от старите ни дрехи. Кой беше фотографът — Дейвид Лашапел? Много е приятно да се работи с него, истински художник. Чувствах се така, сякаш заснемаме музикален клип. Стилистката ми е работила с Джей Ло и Бионсе, а гримьорът ми — с Дженифър Гарнър и Ума Търман. Наистина знаят какво правят. Вибрафонът беше страхотен! Тими направо заплени журналистката. Разказа й за древното проклятие на семейство Фортлин — нали знаеш, суеверието, че ако френското грозде, което расте край рова, загине, ще загине и мъжката линия. Истината е, че загива всяка година заради шибания студ, а графинята просто засажда друго на негово място, така че графът да не разбере, защото ще откачи. Освен това й разказа за призрака в Синята стая. За последните пет години са го виждали пет пъти. Носи елизабетинска яка и винаги чете книга; изглежда много съсредоточен върху страницата си, макар че няма глава. Аз не съм го виждала, но графинята го е виждала, а също и готвачката. О, разказа й също и какъв активен родител е, как всяка вечер чете на Джордж „Вятър във върбите“… но не спомена, че Джордж я ненавижда и на драго сърце би предпочел комикса за Спайдърмен. Тя обаче изгълта всичко на един дъх; мисля, че прекара с нас цели четири часа. Каза, че искала да види как се държим като семейство, и остана запленена. Беше впечатлена, че използвам услугите на бавачката само шест дни в седмицата и че карам готвачката да приготвя на децата екологична храна, както и че съм постигнала съвършения баланс между дома и работата си, а съм само на двайсет и две. Беше доста нахална — попита за любовния ни живот! Но не ми пука. Сексуалният ни живот е страхотен. Казах, че сме настроени много… приключенски и как това, че си млад, те кара да чувстваш, че можеш да направиш всичко, без да се уморяваш. Не ги разбирам тези уморени майки. Предполагам, че раждат, когато остареят — да речем, на трийсет. Все едно, смятам, че е важно да имаме време за себе си като двойка, а не всичко да се върти само около децата. С Тими излизаме заедно всяка събота. Ходим на благотворителен бал или на мюзикъл, или до Бермудите за спа, защото, както казва Тими, се влюбихме в събота и заченахме Джордж в събота. Затова ми пише любовна бележка всяка събота, за да отбележи случая — толкова е внимателен! От устата й направо се точеха лиги, сякаш искаше да каже: „О, боже мой, защо не мога и аз да намеря такъв мъж — чувствителен, уверен и с шибан замък!“ Мисля, че завиждаше, но не мога да я обвинявам. Извадих такъв късмет с Тим. Той се интересува дори от дрехите ми. Даде ми невероятна идея за пролетната линия — да сложим под разкроените атлазени поли органза, както и да прибавим капка лимон към соса за салатата. Каза, че ако ще го рекламирам, е задължително да не повърна, когато го опитам. Той е изцяло променен. Както и да е, мисля, че тя си отиде да напише интервюто за следващия брой, така че ще прочетете всичко за нас утре!

— Значи… не искат да говорят за мен… като Ла-Ла?

— Баба, майко. Просто го кажи. Не.

— Добре, разбирам. Макар че ми се струва малко странно. Би трябвало аз да съм сензацията, след като току-що са ме освободили след пет години, несправедливо прекарани в затвора, докато ти даваш изключителни интервюта за „личния“ си живот почти всяка седмица.

— Мисля, че знам защо…

— Здравейте, здравейте на всички! Какво е това, среща на майките? Ангелче, от цяла вечност те търсят. Ще започнат с „Пари, пари, пари“…

Тими изглеждаше ослепително с вечерното си сако: намазаната му с брилянтин увиснала коса изглеждаше толкова изискана и пригладена. Тези богаташи и техните подобни на манекенки съпруги раждаха красиви деца. Емили не го заслужаваше — тази малка разглезена крава!

— Е, добре, скъпа, свирят твоята песен, затова тръгвай и не ни обръщай внимание.

