Дейвид Морел
Призрачни светлини (21)

20.

Докато се промъкваше към платформата, сърцето му бясно туптеше, сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Ръцете му трепереха. Пейдж опита да се овладее.

Дървените дъски, от които беше издигната стената, не можеха да го предпазят от бронебойните куршуми на АК-47, но поне му служеха за прикритие. Той внимателно се наведе и надникна иззад ъгъла.

Слабата светлина от другата страна на платформата разкри кошмарна картина. Навсякъде лежаха тела. Някои помръдваха, но повечето бяха неподвижни.

Стрелецът вървеше дебнешком между тях.

— Те идват от пъкъла! — Той стреля в едно от проснатите пред нозете му тела и проблясъкът от изстрела очерта зловещо силуета му. — И ще се върнат там!

„Къде е Костиган?“ — запита се трескаво Пейдж.

После дъхът му секна за миг, защото съзря тялото на полицейския началник. Изстрелът го беше покосил недалече от наблюдателната платформа. Пистолетът му беше паднал до протегнатата му напред безжизнена ръка.

Обезумелият стрелец прати още един куршум в едно от помръдващите тела. Кървав гейзер изригна във въздуха. След това той захвърли празния пълнител и зареди нов толкова бързо, че Дан нямаше време дори да притича през паркинга, за да го нападне.

Освирепелият мъж се прицели в още едно потръпващо тяло, но внезапно отпусна оръжието. Обърна се назад. Вниманието му бе привлечено от нещо друго. Пейдж проследи погледа му.

И застина…

Стрелецът гледаше към очертаващия се в тъмнината голям бял силует, от чиято вътрешност се разнасяха хленч и ридания на хора.

Туристическият автобус.

„Боже мой!“ — помисли си Пейдж. Много от разочарованите се бяха върнали по седалките, преди да започне стрелбата.

Стрелецът, който все още бе обърнат с гръб към него, тръгна към автобуса. Разглеждаше съсредоточено тъмните му стъкла. После изправи рамене и сякаш обзет от енергия, пое с решителни крачки към новата си цел, прескачайки труповете по земята. Когато заобиколи преднината на автобуса и изчезна от другата му страна, където се намираше вратата, Дан се изкуши да притича до Костиган и да вземе пистолета. Но звукът от стъпките му върху чакъла едва ли щеше да остане незабелязан. Шансът да стигне до оръжието, преди мъжът с автомата да го чуе и да започне да стреля по него, беше минимален.

В този миг стрелецът удари с юмрук по вратата на автобуса.

— Отворете! — изрева страховито той.

Пейдж пристъпи заднешком край дъсчената стена на наблюдателната платформа. После се насочи към обгърнатия в тъмнина път, по който можеше да се приближи незабелязано до автобуса.

— Отворете проклетата врата!

Дан стигна до пътя и закрачи бързо по него — маратонките му не издаваха никакъв шум.

В този миг се разнесе звън на метал. Стрелецът беше открил огън по автобуса. Куршумите на автомата можеха да пробият ламарините с лекота и да покосят скупчените вътре човешки тела. Дан изтръпна от мисълта каква касапница щеше да настане след малко…

Екна нов изстрел. Някой изпищя.

Пейдж свърна от пътя към автобуса и забави ход.

Следващият изстрел бе последван от ужасен вик. Един от прозорците се пръсна и стъкълцата се посипаха по чакъла. Уплашените гласове на хората прозвучаха по-силно.

В същия миг Дан чу друг, още по-обезпокоителен шум — шуртенето на течност по земята. Разнесе се миризма на бензин.

— Идват от пъкъла! — изкрещя стрелецът. — И ще се върнат там!

Ноздрите на Пейдж потръпнаха. Той знаеше от обучението си в полицейската академия, че изстрел по резервоара на едно превозно средство може да предизвика пожар и експлозия единствено във филмите. Този тип можеше да стреля по резервоара на автобуса цяла нощ, но освен да го направи на решето, друго нямаше да постигне.

Течността продължаваше да се плиска по чакъла. Миризмата на бензин се усили.

Пейдж се наведе и предпазливо пристъпи напред, като се надяваше, че силуетът му ще остане незабележим в тъмнината. Надникна иззад автобуса и видя мъжа, който беше погълнат от стрелбата по резервоара и не обръщаше внимание на нищо друго. Внезапно онзи отстъпи назад и застана до локвата бензин, която се бе образувала върху чакъла.

„О, боже, да не би…“

Стрелецът остави автомата и извади кутия кибрит от джоба на ризата си.

Дан се втурна към него.

Мъжът измъкна една клечка и я драсна в кутията. Тя се запали.

