Саша Блейк
Отмъщение (64)

Иносънс

Главният криминален съд в Лондон, една година по-късно, 1999

Още от самото начало знаеше, че няма да я осъдят. Имаше най-добрите, най-скъпите адвокати в цялата страна. А и баристърите^[1] й не бяха за изхвърляне! „Не ставай истерична!“ Иносънс отметна косата си назад и вирна нос, преди да си спомни, че господин Хъмфри Слейтър, кралски съветник и началник на защитата й, й бе забранил да прави подобни „провокативни жестове“.

Иносънс бе на косъм от това да ги прати по дяволите. До един. Този случай бе абсурден и по някакъв извратен начин тя се вбесяваше, че го приемат толкова сериозно. Разбира се, трябваше да й изградят „енергична“ защита, но мрачните им лица, глупавите перуки и безбройните им папки правеха нелепите и смешни обвинения по-истински. Разбира се, гадната истина се бе разчула и й бе дала мотив да иска да убие Джак. По дяволите, да, той я бе лъгал още от деня, в който се срещнаха, и й бе отмъкнал всичко. Но тя не го знаеше. Съдебните заседатели щяха да й повярват.

Дори и да не искаха, щяха да й повярват, защото жените не слагаха бомби. Тя може и да разполагаше с богатството, необходимо за организирането на покушение, но това не бе в неин стил. Тази идея за убийство беше типично мъжка: „Ще те взривя! Бам!“ Всяка от жените сред съдебните заседатели щеше да разбере, че ако Иносънс бе разбрала истината — че съпругът й не й е съпруг, че се е оженил тайно за любовницата си, — щеше да уреди въпроса по достоен начин: щеше да го погледне в очите и да забие в гърдите му кухненския нож.

Разбира се, тя запази тези разсъждения за себе си.

Бе направила всичко, което й казаха. Опитваше се да не проличи по изражението й, че за нея съдебните заседатели са просто сбирщина първобитни тъпаци. Някой от тях изобщо разбираше ли английски? Иносънс ненавиждаше необходимостта да „смекчи тона“, за да не ги настрои срещу себе си. Слейтър се бе изразил тактично, но смисълът на думите му беше: „Мразят те, защото си богата, красива и преуспяла, затова се опитай да изглеждаш обикновена, безлична и изпълнена със съжаление, за да не те мразят толкова много.“

Тя бе положила огромни усилия за гардероба си. Обади се на „Джоунс“, които се държаха фантастично и й доставиха четирийсет и девет варианта на строг костюм с панталон от „Аманда Уекли“ и черни обувки без токчета.

— О, боже мой, не мога! — извика тя, когато зърна обувките. — Ще приличам на повлекана!

И като проклинаше деня, в който се бе родил Джак, тя позволи на Патрис да боядиса розовата й коса в кафяво. Боята щеше да излезе, но изглеждаше отвратително.

Адвокатите я посъветваха да не носи никакви бижута, дори „венчалната“ си халка, защото това можеше да намекне, че иска да подхранва илюзията, че е „омъжена“ за него. Тя възрази — по-добре обсебена и с бижута, отколкото озлобена и безцветна.

Затова си сложи венчалната халка, огромния венчален пръстен и часовник от бяло злато с диаманти на стойност осемдесет и две хиляди осемстотин и петдесет лири от „Одемар Пиге“. Слейтър едва не припадна и каза:

— Боя се, че е прекалено показен.

— Аз не се боя — отвърна хладно тя.

Тези плебеи, съдебните заседатели, нямаше да видят разликата между „Одемар Пиге“ и „Некст Директъри“.

Нямаше да разберат, ако бе облечена от глава до пети от „Маркс и Спенсър“. За част от секундата, и за пръв път от години, Иносънс си помисли за майка си. Колко щеше да се гордее, че има дъщеря, която може да си позволи да се облича от глава до пети от „Маркс и Спенсър“.

