Саша Блейк
Отмъщение (5)

Клаудия

Лондон, 1997

Извиненията й да не прави секс с годеника си бързо се изчерпваха.

Кой би помислил, че един мъж може да е толкова настоятелен? Напомняше й за Джей Ар, когато скимтеше и си искаше разходката. Цялата й вечер бе съсипана, защото още в началото тя изпадна в паника при мисълта за това, което щеше да се случи после.

Балетът бе невероятен. Силви Гилем бе любимата й балерина — толкова силна и високомерна, че не трябваше да се тревожи за нея. Дори когато гледаше Дарси Бусел, Клаудия си тръгваше скована от напрежението, с което й пожелаваше да не се олюлее. Но докато седеше в разкошната „Опера Хаус“, гледаше как Силви танцува Одет/Одил и държеше ръката на Мартин, тя се чувстваше като в рая. В безопасност. Освен това класическият балет бе усъвършенствал изкуството да бъде изцяло лишен от намек за секс. Само ако можеше „Лебедово езеро“ — дълго едва три часа и малко — да продължи още!

Сега седяха в уютно попътно заведение, „Кристофърс“, и тя отказваше да изпие втора чаша вино. Мартин нямаше да я вкара в леглото по този начин. Почувства как раменете й се стягат и това я подразни. Той трябваше да уважава желанията й. Вместо това й се ядоса.

Трябваше да му обясни какво й се бе случило като дете, но прекалено се срамуваше. Обичаше Мартин и възнамеряваше да се омъжи за него и да заживеят щастливо до края на живота си. Нямаше да рискува бъдещето им, като му каже истината.

Той бе поръчал пилешки гърди — гърди! Дори менюто й се подиграваше с намек за секса, който не правеха. Тя бе поръчала кюфте от кълцана сьомга със спанак и масло, картофен крем — крем, като отвратителния рефрен от онази песен, „Мазна светкавица“: „момичетата ще се намажат с крем“. Беше толкова обсебена от мисълта да не прави секс, че бе обсебена от секса.

Хранеше се бавно и щеше да поръча десерт, ако се наложеше — по-добре дебела, отколкото изчукана. В очите й запариха сълзи.

— Хей, мишле. Какво става?

— Добре съм. Просто имам… — Знаеше, че ако каже „главоболие“, настроението му ще се развали. — Влезе ми нещо в окото.

Той доближи лице към нейното и се престори, че я оглежда.

— Боже мой, да, наистина… казва се очна ябълка.

Тя се усмихна въпреки волята си.

— Това е най-тъжната усмивка, която съм виждал. Човек би си помислил, че не си щастлива, сгодена за дъртак като мен.

Харесваше го такъв — красив, забавен, на обществено място, което изключваше интимности. Усмихна се, този път наистина, хвана ръката му и я целуна.

— Мартин, в целия свят няма друг дъртак, за когото бих предпочела да съм сгодена.

— Ще те изпробвам — каза закачливо той. Спокойно, нежно, така че тя не осъзна какво се случва, той взе ръката й и я спусна в прикрития си от елегантната бяла покривка скут. Тя почувства как пръстите й попадат върху нещо твърдо, топло, а сега и хлъзгаво. Заприлича й на топка за билярд, но…

Преди да успее да се спре, тя изкрещя, скочи и преобърна стола си.

Всички сервитьори в помещението се втурнаха към масата им, като лекари и медицински сестри, когато мониторът покаже равна линия.

— Мадам! Какво има? Какъв е проблемът?

Дишането й излизаше на кратки тласъци, не можеше да си поеме дъх и трескаво затърси инхалатора в чантата си. Беше толкова бясна, че ако беше в състояние да говори, навярно щеше да каже: „Храната е великолепна, но се стреснах, когато гаджето ми ме подмами да докосна еректиралия му пенис.“

С бързо, гневно движение Мартин извади инхалатора от чантата й и го тикна под носа й. После с нисък, спокоен глас се обърна към притеснените сервитьори:

— Всичко е наред. Съжалявам, че ви притеснихме. Годеницата ми изпитва ирационален — почти изръмжа последната дума — страх от… — Направи пауза. — … от яйчен крем.

Яйчен крем ли? Клаудия виждаше, че и сервитьорите не могат да повярват.

— Помислих си, че може да й хареса да опита тортичка с яйчен крем и летни плодове, но, разбира се, бях забравил за абсолютното й отвращение към крема. Колко глупаво от моя страна! Нали разбирате… — в гласа му имаше горчива и все пак разговорлива нотка — … тя не може да понася самото усещане на крема, камо ли вкуса му, и самата мисъл за това я хвърля в паника.

Клаудия ридаеше, без да може да се спре. Знаеше, че лицето й е грозно, сгърчено, червено.

Изражението на главния сервитьор беше непроницаемо.

