Дейвид Морел
Призрачни светлини (37)

36.

— Значи надписът на табелата не е преувеличавал опасността? — попита Брент, докато стояха на ярко осветения покрив на авто караваната, а тълпата кръжеше нетърпеливо на тъмния паркинг долу. Анита продължаваше да насочва камерата към него и Хамилтън.

— По време на Втората световна война в тази зона е имало активен военновъздушен полигон. — Гласът на Лутър звучеше така, сякаш го измъчваше болка. — Този толкова изолиран район е бил идеалното място за летателните екипажи да се упражняват в бомбардиране. Обикновено бомбите, които са пускали, не са имали детонатори и експлозиви. Но понякога са били истински — за да привикнат екипажите на ударните вълни. Не всички бомби са се взривили при падането си на земята. След толкова много години детонаторите бяха станали много неустойчиви.

— А вашият приятел оцеля ли?

— Джони? — Хамилтън направи гримаса, сякаш споменът бе пред очите му. — Той и двамата мъже в пикапа бяха разкъсани, минавайки над две бомби.

— Съжалявам да го чуя. — Репортерът, естествено, вече го знаеше. Лутър му бе разказал за това по-рано същия ден. Обаче Лофт искаше да покаже съчувствие пред зрителите.

— Никой не пожела да отиде да ги търси в тъмнината — продължи Хамилтън. — Една местна жена пилот излетя на зазоряване. Тя прелетя над зоната, видя останките и даде координатите на мястото. Но дори и тогава спасителният отряд не можеше просто да се втурне натам от страх да не взриви други бомби. Стигнаха на мястото чак в средата на следобеда. — Той поклати глава, лицето му бе пребледняло като на болник. — Дотогава койотите бяха добрали до това, което бе останало от телата, и…

Брент реши, че е време да смени темата. От предаването се очакваше да бъде като таблоид, без да се описва зверове разкъсват трупове.

— А светлините? Какво стана с тях?

— Те просто изчезнаха. Следващата нощ не се появиха отново, на по-следващата също. Минаха няколко месеца, преди да се върнат.

— Казахте, че светлините са преследвали мотоциклета на вашия приятел и камионетката.

— Както и другата камионетка, и двамата каубои. Така поне ми се стори. Естествено, може да е било оптическа измама. По време на разследването психиатърът заяви, че всички просто сме били увлечени, че сме видели светлините, защото сме искали да ги видим, и когато един се е паникьосал, всички сме били обхванати от паниката. Не знам в какво да вярвам. В онази нощ светлините със сигурност ми изглеждаха реални и определено изглеждаше, че имат собствена воля. Те толкова силно изплашиха единия от конете, че той си счупи крака, а другият хвърли ездача си и побягна. Това беше жребецът, който видях да галопира към мен. Каубоят си счупи едната ръка и ключицата.

— А какво стана с вас? От това, което казахте, светлините явно не са ви безпокоили.

— Седях в тъмнината дълго време, мъчейки се да осмисля какво бях видял. Опитах се да си кажа, че очите са ми изиграли номер. Но ако виждах някаква халюцинация, Джони и мъжете от камионетката трябваше да са видели точно същата халюцинация. Защо иначе щяха да карат толкова бързо, за да се махнат? Когато най-сетне събрах смелост да обърна джипа и да се върна на този паркинг, си дадох сметка, че яката на ризата ми беше мокра.

— Мокра?

— От кръв.

— Какво? — Лутър не му го беше казал преди това.

— Имаше и звук.

— Звук ли?

— Много висок. Почти недоловим. Чувствах го като гореща игла, забита в тъпанчетата ми. Те се спукаха…

— Спукали са се?

— Тъпанчетата ми. Кръвта течеше от ушите ми. Не можех да чувам в продължение на три месеца. Лекарят ми се страхуваше, че ще остана завинаги глух. Странно колко много неща от онази нощ бях изхвърлил от паметта си. Като говоря отново за това…

В действителност Хамилтън изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче.

„Време е да приключим с това“ — каза си Брент. Той посочи към тъмнината:

— А сега, след всичките тези години, се случи още една трагедия заради светлините. Ще направим кратка пауза. Щом се включим отново, ще насочим нашите камери към зоната зад мен и ще се опитаме да намерим някои отговори относно…

— Виждам една! — извика някой от тълпата.

— Къде?

— Ей там. Вдясно.

— И аз я виждам.