Сега майка й беше мъртва. Колко жалко!

И наистина, Иносънс бе готова по-скоро да отиде в затвора, отколкото да се появи облечена в обикновени дрехи пред целия свят. Лудостта, обзела медиите, я удовлетворяваше. Бяха дошли журналисти чак от Япония. И всички те искаха да отседнат в нейните хотели! Не биваше да изглежда прекалено скучно облечена — това щеше да намекне, че е виновна. Полицията бе принудена да блокира улиците, точно както на сватбата на Даяна (Иносънс отказваше да мисли за погребението й) и бронираният й ван имаше ескорт: цели петима мотоциклетисти. Приятно беше да знае, че хората се интересуват от нея. Разбира се, част от интереса бе свързана (както бе принудена неохотно да признае) с факта, че бе загинала знаменитост, да-да! Иносънс бе гледала един от филмите на Моли Томкинсън и след десет минути бе изключила дивидито. Търпението й си имаше граници: не можеше да гледа сто пъти как една мършава тийнейджърка свива ноздри и прави камилска физиономия, за да нацупи тънките си устни. Изненада се колко много хора тъгуват за Моли. Тези ужасни пъпчиви американчета, които първия ден й крещяха обиди на улицата! Възхвалите във вестниците. Дори полицията не бе очаквала такива огромни тълпи. На втория ден я вкараха тайно през друг вход.

Делото се проточи. Цял куп холивудски звезди — тези хора никога ли не се уморяваха да слушат собствения си глас? — бяха дали показания чрез видеовръзка.

Това дори не бяха показания. Но очевидно съществуваха хиляда начини да кажеш с драматичен апломб, треперещи устни и тревожно и все пак смело изражение: „Видях, че я извеждат, видях, че е ядосана, а после се озовах във въздуха със счупен нокът на крака, докато всичко се разпадаше.“ За тях това не бе нищо повече от прослушване. В интерес на истината, тя не ги слушаше какво говорят, просто се опитваше да разбере кой е получил ангажимент. Поне едно олисяващо теме сега бе покрито с буйна коса.

Вкопчваше се в сламки, за да запази разума си. От целия този стрес направо й се гадеше. Всеки ден изваждаха по някоя смущаваща подробност за живота й и я разнищваха пред всички. А Слейтър бе толкова удивително тъп да каже: „Не виждам какво общо има това със случая.“ Също така за първи път чу подробности за любовната история на Джак с онази Мария. Беше ужасно. По думите на персонала и сътрудниците му — надяваше се, че съдебните заседатели ще забележат отсъствието на каквито и да било приятели — Джак и Мария наистина били влюбени. Как? Тази жена не беше млада, не беше убийствено привлекателна, не беше богата, нямаше нищо! Тя бе дошла от улицата!

Слейтър я окуражи да се разплаче пред цялата зала. Или поне каза: „Ако почувствате паренето на някакво женско чувство, не се чувствайте задължена да се сдържате.“

Тя обаче не можеше да се разплаче. Беше прекалено стъписана. Когато си помислеше за краткотрайния им рай на остров Спайглас, се чувстваше истински наранена.

Джак я ненавиждаше, но Иносънс знаеше, че не би искал тя да влезе в затвора. Тя бе свързана с него — очевидно не в добро и зло, — но така или иначе бяха свързани, а той не би искал да е свързан с престъпница. Освен това тя бе майка на дъщеря му. Мислеше за него само лошо, знаеше най-лошите неща за него като неопровержим факт и знаеше, че не той е подготвил взрива. Та той едва не загина, по дяволите! Не. Имаше трети човек. Някой друг бе организирал поставянето на бомбата — не за да убие, а за да осакати. Който и да бе мозъкът зад случилото се, той знаеше какво иска и бе постигнал целта си съвсем точно.

Залата бе гореща и задушна — толкова много отвратителни хора, които издишваха микробите си в нейния въздух! — но Иносънс потръпна.

