Дейвид Морел
Призрачни светлини (64)

63.

Рейли приключи поредния телефонен разговор в успешните си усилия да задържи силите на реда настрана от обсерваторията. Гласовете по време на напрегнатите разговори му бяха звучали глухо, защото не смееше да извади тапите от ушите си. Навън бе почти тъмно и прашенето от звуковите монитори започваше да се превръща в музика.

Думите „национална сигурност“ имаха силен ефект. Със съдействието на ФБР Рейли отново бе спрял Магистрална полиция да влезе в забранената зона. Беше уредил да докарат оборудване, което щеше да позволи на атакуващия отряд да проникне в обсерваторията. След като елиминираха пазача и почистеха обекта, така че от външните управления да не задават въпроси за истинската му цел, той щеше да се погрижи при аутопсията на копелето в кръвта му да бъде открито високо съдържание на кокаин, което щеше да обясни шизофреничното му поведение.

Рейли остави телефона, излезе от командния център и огледа осемте мъже пред многобройните електронни конзоли. С озарени от светлината на уредите лица, те въртяха копчетата на потенциометрите, настройвайки и регулирайки постъпващите сигнали. По негова заповед мъжете бяха изключили звука на мониторите си. Тапите бяха здраво натикани в ушите им.

Полковникът си помисли за своя прадядо, който през 1919 година бе излетял по посока на светлините и никой не го бе видял повече. Прабаба му бе взела двегодишното си момченце и се бе преместила в Бостън, но независимо от разстоянието, което я бе деляло от светлините не бе успяла да ги прогони от мислите си. Спомените й за тях и за съпруга й се бяха превърнали в приказки за лека нощ на сина й, който бе израснал със сънищата за светлините. Когато бе станал двадесетгодишен и майка му бе починала от рак на кожата, той бе изминал на автостоп целия път до Тексас. Бе пътувал на стоп, защото Голямата депресия продължавала да опустошава страната. Да използва краката и палеца си бил единственият начин, който можел да си позволи, за да извърши това пътешествие.

 

 

Казвал се Едуард. Разказът на майка му за изчезването на баща му толкова го бил завладял още от дете, че бил привлечен от Ростов, както религиозните хора са привлечени от светите места. Отнело му три месеца да стигне дотам. Когато най-сетне пристигнал, коланът му бил пристегнат до последната дупка и пак едва придържал панталоните му. Подметките на обувките му били пробити. Ризата му била станала на дрипа, а лицето му било силно загоряло от слънцето.

Галантерийният магазин, за който майката на Едуард му била разказвала, още работел, макар и слабо, съдейки по оскъдните стоки, изложени на витрината му. Когато отворил вратата му, иззвъняло звънче. Белокос мъж и жена с уморен вид го погледнали въпросително иззад щанда. Независимо от възрастта им, той веднага видял приликата.

— Аз съм вашият внук — съобщил младежът.

Те зяпнали от изненада. Преди да успеят да го попият нещо, Едуард им казал онова, което желаел да изреве през целия си живот.

— Кажете ми къде да отида, за да видя светлините.

Думите му ги шокирали още повече.

Младежът помагал в галантерийния магазин. Освен това си намирал почасова работа — боядисвал обори и поправял дървените тротоари срещу чифт нови обувки, дрехи и хранителни продукти, необходими на баба му, за да храни новия член на семейството. В Бостън месото било лукс, но не и в този скотовъден район. Телешкото с картофи на неговата баба му помогнало да възвърне теглото си, което бил загубил по време на дългото си и мъчително пътуване.

Всяка вечер Едуард вземал очукания пикап на дядо си и излизал извън града, за да види светлините — или да се опита да ги види, защото те не се появявали.

— Сигурни ли сте, че са реални? — попитал той баба си и дядо си. — Вие виждали ли сте ги?

— Да — отговорила баба му, а дядо му кимнал утвърдително. — Макар и след известен брой опити.

— Мама се кълнеше, че ги е виждала много пъти.

— Отначало и тя не можеше да ги съзре — обяснил дядо му. — Отне й доста време.

— Баща ми е вярвал достатъчно в тях, за да рискува живота си — казал Едуард, който взел да се ядосва, сякаш криели нещо от него. — Е, къде са те? Защо аз не мога да ги видя?

— Някои хора просто не могат — заявила баба му.

— Защо не могат?

— Никой не знае.

Това го накарало да се почувства по-отчаян от всякога.

В дните, в които не можел да намери работа, скитал из района, където казвали, че се появяват светлините. Стоял на летището, построено от баща му през Първата световна война. Бурени и трева покривали непавираната писта, чиято дължина едва се различавала. Някогашните кирпичени хангари сега представлявали купчини пръст. Той се взирал в далечните очертания на черните камъни, които изглеждали като огромни късове застинала лава от угаснал вулкан, наречени напълно уместно Лоша земя.