Лофт усети как авто караваната се разлюля, когато навалицата се заблъска в онази посока.

— Вижте! Половин дузина светлини.

Брент видя Анита да се придвижва напред с камерата.

— Къде? — изкрещя някой. — Още не ги виждам.

— Вдясно — отвърна му друг.

Лофт се загледа в посоката, която сочеха много хора. Единственото, което видя, бе тъмнина. Надяваше се, че операторите на земята и в хеликоптера следват инструкциите му и са насочили камерите към множеството. Хората бяха историята. Техните реакции ставаха безумни.

— Да. Боже мой, прекрасни са! — възкликна една жена.

Внезапно Брент съзря нещо в далечината. Шест светлини, които сякаш плуваха. Те се събраха по двойки, после се разделиха.

— Виждам ги — заяви той на телевизионните зрители. — Това е удивително! Вие сте първата публика, която съзира тайнствените ростовски светлини.

Сега Анита стоеше до него, насочила камерата към светлините. Напрегнатото й изражение му показа, че заснема невероятни кадри.

— Може би това ще ни помогне да разберем какъв е източникът им — каза Брент на зрителите.

— Това не са те — прекъсна го Хамилтън.

Репортерът продължи:

— Вероятно ще съумеем…

— Казвам ви, това не са ростовските светлини — настоя Лутър.

— Но аз ги виждам. Те очевидно са там.

— Това са фарове.

— Какво?

— Гледате към пътя за Мексико. Това са фаровете на коли, движещи се по шосето. Точно там пътят се изкачва и се спуска. Ето защо изглежда, че светлините танцуват. Много хора са се заблуждавали от движението по този път.

— Но…

— Светлините изобщо не изглеждат така. Освен това посоката е грешна. Това е югозапад. Трябва да гледате на югоизток.

— Ей там! — извика някакъв мъж.

Като един, тълпата се обърна на югоизток и уинибагото отново се разлюля. Няколко души сочеха уверено.

— Там!

Лофт се обърна да погледне в новата посока и остана изумен. Първото нещо, което забеляза, бяха цветовете. Той бе израснал в Мичиган. Една тревожна лятна нощ, когато беше на десет години, бе останал навън след мръкване и бе видял безброй цветни ивици да се диплят в небето. Те извираха от север и изпълваха небесата, неестествено сияйни, въртящи се като живи.

Брент изтича вкъщи и заяви на майка си:

— Ще умрем.

— Какво?

— Небето се е запалило! Това е краят на света! — Бат, му бе починал от инфаркт шест месеца по-рано. Вероятно затова смъртта бе в мислите му.

Когато най-сетне разбра какво става, майка му го хвана за ръката и излезе с него навън.

Той се съпротивляваше.

— Не! Те ще ни убият!

— Няма защо да се страхуваш. Това, което виждаме, е Северното сияние.

— Какво?

— Северните светлини. Веднъж чух обяснение за тях. Както изглежда, те са взаимодействие на слънчевия вятър с магнитното поле на земята, което е най-силно в полярните области.

Това, което Лофт виждаше сега в далечината, създаваше у него впечатлението, че Северните светлини са затворени в седем трептящи орбити. Техните цветове непрестанно се променяха, разпространявайки се вълнообразно от центъра навън, като създаваха усещането, че нещо кипи в ядрата им. Трептенето им бе хипнотизиращо, докато те се рееха, спускаха се и се издигаха, и кръжаха във въздуха. Макар че бяха много далече, Брент протегна ръка в опит да ги докосне.

Мнозина в тълпата се чувстваха по същия начин. Те вдигаха ръце към тъмнината.

— Махнете се от пътя ми! — изрева някакъв мъж.

— Пречите ми да виждам — оплака се друг.

— Давай напред! — настояваше женски глас. — Трябва да ида по-близо! Имам нужда да бъда излекувана.

— Не се блъскайте!

— Не, недейте…

Всички се бяха устремили към оградата.

— Не мога да дишам!

Някакви хора се блъснаха в авто караваната. Тъй като тя се разклати, на Брент му бе трудно да запази равновесие. А когато налетяха още хора, автомобилът направо се разтресе. Репортерът посегна да се хване за нещо, но ръката му срещна само въздух. А при следващото разклащане коленете му се подгънаха. Внезапно полетя във въздуха, падайки към тълпата.

След миг се просна на чакъла и изохка под тежестта на куп тела, които се стовариха върху него.