Някой мразеше Джак, мразеше и семейството му и сега този някой притежаваше изумителна, неограничена власт, защото никой не можеше да стигне до Джак; нито един от многобройните врагове, които си бе създал чрез нещастието и предателството на чудодейното си спасение от краха на „Лойдс“, не бе успял да го достигне, макар че мнозина бяха опитвали. Богатството му, влиянието му, легионите му от хора, постоянно бдителната му охрана — бивши членове на Мосад. Всички тези впечатляващи и непроницаеми пластове го заобикаляха и го правеха недостъпен за обикновените хора. Пътуваше само в бронирана кола, хранеше се единствено в собствените си ресторанти, спеше само в хотелите си, летеше само с частните си самолети. Ако посетеше някое обществено събитие, охраната му претърсваше района. Беше защитен. В тези дни никой неизвестен не би могъл да се приближи до Джак Кент.

И все пак…

Някой имаше ума, властта и яростта да преодолее всички тези пречки.

Този някой бе стигнал до него.

Любовта на живота му беше мъртва. Майката на детето му бе на подсъдимата скамейка за убийство. Дори момичетата бяха пострадали. Годежът на Клаудия с биологичния й баща — тя бе преживяла някакъв психически срив, след като откри истината. А сега, в контекста на всичко това, можеше ли Иносънс да бъде сигурна, че е било съвпадение? Всичко се бе объркало така ужасно за Емили. Клетата Емили с мечтите си за замъци, а сега, о, боже, сега вече майка. Иносънс настоя да плати за бавачка и медицинска сестра, която да се грижи за малкия. Ако я оставеха сама, Емили щеше да бъде ужасна майка: нямаше представа какво да прави, още беше малко момиче. Изключено бе да я оставят да поеме сама отговорността за бебето — това малко ангелче, което днес навършваше една годинка. Този медиен цирк скоро щеше да свърши — седеше в тази зала от часове — и Иносънс щеше да е свободна да отиде право в апартамента на Екълстън Скуеър и да прегърне внука си на първия му рожден ден.

— Това е специалният ден на Джордж — бе казала на Емили. — Не идвай в съда. След като ме оправдаят, Чарли ще ме докара.

Нямаше търпение.

Всеки път, когато си помислеше за малкия Джордж, се усмихваше. За нещастие мислеше за внука си, за първия му рожден ден, за първата торта в живота му, толкова често, че се усмихваше радостно по време на ужасяващото описание на прокуратурата на многобройните наранявания на Джак и зловещите снимки на обгорената Мария с наполовина отнесена глава. Онези идиоти заседателите и тъпата публика започнаха да мърморят и да ахкат отвратено и Слейтър рязко я бутна с лакът. Тя бързо си придаде печално изражение, но й бе трудно да го поддържа. Джордж вече бе на една годинка! Това бе най-странното нещо, случвало й се някога. Ненавиждаше децата, а ето че бе запленена от едно бебе.

„Ла-ла“ — така я наричаше това скъпоценно момченце. Звучеше толкова сладко! Джордж бе намерил идеалната дума, с която да замени „баба“.

Тя преглътна усмивката си и се опита да внимава. Адвокатът на обвинението каканижеше за Научноизследователския център в Сан Франциско. Дрън-дрън, доказателства и анализът по случая „Унибомбер“^[2], уважаван експерт, способен да уголеми информацията, получена от извънредно малки проби остатък от експлозив, частици от прашинки, коса, радиоктивни изотопи… Иносънс се прозя… призоваваме експерта професор Дрън-дрън… Боже господи, трябваше да продължи да се щипе, иначе щеше да заспи. Професорът беше на четиридесет и пет години, но очевидно още се подстригваше сам с кухненските ножици. Сега бе негов ред да каканиже за миниатюрни частици от масла, останали на отпечатък от пръст, който им позволил да определят приблизителната възраст и диетата на заподозрения, както и това дали пушел.