Гледал на юг, към Мексико.

— Никой ли не е открил останки от самолета? — попитал баба си и дядо си.

— Някои от бившите му курсанти се опитаха. Прелетяха осемдесет километра — целия път до Мексико. Двама от тях фактически навлязоха в територията на Мексико. Летяха насам и натам в така наречената „мрежа“ но не намериха баща ти или неговия самолет.

— Никой не изчезва просто така.

— Крилата бяха обвити с ленено платно, което бе лакирано с шеллак за по-голяма твърдост. Ако самолетът се е разбил и е изгорял, останките може да са били разпръснати надалече от вятъра.

— А трупът му?

— Бог да го благослови, костите на Джон може да са били отнесени от койотите.

— Искам да видя светлините.

— Може би напразно се опитваш.

На следващия ден Едуард копал дупки за стълбове в едно ранчо, докато изкарал достатъчно пари, за да си купи бутилка уиски. А това не било лесно да се намери, защото макар Сухият режим да бил приключил преди четири години, жителите на Ростов били гласували градът да остане „сух“.

Като се стъмнило, той отишъл с пикапа до старото летище, седнал на земята, отворил шишето и започнал да пие. Дотогава единственият алкохол, който бил опитвал, била бирата, но възможността да открие бира в Ростов се оказала дори по-малка, отколкото да намери уиски. Освен това той се нуждаел от нещо силно.

Уискито опарило гърлото му. Едуард усетил как топлината стигнала чак до стомаха му. Станало му зле и едва не повърнал.

Поне действало по-бързо, отколкото бирата. Тъй като не бил привикнал, не му било нужно много време, за да се почувства замаян и да загуби равновесие, сякаш нещо се кандилкало в черепа му. Скоро езикът му надебелял. Клепачите му натежали. Луната и звездите се размазали пред очите му.

— Хайде! — изкрещял Едуард. — Позволете ми да ви видя — Гласът му бил глух и хрипкав. — Вече не се мъча да го правя. Отпуснат съм. — Той се изкискал глуповато и отпил още една глътка. — По дяволите, пиян съм… Пиян като прасе… Проклет… смрадлив… пияница.

Младежът затворил очи. Помъчил се да ги отвори. Пак ги затворил.

И припаднал.

През нощта излязъл хладен ветрец, който развял косите на Едуард и погалил бузите му. Той сънувал, че е в лодка, плаваща в някакъв поток. Умът му сякаш се люшкал — нагоре, после надолу.

Събудил се от блясъка на изгряващото слънце. Но когато успял да повдигне натежалите си клепачи, видял мрак вдясно от себе си. Луната и звездите още били там, но той виждал най-вече тъмнина.

Отдясно.

От лявата му страна слънцето продължавало да грее и когато младежът повдигнал пулсиращата си от болка глава от пръстта, на която лежал, видял, че слънцето всъщност била носеща се във въздуха светеща топка.

Все още замаян, той наблюдавал как тя се разделила на две сфери — червена и жълта. Те на свой ред се превърнали в четири, към цветовете се добавили синьо и сиво. Четирите сфери се разделили на осем, като новите били обагрени в оранжево, лилаво, кафяво и ослепително сребристо. Пулсирайки, те приближили, ставайки по-големи, а блещукането им — по-силно.

Но имало и още нещо, някакъв звук, който не можел да определи, — съскане или жужене, или може би далечна музика — като от радиостанция, която е заглъхнала дотолкова, че почти не се чува.

Макар че майка му била казала, че светлините са уплашили първия път, когато ги е видяла, Едуард не очаквал да изпита същото чувство. В крайна сметка те били причината майка му и баща му да се влюбят. Ако не били светлините, той никога нямало да се роди. Баща му бил така хипнотизиран от тях, че направил всичко възможно да открие откъде идват те.

Ала докато цветовете на светлините се увеличавали пред погледа му, разпръсвайки тъмнината, Едуард не изпитал страха, описан от майка му. Чувството било още по-силно.

Било ужас.

Майка му била ревностна богомолка. Всяка неделя тя вземала сина си със себе си, като винаги стояла в задната част на храма, отивала късно и си тръгвала по-рано така че хората да не видят пораженията по лицето й.

Той си спомнял много малко от тези неделни утрини, освен нетърпението си да излезе и да играе, както и една конкретна проповед, изнесена от пастора. Темата била Христовото Преображение, дума, която Едуард — тогава десетгодишен — не разбрал, но която след това помолил майка си да повтори няколко пъти, докато не я запомнил, защото проповедта го била смутила.

