Дейвид Морел
Призрачни светлини (79)

78.

Рейли усети, че бюрото под главата му се тресе. Той се изправи в тъмнината. Температурата в стаята се беше повишила достатъчно, за да започне да се поти.

„Естествено, че ще се повиши — помисли си полковникът. — Генераторът се повреди. Климатичната инсталация е спряла да работи“.

„Но ако е така, тогава помпата, която вкарва и изкарва въздух, също е спряла да работи — осъзна той. — И кислородът в това помещение е единственият, с който разполагам“.

Тъмнината го караше да си представя, че стаята е по-малка, отколкото беше в действителност.

„Спокойно. Дишай бавно и плитко. Има достатъчно въздух“.

Бученето в ушите му продължаваше, а тапите в тях го изнервяха допълнително. Шумоизолиращите слушалки стягаха главата му. Изпод тях капеше пот. Рейли я избърса с ръце.

Мъчеше го жажда. Трябваше да сложи бутилки с вода върху бюрото, докато лампата все още мъждукаше.

Когато се изправи, столът му изскърца отчетливо в мрака. Той се обърна наляво, протегна ръце и тръгна бавно, като плъзгаше крака по пода и опипваше празното пространство. Изведнъж, по-скоро, отколкото бе очаквал, пръстите му докоснаха гладкия метал на шкафа.

„Никакъв проблем“.

Бутилките с вода бяха в най-горното чекмедже. Полковникът бръкна в него и извади три бутилки, които притисна към тялото си с лявата си ръка. После взе с дясната две енергийни десертчета и се затътри обратно към бюрото.

Блъсна се в някакъв остър ръб. Като ругаеше, Рейли остави бързо нещата, които носеше, върху плота на бюрото и започна да разтрива бедрото си. Носът му потече от влажния въздух. Той го избърса с една носна кърпичка, после намери опипом стола си, който изскърца отново, щом се стовари отгоре му. Отпи три големи глътки от едната бутилка, избърса мокрите си устни, скъса опаковката на едно от десертчетата и внезапно започна да му се повдига.

Водата, която беше погълнал, имаше някакъв остатъчен вкус на метал. Нима беше започнала да се разваля?

„Ще я повърна ли?“

От лицето му шуртеше пот. Бюрото продължи да се тресе, но тъмнината вече не му се струваше толкова гъста, може би очите му бяха започнали да привикват към нея. Имаше чувството, че забелязва очертанията на бутилките с вода.

„Естествено. Винаги съм имал прекрасно зрение“.

В тъмнината се появиха сиви отсенки. Вече нямаше никакво съмнение, че вижда силуетите на бутилките. Това беше добрата новина. Лошата беше, че бученето в ушите му се беше засилило и всеки момент можеше да повърне заради вкуса на метал в устата си.

Виждаше все по-ясно бутилките, но му се струваше, че плуват в мъгла.

„По дяволите, потта влиза в очите ми“. Той ги избърса с опакото на ръката си, но бутилките останаха замъглени, въпреки че тъмнината беше избледняла и вече различаваше сивите очертания на бюрото.

И енергийните десертчета.

И ръцете си.

Ефектът беше подобен на начина, по който нощта избледнява преди зазоряване. Рейли видя шкафа. Видя стените и металната врата срещу себе си, но всичко продължаваше да е замъглено.

Той разтърка очи, за да ги избърше от потта. В стаята вече беше достатъчно светло, за да различава цветове — оранжевите опаковки на енергийните десертчета, сините етикети на бутилките с вода, червеното по ръцете си. Червено?

По бюрото имаше капки кръв. Ризата му също беше окървавена. Ужасен, полковникът осъзна, че металическият вкус в устата му не се дължи на водата и че влагата по лицето му не е от пот. Беше кръв, която течеше от очите и от ноздрите му.

Той изпищя.

От пода, стените и тавана се излъчваше светлина. Рейли се втурна към вратата, отключи я и я отвори със замах. Светлината беше толкова силна, че се наложи да заслони очи с ръце.

Пред него лежаха хората от екипа му. Дрехите им бяха подгизнали от кръв, а тези, които все още бяха живи, стенеха. Един мъж намери достатъчно сили, за да насочи карабината си към него.

Полковникът се наведе и грабна карабината с гранатомета, но не се наложи да я използва — мъжът, който беше насочил оръжието си към него, се свлече мъртъв на земята, а карабината му изтрака върху бетонния под.