— Всеки човек оставя своя химически или биологически подпис, който можем да разследваме.

„Да, да, аплодисменти. И какво?“

Нов заподозрян!

О, боже, значи се бе измъкнала!

Всички проточиха врат, докато един мъж с белезници, самоуверен и небръснат, вървеше към подсъдимата скамейка. Иносънс едва не падна от стола от смайване.

Джери! Брат й! Този дребен престъпник! Този шибан неудачник! Тя се втренчи в него — навярно имаше халюцинации. От петнайсет години не го беше виждала, нито чувала. Е, не беше точно така. Веднъж бе успял да се свърже с нея, за да я изнудва — заплашваше да разкрие, че е крадла, — но тя му се изсмя. Точните й думи бяха: „Късно е, скъпи. Недосегаема съм. Връщай се в дупката си! Чао!“ Каквото и да правеше тук, не беше на добро. Очите й прогаряха дупка в гърба му и той бавно се обърна и я погледна. От плъховидното му лице струеше ненавист, но в лукавите му очи блестеше триумф и Иносънс веднага разбра: затъваше.

Той „призна“ всичко. И научната експертиза го потвърди. Той поставил бомбата — грубо устройство, изработено ръчно у дома — по заповед на сестра му. Тя му платила три милиона в брой.

— Лъже — изпелтечи тя към Слейтър. — Всичко това са лъжи. Някой му е платил, но не съм аз. Набедили са ме.

Искаше да пищи, да крещи, но бе вцепенена от шок. Кой я беше набедил? Кой?

Слейтър я изгледа съжалително.

А после… часове… минути… секунди по-късно главният съдебен заседател се изправи и прочисти гърлото си. Тя погледна към адвокатите си. Те седяха сковано и неподвижно, а на самодоволните им лица бе изписано мрачно предчувствие. Но сигурно можеха да направят нещо? Тя забеляза, че от ухото на Слейтър към врата му се плъзва капка пот.

— И в случая „Томкинсън срещу Ашфорд“… — „Да, да, побързай!“ — … намираме обвиняемата за виновна по всички обвинения.

Думата „виновна“ отекна в ушите й и тя се усмихна глупаво, защото не можеше да повярва.

Разнесоха се радостни викове и ридания от галерията на публиката, където седеше майката на Моли — дебела и смешна с натруфения си черен воал. Иносънс зърна Клаудия, неподвижна и безмълвна, да клати глава сред хаоса, а вечерта „Стандарт“ щеше да е украсен със сензационното заглавие: „НЕ НЕВИННА!“^[3]

Двайсет и четири часа по-късно, докато я караха към затвора „Грейгейтс“, без да е видяла как внукът й яде торта на първия си рожден ден, тя още не можеше да повярва. Но беше истина. Шарън Маршал, или госпожица Иносънс Ашфорд, бе призната за виновна в убийствата на Моли Томкинсън и Мария Радклиф и в опита за убийство на Джак Кент. Бе осъдена на двайсет и пет години затвор без право на предсрочно освобождаване.

 

 

Пет години по-късно, 2004

„СЪНДИ ТАЙМС“: ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ПОЧИТАЕМАТА ИНОСЪНС АШФОРД, ОНЕВИНЕНА ПО ВСИЧКИ ОБВИНЕНИЯ, ГОВОРИ: „МОЯТ ЖИВОТ ЗАД РЕШЕТКИТЕ“

Косата й отново е бонбоненорозова, а духът — бодър.

— Благодаря на Бога, че съм свободна! — възкликва госпожица Иносънс Ашфорд, запалва „Марлборо“ и гледа как димът се вие към куполовидния таван на пищната й къща в Хампстед. Потръпва, макар че гладкото й чело сякаш е неспособно на смръщване. — Нямате представа как се чувства човек, когато излиза от онова място. Бих сравнила щастието си само с щастието, което изпитах в сватбения си ден — макар че това само по себе си би било лъжа!