— Струва ми се, сър — заяви той с леден глас, — че придружителката ви е извънредно разстроена и някой трябва да се погрижи за нея. Моля ви, мадам — обърна се към нея с деликатно разбиране, което я накара да изпита желание да се вкопчи в него с всички сили, — ястието е за сметка на заведението. Извинявам се, ако неволно сме ви разстроили. Моля ви, опитайте да се насладите на останалата част от вечерта си.

Той хвърли последен непроницаем поглед към Мартин, кимна рязко и се оттегли, следван от подчинените си.

— Много ви благодаря — прошепна Клаудия и се стегна, за да излезе със спокойна крачка от помещението.

Когато персоналът вече не можеше да я види, тя побягна по спираловидното каменно стълбище, излезе в мразовитата английската нощ и продължи да тича.

— Чакай, чакай!

Не му обърна внимание, но той сграбчи рамото й и я задържа. Тогава го удари през лицето.

— Как смееш! Кажи „извинявай“, кажи „извинявай“!

Знаеше, че звучи като разглезено дете, но не можеше да се спре. Той щеше да се извини, задето бе проявил такава… вулгарност, щяха да се целунат и да се приберат у дома в отделните си легла.

Винаги ставаше така.

— Не — заяви той с тиха, студена ярост. — Не, Клаудия, няма да кажа „извинявай“. И повече не ме удряй, защото и аз ще те ударя, и то по-силно от теб. Срещаме се от две години, от цяла шибана година сме сгодени, а ти все още не ме допускаш до себе си! Мамка му, писна ми да ме караш да се чувствам като похотлив дъртак. Нямам какво да губя, ако се държа като такъв. Писна ми да ме лъжеш — ти и вечните ти главоболия, мигрени, болки в стомаха. Всичко това са пълни глупости. Не е в стила ми да подмамвам жена да ми хваща оная работа под масата, но казах, че ще те изпробвам. Изпробвах те и знаеш ли какво? Мамка му, провали се! И се питам защо, по дяволите, сме сгодени, защо ще се женим, щом очевидно те отблъсквам!

Той се обърна и се отдалечи.

Тя се загледа след него.

Тази вечер бе абсолютна катастрофа и за всичко бе виновна тя.

Искаше да хукне след него, да го помоли за прошка, но имаше ли смисъл? Само истината за поведението й щеше да свърши работа, а истината щеше да разбие връзката им на пух и прах.

Всички гадости от миналото й им пречеха.

С тази връзка беше свършено още преди някой да разбере, че са сгодени. „Само почакай Джим да разбере!“ Джим, помощник-редакторът, непосредственият заместник на Мартин, арогантен и бездарен женомразец, ненавиждаше Клаудия. Едва се сдържаше да не свие устни, щом я зърнеше: навярно предполагаше, че чука Мартин до забрава всяка нощ и се питаше защо не чука него?

Ако Джим разбереше, реката от злоба щеше да прелее извън бреговете си. Той щеше да снесе информацията на „Прайвит Ай“ и да я представи като уличница. Вестниците, включително нейният, щяха да подхванат клюката, защото когато предполагаема наследница се омъжва за простосмъртен, особено седемнайсет години по-възрастен от нея, това винаги е новина.

И тогава баща й и Иносънс щяха да побеснеят от гняв — баща й, защото нямаше да му хареса мисълта, че Клаудия има… това, което нямаше. Освен това му харесваше той да е мъжът с по-младата съпруга.

Иносънс щеше да намери нещо, за което да я критикува. Веднъж, когато Клаудия беше петнайсетгодишна, Иносънс се върна пияна от рехабилитационния център. Олюлявайки се през балната зала, смучейки бира от кутията и следвана от цигарен дим и лисичи кожи, тя предупреди Клаудия да не „разводнява кръвната линия“. Сега Иносънс бе боядисала косата си розова и не говореше толкова много за кръвта, но Клаудия знаеше, че няма да одобри Мартин. Той беше страхотен и Иносънс щеше да го пожелае за себе си. Но, разбира се, сега всичко това нямаше значение — мечтите й за раздразнени родители и вбесени колеги бяха само фантазии, защото сега връзката й с Мартин Фрешуотър бе обречена.

Тя хвана такси и се прибра у дома. Облече си най-меката, стара и безвкусна пижама. Преди няколко месеца в изблик на лудешки оптимизъм Мартин й бе купил розова нощница от „Ла Перла“, която мълчаливо я укоряваше от кутията си на един висок рафт. Клаудия въздъхна и се облегна на нещо рошаво.

— Джей Ар. Време за пиш-пиш. Да тръгваме.

Тогава забеляза белия плик без марка, пъхнат под входната врата. „Не и още едно парти в сградата!“ Тези хора бяха невъзможно весели. Тя разкъса плика, прочете бележката и по гръбнака й пропълзя тръпка.

„Клаудия,

Пиша ти като приятел. Трябва да сложиш край на връзката си с Мартин Фрешуотър. От нея няма да излезе нищо добро, само агония и нещастие.

Съжалявам.“