Това беше прекалено. Каква лигла, да краде цялата светлина на прожекторите! Която и да било друга вечер Иносънс нямаше да има нищо против, но това беше нейното парти, нейният ред да блесне.

— Всъщност може би трябва да почакаш, Емили. Само минутка, докато…

— Боже господи! Клаудия, какво ти става, мамка му? Като комар си, не спираш да бръмчиш в ухото ми! Просто го кажи най-после и сложи край на мъките ни!

Иносънс изгледа злобно Клаудия. Емили също спря с повдигната вежда и ръка на елегантния хълбок. Изглеждаше зашеметяваща с розовото горнище на „Вера Уонг“, белите микрошорти от „Прада“ и златните сандали на „Кристиан Лубутен“ с платинени токчета. Тими изгледа балдъзата си отвисоко над римския си нос.

Клаудия сведе глава и бавно отвори куфарчето.

— Какво, по дяволите, си сложила там? Бомба ли?

— Не точно, но… почти толкова лошо. Не, Иносънс, отпусни се. Е, не се отпускай, но… Тими, мисля, че трябва да разбереш за какво става въпрос. „Нюс ъф дъ Уърлд“ ще го публикуват утре и мисля, че са предупредили „Пост“. Всъщност се изненадвам, че репортерите още не са ти се обадили.

Иносънс погледна зет си. Той сякаш щеше да повърне.

— Както знаеш, Клаудия, семейното правило гласи, че… — Той се усмихна на жена си с напрегнато изражение и сграбчи ръката й. — Че в пет часа следобед в събота мобилните телефони се изключват. Нищо не е толкова важно, че да не може да почака до понеделник сутринта, а ако е свързано с децата, бавачката може да изпрати Джони, помощник-иконома, с кола. Ако става дума за работа обаче, знае, че не бива да ни прекъсва. Всъщност получих няколко… любопитни съобщения от репортери, но не говоря с никой представител на четвъртата власт, освен ако разговорът не е бил официално одобрен от пиар агента на Емили.

Нещо определено не беше наред. Гласът му звучеше почти истерично. Тим бе ужасен, паникьосан.

— Ами, Тими… Познавам някои хора…

— Всички познаваме някои хора, Клаудия, така че защо не ги накараш да млъкнат? Защо не ги накараш да се разкарат, по дяволите? Това е възмутително! Дадох инструкции на адвокатите си и те ще ги дадат под съд…

— Тими, не можеш да дадеш един вестник под съд, задето е написал истината. Разполагат със снимки. С много снимки. Снимки отпреди шест години, на онзи остров; снимки от миналата седмица, на Хампстед Хийт. И ако нямаш нищо против, че го казвам, Тим, всичко това ми се струва долно. Отвратително, когато имаш жена и семейство. Знаеш ли, вестниците дори си имат кодово име за теб. Наричат те „Дука на Йорк“.

— Ехо? Да не би внезапно да съм станала невидима? Какво, по дяволите, става тук? Ако обичате, може ли някой да ме просвети?

— „Дука на Йорк“? Не съм дук, граф съм! Или поне ще бъда. Какво, по дяволите, означава това?

Иносънс започваше да се чувства странно. Обземаше я онова чувство на „О, господи, не!“ То започна със студена тежка буца, която се сви в стомаха й, плъзна ледените си пръсти нагоре по гръбнака й и се уви около врата й с влажното давещо усещане на „Не мога да дишам!“. Тя прочисти гърлото си.

— Виконте — каза тя и чу високата нотка на паника в собствения си глас. — Какво става? Да не би да не сте били изряден? Да не би да сте направили нещо ужасно? Да сте подписали закон против лова, да сте гласували за либералните демократи? Какво точно, скъпи мой, пазите в тайна от нас?

Клаудия бавно отвори куфарчето. Ръцете й трепереха. Сноп черно-бели снимки се изплъзна от пръстите й и се разпиля на пода.

Всички погледнаха. Всички видяха.

Емили ахна.

Никой не проговори.