 

 

„Онова място“ е затворът на Нейно величество „Грейгейтс“ — разпръснато застроен викториански затвор категория Б с петстотин затворници, където Иносънс прекара пет травматични години в килия, широка само метър и осемдесет — „ако беше дори мъничко по-тясна, скъпи, щях да полудея“ — несправедливо обвинена, че е поставила бомбата, която сериозно нарани опозорената финансова акула Джак Кент и трагично уби осемнайсетгодишната филмова звезда Моли Томкинсън. А „сватбеният ден“, за който Иносънс сега е в състояние да говори с шеговита усмивка, е денят отпреди двайсет и четири години, в който Кент се е престорил, че се жени за нея.

— Скъпи, дори не подозирах! — възкликва тя. — Бях влюбена в него.

Иносънс разбра, че предполагаемият й съпруг я е измамил и по-късно се е оженил за любовницата си Мария Радклиф — също загинала в експлозията, — като я е изключил от завещанието си, когато преди шест години бе обвинена в Главния криминален съд на Лондон, че е планирала убийството им. Очевидно мотивът й е бил озлоблението, породено от това откритие.

Просната на дивана с аметистово синя дамаска на „Паскал Моргю“, тя пъхва в устата си едно соево зърно и се разсмива на глас, макар че сините й очи са сурови.

— Не ми трябват парите му, имам си свои! „Елит Ритрийтс“ е най-успешната верига от хотели на планетата. Извадих късмет с екипа си. Управлявали са бизнеса идеално, докато аз… отсъствах.

Следва деликатна пауза, докато икономът поднася чай „Пи Джей Типс“ в сервиз с нефритени шарки „Уеджуд“. Госпожица Ашфорд потапя в него една бисквита „Рич Тий“ и завърта очи в блаженство.

— Този случай бе абсурден още от самото начало — заявява тя с остър глас — и от цялото си сърце благодаря на юридическия си екип, както и на талантливия екип от учени в Сан Франциско, задето намериха новите доказателства, които ме освободиха от онази адска дупка. Дълбоко съм натъжена, че Джери… — гласът й потреперва — е почувствал, че няма друг избор, освен да сложи край на живота си.

Скача на крака и тъжно гали един голям кристален жребец на „Сваровски“ с вдигнати копита, поставен върху солидна маса от орехово дърво.

— Но предполагам, че е постъпил ужасно, като е приел подкуп, за да ме набеди… Предсмъртната му бележка беше сърцераздирателна. Дали се е самоубил, защото са подвели и него? О, скъпи, имаш предвид, защото така и не е получил парите, които са му обещали?

Госпожица Ашфорд замлъква и потъва в размисъл. Връща се на дивана, вдига с трепереща ръка чашата с чай и отпива. После я оставя и отпуска ръце в скута си. Макар че се опитва да го прикрие, очевидно е, че е съкрушена от смъртта на брат си.

— О, не — казва тя най-после. — Сигурна съм, че не. В крайна сметка той беше добър човек. Навярно сърцето му се е късало при мисълта, че ме е предал. Иска ми се само да бе споменал името на онзи зъл човек, който го е подвел — това неведение е кошмарно… но предполагам, че е бил прекалено ужасен. Скъпи, искаш ли сацума? Паскал! Сацумите. Какъв ужас е да си лишен от плодове. Другите затворници страдаха от никотинов глад; аз страдах от доматен! Боже мой!

На живо е изненадващо дребна, с деликатни скули, малки стъпала и дрезгав смях. Казва, че в затвора никога не обядвала, защото чувствала, че няма нужда от тази допълнителна енергия. Часът е единайсет сутринта в четвъртък и тя е великолепна в пурпурния си „Армани“ и сребристите обувки „Миу Миу“. На шията й искри диамант, съединен със смарагд, голям колкото яйце на врабче.