После чу стъпките на Пейдж и се обърна. Светлината от пламъчето хвърляше сенки по лицето му, които подчертаваха зловещия му вид. Очите му отразяваха блясъка и сякаш пламтяха.

Той запали цялата кутия.

Дан се хвърли към него, като крещеше с всички сили, за да отвлече вниманието му от кибрита.

Лудият пусна горящите клечки миг преди Пейдж да го блъсне с цялата си тежест. Докато двамата падаха, Дан се помоли те да угаснат, но чу зад гърба си съскане и пращене. Нощта се озари от пламъци. Лъхна го вълна от горещ въздух.

Обзет от ярост, той блъсна главата на мъжа в чакъла. Чу се глухо хрущене. Ала лудият само изръмжа и замахна с ръката си толкова силно, че отхвърли Пейдж настрани. Беше едър и мускулест, силата му беше изумителна. А и навярно се намираше под влиянието на някаква дрога.

Пламъците се извисиха и обгърнаха част от автобуса. Дан запълзя трескаво назад, за да ги избегне.

Прозорците започнаха да се пръскат от горещината, биковете на затворените вътре хора станаха истерични. Дан видя, че стрелецът посяга към автомата си, скочи на крака и отново се хвърли към него. Сблъсъкът беше толкова силен, че запрати и двамата далече от автобуса.

Паднаха върху чакъла, вкопчени един в друг. Пейдж, който се озова отгоре, опита да забие юмрук в адамовата ябълка на противника си, но мъжът се извъртя рязко и избегна удара. После замахна на свой ред и удари Дан в рамото с такава сила, че го отхвърли от себе си. Пейдж изстена и протегна крак, за да спъне стрелеца, който се втурна към оръжието си. Мъжът се строполи тежко на земята.

Пламъците се издигнаха високо над автобуса и силна горещина облъхна лицето на Дан.

— Отворете вратата! Излезте от вътре! — изкрещя той.

После отново се хвърли върху стрелеца и стегна лявата си ръка около врата му в задушаваща хватка. Присви другата си в юмрук и започна да го налага в корема.

Мъжът се изви назад и го блъсна с нозе. Дан се претърколи и се удари с гръб в бронята на някакъв паркиран зад него автомобил. Изстена от болка, а противникът му се надигна от земята, после с всичка сила се оттласна от колата и се стовари върху него. Пейдж се свлече върху чакъла и изстена отново, когато усети смазващата тежест на мъжа върху себе си.

Не можеше да диша.

Опита пак да сграбчи за шията побъркания стрелец, ала бързо охлаби хватката, защото онзи скочи моментално на крака. Изрита го от дясната страна и пак се втурна към автомата.

Огънят с фучене се разпространи към предницата на автобуса. Дан усети горещината му през ризата си.

Мисълта за заклещените вътре хора сякаш го изпълни с нова сила и той се надигна.

Стрелецът стисна автомата.

Пейдж го нападна в гръб и го блъсна в пламъците. Мъжът залитна и се удари в нагорещената броня на автобуса.

Дрехите и косата му пламнаха.

Той се обърна към Дан. Изглеждаше зловещо ухилен. Или може би това се дължеше на ефекта от трепкащите отблясъци на пламъците върху разкривеното му от ярост лице.

Мъжът изтърва автомата си.

После протегна обгърнатите си в пламъци ръце и пристъпи напред. Пейдж се отдръпна, залитайки.

Горящ като факла, стрелецът продължи да върви към него с протегнати ръце и изкривена в гротескна усмивка уста.

Дан отстъпи назад. Гърбът му опря във вратата на паркирания автомобил. Втрещен, той опита да се втурне покрай колата, за да избегне огнения кошмар, който го преследваше.

Зловещата усмивка на стрелеца сякаш постепенно изчезна. Плътта му гореше. Намираше се ужасно близо до него и миризмата беше отвратителна.

Убиецът разтвори ръце, за да поеме Пейдж в огнената си прегръдка, ала внезапно залитна настрани.

Звукът от изстрела беше почти недоловим сред рева на пламъците. Вторият изстрел го накара да се олюлее. Главата му се отметна рязко назад и на лицето му за пръв път се изписа болка.

Третият и четвъртият изстрел го събориха на колене.

Петият пръсна главата му.

Мъжът се строполи по лице, а тялото му продължи да гори върху чакъла.

Дан се отдръпна от него и погледна встрани.

Изстрелите бяха дошли от Тори. Тя стискаше пистолета на Костиган с две ръце. Беше ги протегнала пред себе си така, както я бе учил. Лицето й беше изкривено от ярост. Тя натисна отново спусъка и стреля в пламъците, които пълзяха по тялото на мъжа.

— Копеле! — изкрещя Тори. — Копеле!