Рейли прескочи набързо труповете, отвори следващата врата и се втурна в помещението, където бяха паркирани вече безполезните джипове. Светлината стана още по-силна, докато тичаше към стълбището, което щеше да го изведе на повърхността.

„Ако тичам достатъчно бързо, може би ще успея да се отдалеча“.

„Не съм бил изложен на лъчението толкова продължително, колкото другите от екипа. Може би ще спра да кървя“.

Полковникът се втурна нагоре по стълбите, като дишаше тежко. Стигна до външната врата на комплекса, натисна дръжката и я блъсна с рамо, но не успя да я помръдне. Набра комбинацията от цифри, която отключваше електронната ключалка, но вратата пак не помръдна.

„Разбира се — помисли си той. — Без ток електронната ключалка няма да се задейства!“

Като виеше от ярост, Уорън се спусна по стълбището, взе карабината и изстреля една граната по вратата. Експлозията го събори на земята. Когато димът се разнесе, видя, че вратата виси накриво.

С капеща от лицето му кръв, Рейли изтича отново нагоре по стълбите, влезе в порутения хангар и се втурна към изхода. Ярката светлина отзад се засили, но пред него се виждаше тъмният път.

„Продължавай да тичаш!“

Успя да направи само три дълги, паникьосани крачки, после нещо изскочи от мрака, блъсна го в гърдите и го събори по гръб. До гърлото му изщракаха челюсти. Немската овчарка. Муцуната й беше окървавена. Кучето беше побесняло и се опитваше да му прегризе гръкляна. Рейли го стисна за врата и се помъчи да го отхвърли от себе си. Кучето започна да го дере и да се мята. Беше въпрос на време да изпусне хлъзгавата му от кръв козина.

Миг преди да му разкъса гърлото, немската овчарка вдигна глава и се загледа към оградата. Кръвта по муцуната й отразяваше блясъка на въртящи се светлини. Тя изскимтя, обърна се и избяга в тъмнината.

Уорън се изправи с мъка на крака и тръгна напред, като се олюляваше. При сблъсъка с кучето слушалките бяха паднали от главата му. Течащата кръв беше разхлабила тапите в ушите му. Без тяхната защита той чу съвсем отчетливо някаква смесица от съскане, пращене и жужене, което идваше някъде иззад гърба му.

Чу и нещо друго.

Бръмченето на самолет.

От всичко, което беше разказвал дядо му, най-силно впечатление му бе направила историята за неговия прадядо. Той бил излетял в тъмното небе с един биплан от Първата световна война, за да се опита да открие източника на светлините. Като момче Рейли си бе представял многократно как бипланът се отдалечава и става все по-малък в далечината, докато се превръща в точица.

И накрая изчезва.

„Моят прадядо“.

Той се обърна и беше заслепен от огромна светлинна вълна, която се носеше към него. Пасището гореше в далечината и пламъците увеличаваха блясъка на светлината, а димът я отразяваше. Полковникът зяпна от удивление при вида на трептящите цветове, сред които преобладаваше оранжевото — оранжево като слънцето.

Сред цветовете се движеше нещо.

Появи се биплан, който не беше забелязал по-рано, защото беше оранжев, досущ като пламъците, които го обгръщаха. Бипланът имаше две седалки, разположени една зад друга. Пред пулта за управление на задната седалка седеше мъж. Беше с униформа и пилотски очила. Личеше си, че е красавец, въпреки голямото разстояние.

Имаше мустаци. Зад гърба му се развяваше шал.

Преди да си е дал сметка какво прави, полковникът се затича по пистата на старото летище. Знаеше, че трябва да бяга към пътя, но откакто беше навършил тринадесет години, не искаше нищо друго, освен да научи тайната на светлините.

Когато беше станал на осемнадесет, той беше дошъл тук, беше претърсил руините на въздушната база и беше намерил вход към подземния комплекс. После беше постъпил в армията — също като дядо си, — решен да се издигне във военното разузнаване. Накрая беше получил достатъчно власт, за да издири докладите на прадядо си за светлините, а покрай тях и докладите на дядо си.

Бипланът се приближаваше.

Внезапно двигателят му угасна.

Бипланът изчезна. На негово място се появи малък самолет с един чифт крила — „Чесна“, чийто двигател също не работеше и перките му се въртяха безпомощно. Рейли видя в кабината му мъж и жена. Лицата им бяха изкривени от страх.

Самолетът щеше да се разбие всеки миг.