— Винаги съм ценила модата — измърква тя и гризва от парченцето сацума, което Паскал е обелил и освободил от вътрешната ципа. — А сега я оценявам още повече!

Оглежда се из дневната — голяма е колкото фитнес зала (тя има такава зала, както и стаи за персонала и стая за опаковане на подаръци) и обстановката е бляскава по един недвусмислен начин. От тавана висят огромни кристални полилеи, белите килими са дебели и меки, а на вратата пазят два порцеланови ягуара в естествен ръст. Има параван от три части в стил Луи XVI с позлата и градински сцени, може би за да намали течението.

Всяка повърхност е покрита с джунджурийки: на разкошна кръгла италианска ракла, украсена със зелени листовидни мотиви, е поставен украсен с диаманти модел на Айфеловата кула, порцеланова купа с порцеланови плодове и зеленчуци, купчина кристални урни с капаци и различни оцветени на ръка емайлирани кутии за сувенири, украсени със скъпоценни камъни, и малки статуетки на целуващи се пойни птички.

В центъра на стаята се издига голям ренесансов трон от пурпурно и златисто кадифе — само един, забележете.

Масичките за кафе са от абаносово дърво от Мадагаскар, а в другия край на стаята, под пищно украсено дървено огледало с позлатена рамка в джорджиански стил, е най-голямата камина от италиански мрамор, която съм виждал. В нея гори огън, макар че е едва краят на август.

Външната стена е изцяло остъклена. Можем да зърнем обширните морави, храстите, подрязани във великолепни декоративни форми, розовите градини, пагодата и басейна с топла вода и олимпийски размери.

Как й се е отразил животът в затвора?

— Трудно беше. Режимът в „Грейгейтс“ е суров, а някои от пазачите бяха по-лоши от затворниците. Дразнех се, че наричаха съкилийничката ми Сарина „паки“. Повече от очевидно беше, че е китайка! Беше отвратително. Но ако си позволиш да възразиш, както направих аз — никой не може да говори на приятелите ми по този начин, — те пращат в карцера. През повечето време се държаха с нас като с животни! Мястото за разходки — горе-долу колкото тоалетната ми — беше заобиколено от гранитни стени и бодлива тел и пазачите го наричаха „кошарата“. — Изражението й е сериозно. — Сякаш сме прасета! Проблемите с дисциплината не са заради затворниците. С изключение на овесената каша за закуска, която беше превъзходна, храната беше ужасна — тежка, с много и евтино месо. Срещите помежду ни — когато понякога вечер ти позволяват да излезеш от килията, за да отидеш в стаята с телевизора — често се отменяха без обяснения. Можеш ли да си представиш: два дни по двайсет и три часа заключен! А на някои от затворниците изобщо не позволяваха да говорят по телефона. Аз ли? О, аз нямах проблеми. Момичетата ме подкрепяха. Отначало имах малко трудности, но ги преодолях. Насилието ме ужасява, но човек трябва да се защитава. Освен това работех много — чистех отделенията, никога не ме е било страх от тежката работа — и ненавиждам мръсотията. Когато за пръв път стигнах до крило В, ги заварих да изпразват кофите с изпражнения на ръка. Отврат!

Слава богу, имаше някаква проверка и сложиха край на това. Сега си има нормален санитарен възел. А в общите части беше направо застлано с боклуци. С най-голямо удоволствие организирах разчистването. Това ти дава чувство за контрол.

Госпожица Ашфорд загася цигарата си и въздъхва.

— Освен това те кара да изпитваш благодарност — заявява тя и потърква мекия като праскова диван с ръката си с наскоро направен маникюр. — Благодарна съм, че имам удобно легло и възглавница през нощта, благодарна съм, че мога да изляза в градината си и да вдъхна аромата на някоя роза. Когато са ти отнели правото на уединение и свободата, виждаш света в съвсем нова светлина.