Вратата на автобуса се отвори с трясък. Навън заизскачаха мъже и жени, обгърнати в дим. Като плачеха, пищяха и кашляха, те се пръснаха из тъмнината наоколо, оставяйки зад себе си автобуса, който бе заприличал на горящ ковчег.

Дан заобиколи бързо колата и приближи Тори. Тя стреля още веднъж в пламъците, които обгръщаха трупа на стрелеца.

— Сега ти ще гориш в пъкъла! — изкрещя жената.

— Тори. — Дан застана до нея и посегна към оръжието. — Всичко е наред. Той вече не може да нарани никого. Дай ми пистолета.

Тя изстреля още един куршум в горящия гръб на мъжа.

— Кучи син!

— Мъртъв е — успокои я Пейдж. — Пистолетът вече не ти е нужен.

Той внимателно посегна към оръжието и го натисна надолу, принуждавайки я да отпусне ръце.

— Дай ми го.

Дланите й потръпнаха колебливо, ала тя бавно разтвори пръсти. Дан взе пистолета.

Отново усетиха страхотната горещина от пламъците. Той я накара да заобиколят автобуса и я отведе далече от огъня. Почувстваха облекчение, когато се озоваха в студената тъмнина.

Хората, на които беше помогнал да избягат от автобуса, бяха насядали до оградата и ридаеха. Земята беше осеяна с трупове. Пейдж преброи двадесет, но знаеше, че са повече. Някои тела се гърчеха от болка. Ала повечето бяха мъртви.

— Тори, не гледай — зашепна той и я поведе към колата й с надеждата, че там ще се почувства в безопасност. Но сатурнът беше заключен. Дан бръкна в джоба на дънките й, ала не намери никакви ключове. „Сигурно са в чантата й“ — помисли си.

Отведе я при пейката върху наблюдателната платформа. Огледа се, но не можа да забележи чантата й в тъмнината. Накара я да седне, като й обеща, че ще се върне след минута.

Изтича до Костиган. Каубойската му шапка лежеше до него. Лявата половина на главата му беше покрита с кръв. Пейдж докосна китката му и усети пулс.

— Дръж се — каза му той.

Намери ключовете от полицейската кола в джоба на Костиган и изтича при патрулката, като натисна бутона за отключване върху ключодържателя. Влезе в колата и грабна микрофона на радиостанцията.

— Ранен полицай! Ранен полицай!

— Кой се обажда? — попита сърдит глас. — Как се добрахте до тази радиостанция?

— Ранен полицай! — Гласът на Дан трепереше прекалено силно, за да го овладее достатъчно и да се представи, а и да опише случилото се. — Бях с началника! Простреляха го!

— Какво?

— Има поне двадесет трупа. При наблюдателната платформа в покрайнините на града. Един автобус гори и… — Чак сега си даде сметка за мащабите на трагедията. — Нападателят е мъртъв, но имаме нужда от цялата помощ, която можете да ни осигурите.

— Ако това е някаква шега…

— Погледнете хоризонта на изток от града. Би трябвало да видите заревото от пожара.

— Момент… — Последва кратка пауза. — Ужас… Ще ви изпратя помощ възможно най-бързо.

Дан седеше вцепенен в патрулката, като се взираше през предното стъкло в опустошението. Отблясъците от огъня танцуваха по труповете. Като стисна зъби заради болката в ребрата, той слезе от колата и тръгна към избягалите от автобуса хора, заобикаляйки локвите кръв.

— Помощта е на път — увери ги Пейдж.

— Благодаря ви — каза една жена през сълзи. — Благодаря, че ни спасихте.

— Бях сигурен, че ще умра — обади се някакъв мъж, който не спираше да трепери. — Никога не съм бил толкова изплашен.

— Защо го направи? — попита някой. — Защо?

Докато пламъците бушуваха, Дан забеляза, че има и други оцелели, които започнаха да излизат предпазливо от скривалищата си. Някои бяха пропълзели под колите.

Други бяха притичали през пътя и се бяха скрили в потъналото в мрак поле.

Един възрастен мъж тръгна колебливо между труповете.

— Къде е Бет? Къде е… — Старецът спря и изстена. От скръбта краката му се подкосиха и той се свлече на колене. Обхвана с две ръце главата на една от застреляните жени.

Пейдж се върна при наблюдателната платформа с натежало от мъка сърце.

Тори вече не гледаше втренчено пасището. Беше се навела, отчаяно захлупила лице в дланите си.

Трепереше.

Той забеляза върху пейката анорака, който му бе дал Костиган. Взе го и го наметна върху раменете й. После видя дамската й чанта на земята, където жена му сигурно я беше изпуснала, стресната от стрелбата. Вдигна я на пейката. След това седна безмълвно до Тори, прегърна я през кръста и се заслуша във воя на приближаващите сирени.