А после Емили с бързо движение грабна една от снимките. На нея се виждаше съпругът й, прегърнал едно дърво. На лицето му бе изписан екстаз, докато някакъв мъж с вълнена шапка го яздеше…

— „О, великият стар дук на Йорк — каза Емили с глас, ясен като църковна камбана — … мъже десет хиляди имаше той…“^[1] — Тя изпусна фотографията. — Сега ще тръгвам. Ще се… махна. Ако вестниците искат коментар, кажете им… че съм подала молба за развод.

Иносънс почувства изтръпване. Започна в лявата й предмишница и пропълзя чак до върховете на пръстите й. Тя сви дланта си в юмрук.

— Тими?

— Да?

Сега сърбенето бе изчезнало, заменено от болка. Тим стискаше носа си с две ръце. Между пръстите му се стичаше кръв.

— Благодаря ти, майко — прошепна Емили. — И аз не бих могла да се изразя по-добре.

— Съжалявам — обади се Клаудия. — Просто… исках да те предупредя.

— Супер… да… много благодаря. — Емили направи пауза. — Клаудия, мога ли да те попитам нещо? Ти от аутизъм ли страдаш, или си просто бавноразвиваща се?

После се обърна към Иносънс:

— Мамо, кажи на бавачката, че ще… изпратя да я доведат с децата при мен след… да кажем, седмица. Не искам да са наблизо, в случай че… не съм на себе си.

Обърна се към съпруга си:

— Знай това. Обичах те. Замъкът беше просто бонус. Може би един ден ще мога да ти простя, задето ме предаде по най-лошия, най-отвратителния начин. Не говоря за секса с други мъже. Говоря за цялата свинщина, за всичките лъжи, за измамата. Целият ти живот с мен е бил само една страхлива преструвка. Може би един ден ще мога да ти простя всичко това. Но докато дишам, никога, никога няма да ти простя, че предаде децата ни. Мразя те. Ти разруши живота ми и се надявам да гниеш в ада.

— Емили! — извика Тим. — Чакай!

Емили се извърна леко.

— Моля те! Моля те, не си отивай — замоли се Тим. — Все още мога да ти предложа… това, което искаш. Мога да ти предложа сигурност.

Погледът на Емили можеше да обели боята от стена.

— Сигурност ли? — повтори тя. — Глупак! Сигурност мога да получа и в някой шибан затвор! Аз не съм ти някоя кукличка от петдесетте години, задник такъв! Ти не ме спасяваш от скучен монотонен живот на попълване на документи и разнасяне на кафе. Момичетата като мен не се задоволяват със скапан живот с някакъв задник в замяна на освобождаване от работа. Искаме нещо повече от шибани обеци и нова прахосмукачка за Коледа от някой мъж, на когото не му пука за нас. Няма да мълчим и да се усмихваме, докато вие се чукате наляво-надясно, защото не можем да платим сметката за телефона сами! Ще работим в някой магазин и това ще ни хареса. Искаме да сме честни, да можем да погледнем децата си в очите. Не можете да купите мълчанието ни; не можете да ни платите да се съгласим с идиотската ви идея какво заслужаваме. Жените като мен са по-умни, шибан шибаняко! Искаме пари и любов, искаме целия шибан пакет и ще си го вземем сами, защото сме умни и секси и някакъв си нещастник с малко лири в джоба не е единствената ни надежда…

От гърдите и се изтръгна задавено ридание и тя хукна навън.

Иносънс запали цигара.

— Разкарайте се.

Тими и Клаудия излетяха от стаята.

Внезапно Иносънс седна на пода. Никога, дори след милион години, не би го направила при обичайни обстоятелства, не и в рокля от „Диор“.

Загледа се с невиждащи очи в димящото връхче на цигарата. На блестящата й розова пола падна малко пепел. Когато я изтърси, остана сиво петно. Въздъхна и поклати глава. Джак и наследницата от Източния бряг се бяха отървали — либидото й бе спаднало до нула.

— Боже господи! — промърмори тя. — Този живот е страшно скапан.