Затворниците в Грейгейтс печелят средно по пет лири на седмица. Смята се, че бизнесът на госпожица Ашфорд й носи по четирийсет и пет милиона на година. Дали престоят й на гости на Нейно величество е променил отношението й към парите?

— Магазинът там беше толкова скъп! Сега гледам по-благо на цените на „Хародс“! Разбира се, човек може да си поръча някои най-основни неща от лавката — не от най-добро качество, трябва да кажа. Как съм се справила? Четях Библията. Молех се. Представях си, че лежа на плажа в Малибу. Ако човек иска да издържи, трябва да поддържа духа си. Безсмислено беше да се надявам, че условията там ще се подобрят; човек може да намери покой на това място само ако е силен в сърцето си. Някои от затворниците попълваха бланки с искания и оплаквания, но аз не си направих труда — не и след като видях как надзирателите разкъсват една пред очите ми.

Дали негодува?

— Затворът ти отнема толкова много неща, като например доверчивостта. Нервна съм като котка. Наложи се да забраня на персонала си да стои зад мен. Може би сте забелязали, че всички те носят малки звънчета: временна мярка, докато си възвърна спокойствието. Но човек не бива да задълбава в мрачните си настроения. Съсредоточавам се върху бъдещето и се надявам да използвам мъдростта, която придобих там, за да помагам на другите. Трябва да се съсредоточавам върху положителното, иначе ще полудея. Истината е, че пропуснах онези години от живота на внука си, през които се изгражда характерът. Пропуснах раждането на сестричката му — скъпата ми внучка Моли. Те не ме познават и това е много болезнено за мен. Искаше ми се да помогна на дъщеря си да започне живота си като майка.

Не можах да окажа подкрепа на заварената си дъщеря Клаудия, която страда от биполярно… о, каква беше думата, когато човек се мята от безумна депресия към странна приповдигнатост? Е, става въпрос за някакво умствено разстройство, клетото ангелче. Entre nous, тя няма голям късмет с — ще ти го прошепна на ухо — с мъжете. Един неин приятел от детинство наскоро се ожени, а тя беше тайно влюбена в него. Знам, че беше ужасно ревнива… искам да кажа, че много се разстрои. Но както винаги беше толкова смела. Продължава да върви напред, да се развива, да пише малките си статийки за диети със зелева супа и така нататък — толкова благородно. Но семейството е нещо много важно, то ти помага да запазиш разума си и се боя, че без мен, нейната опора, тя е била доста объркана.

Чувам тихо ръмжене някъде до краката си и едно яркорозово кученце шицу се облекчава върху глезена ми.

— Бейби! Лошо момиче такова! Цяло щастие е, че ботите ви са изкуствени, а не кожени! О, боже, липсвала съм й. Наех човек от зоопарк, за да се грижи за нея по време на отсъствието ми, но очевидно не е същото. Тя ми е като дъщеря и сега се държи ужасно. Мисля, че е травматизирана от отсъствието ми.

А госпожица Иносънс травматизирана ли е? Тя се усмихва.

— Както знаеш, в неделя ходих на църква. Беше важно да се помоля. Това, което дадох на Бог, той ми го върна многократно. Но съм по-чувствителна, отколкото мислят хората. Отначало имах панически атаки. Пространството там е толкова тясно. Металното легло е толкова грубо, а одеялото — толкова евтино. А тоалетната не ти предлага никакво усамотение — отчайващо унизително. Нощем замръзвах от студ. Освен това мразя бълхите и мишките. Отначало ми беше трудно да заспивам заради целия този шум — блъскането по стените и крясъците. Пазачите постоянно отварят и затварят онези огромни метални врати — сигурна съм, че го правят нарочно — и често чувах крясъците на другите затворници.

Тя се колебае и устата й потръпва.

— Отначало — нали мислеха, че съм виновна в убийство — ме сложиха в една килия с убийца. Това здравата ме разтърси. Тя наистина си призна в известен смисъл. Не знам дали се е опитвала да ме уплаши, но със сигурност успя. Промушила своя съперница за сърцето на някакъв мъж. Каза ми: „Бих го направила отново, за да чуя писъците й.“ Мисля, че никога не съм била толкова уплашена.

Госпожица Иносънс потупва огромните си сини очи с опакото на ръката си и отпива от леденостудената кристална чаша „Баду“.

— За мое щастие я преместиха в друг затвор. — Замлъква и поклаща глава. — Голяма сила ми вдъхваше семейството ми и писмата, които ми изпращаха. Със зет ми, виконт Чатстън, поддържахме постоянна връзка. И, разбира се… — тя плесва с ръце — … чудесен стимул беше да наблюдавам изумителното възстановяване на Джак.

Когато ме осъдиха, той се бе върнал в съзнание, но не знаеха дали отново ще проходи. А сега — ами, като го гледа, човек не би могъл да предположи, че нещо му се е случило. Разбира се, главата му никога няма да се оправи напълно — лекарите казаха, че е засегнат центърът на емоциите, — но аз пък казвам, че те не го познаваха преди, за да знаят какво говорят?

Какво? О! Всичко това са глупости, съчинени от пресата. Всичко е простено, забравено! Сега сме страхотни приятели, невероятно привързани един към друг! Ето защо всичко това е толкова смешно. След стилиста ми, той беше първият човек, когото видях — е, на практика бях заслепена от светкавиците на всички онези камери. Не обичам да привличам вниманието — по природа съм много сдържан човек, — но изпитвам уважение към публиката. Ако си постоянно пред очите й, тя те подкрепя — а мен наистина ме подкрепи. Хората обожават хотелите ми и (сега вече не говоря за бизнеса) това означава толкова много за мен на лично ниво! Тогава им го дължиш — длъжен си да споделиш част от чудото на живота си, както добрите, така и лошите неща.

Но да, посетих Джак. Моля? О, не. Забраних му да ме посещава в затвора. Забраних на всички членове на семейството ми да го правят. Клаудия дойде веднъж. Беше толкова болезнено да я видя там, ухаеща на външния свят. И категорично не желаех внукът ми да запази в паметта си това преживяване. Затворът не е място за деца. В това съм абсолютно убедена.

Госпожица Иносънс Ашфорд се усмихва към златната маса, която — освен с кобалтовосиньо матирано стъкло с гравиран портрет на Иносънс отстрани — е покрита с фотографии в сребърни рамки на внука й Джордж, малката Моли и сияещите им родители — защото Тим и Емили Фортлин са едно безкрайно щастливо семейство.

— Знам. Не е ли чудесно? Всички ги критикуваха, защото бяха толкова млади, но Емили винаги е познавала сърцето и чувствата си. Такова интелигентно момиче е. Дори графът се осъзна.

— А сега — привежда се тя напред — имам среща с една благотворителна организация, свързана със затворниците. Те вършат толкова полезна работа и, разбира се, ако мога да им помогна със съвет или с набиране на фондове… Мога ли да ти помогна с още нещо? Искаш ли да хапнеш нещо топло, преди да си тръгнеш?

Уверявам госпожица Иносънс, че всичко е наред, и тя ме целува сърдечно по двете бузи.

— За мен беше удоволствие да се запознаем — казва тя и ме стиска забележително силно за раменете. — Толкова приятно си прекарах! Боя се, че говорих с часове! Ако имаш още някакви въпроси, обади се на помощника ми Джеймс — веднага ще те свърже.

Изпраща ме сама, като освобождава иконома с махване на ръка, и аз заставам на мраморните стъпала пред вратата й, загледан в безстрастното лице на един каменен лъв. Още съм задъхан и запленен от срещата ни. Чарът на госпожица Иносънс е хипнотичен, а липсата на самосъжаление — удивителна. Читателю, той трябваше да се ожени за нея!

„Сънди Таймс“