Свещеникът споменал, че в Евангелията се разказва как Христос завел трима от апостолите на върха на една планина, където се преобразил в истинско сияние. Дрехите му станали блестящи като слънцето. Светлината била така ослепителна, че апостолите паднали на земята, свеждайки очи от страх. Когато най-сетне отново вдигнали поглед, Исус пак бил възвърнал човешкия си облик.

„Станете — казал им той. — Не се страхувайте. Не казвайте на другите за това видение“.

Пасторът бил използвал този пасаж, за да обясни колко прекрасен, колко бляскав и омаен ще бъде раят. Това обаче се сторило напълно безсмислено на Едуард. Как би могло нещо да е едновременно прекрасно и ужасяващо? Според него раят би трябвало да кара човек да се втурне към него, а не да падне от страх на земята.

Тази история за ослепителната светлина на Христос накарала Едуард да сънува кошмари — може би защото я се преплитала с разказа на майка му за светлините и изчезването на баща му. През следващите години той често мислел за нея. След смъртта на майка му дори говорил с пастора за това, макар че божият служител явно не разбрал гледната му точка, според която не е толкова лесно да се определи разликата между доброто и злото, ако видението на доброто е уплашило апостолите, възможно ли е видението на злото да ги примами да тръгнат към него? Това би било логично, защото злото е блазнещо. Но в нормалния свят не трябвало ли злото да е ужасяващо, а доброто — примамливо? Защо всичко било наопаки?

— Това е начинът, по който Бог ни подлага на изпитание — отговорил пасторът.

— Но защо трябва да бъдем подлагани на изпитание?

— Защото нашите праотци са били изпитани и са се провалили. Ние сме техните низвергнати деца. Нужно е да докажем, че няма да повторим техния грях.

— Изборът би трябвало да е ясен — настоял Едуард. — Тази история само ме учи, че е трудно да се разбере разликата. Ако Христос е показал на апостолите видение на рая, не трябва ли той да е бил толкова прекрасен, че Исус да ги накара да се втурнат и да разпространят тази новина? Защо им е наредил да запазят това в тайна?

— В пасажа не е казано ясно.

— А какво мислите за тази теория, преподобни? Ами ако раят е толкова сияен, че е направо ужасяващ? Може би хората не трябва да знаят какво представлява той в действителност, докато не стигнат накрая там и е твърде късно да се върнат.

— Ще се моля за душата ти.

Сега ослепителният блясък на светлините уплашил Едуард толкова, колкото божественото сияние на Христос било уплашило апостолите. Казал си, че реакцията му е погрешна, че би трябвало да е запленен от блещукащата красота, която най-сетне виждал.

„Изминах целия този път и толкова упорито се опитвах да ви видя“.

„Вие сте прекрасни. Аз би трябвало да съм изпълнен с благоговение“.

„Може би страхът ми е признак за това колко наистина добри са светлините“ — помислил си той. Ала после бил обхванат от нещо повече от благоговение.

Светлините се променили. Между тях внезапно се завихрили облаците на най-тъмната гръмотевична буря. Във вътрешността им започнали да проблясват светкавици. Гръмотевици проглушили ушите му и той видял сред облаците една фигура — млад мъж в униформа, който изглеждал като снимките на баща му, които Едуард бил виждал. Мъжът протегнал ръка, подканяйки го да влезе сред облаците и да отиде при него.

Младежът изпищял. Обърнал се и побягнал.

Без да си дава сметка, той се втурнал покрай летището, което баща му бил построил преди години и откъдето бил излитал безброй пъти. Спънал се, паднал на камъните и си ударил брадата. Скочил отново на крака и затичал още по-бързо.

Чул вой и осъзнал, че той идва от него и не може да спре да крещи.

Следващото нещо, което видял, били хората около него, които го сграбчили, опитвайки се да го успокоят. Бил тичал по целия път до града и бил толкова обезумял, че не си давал сметка колко далече е стигнал. Стоял насред главната улица, заобиколен от жителите на Ростов, повечето от които били по нощници и пижами и държали фенери или електрически фенерчета.

— Едуард, какво става? — попитал го разтревожено дядо му. — Какво се е случило с теб?

— Оооблаци. Сссветкавици — изпелтечил младежът.

— За какво говори той? — попитал някой. — Вижте звездите. Небето е съвършено ясно.

— Светлини. Облаци в светлините.

— Мирише ми на уиски.

— Гръмотевица. Видях мъж сред облаците.

— Целият вони.

— Баща ми.

— Виж кръвта по брадичката му. Толкова е пиян, че е паднал.

— Едуард, откъде взе уискито? — попитал дядо му.

— Дддоброто е ужасяващо — пелтечел младежът. — Тттолкова ярко…

— Твърде пиян е, за да разбира.

— Къде е пикапът ми, Едуард? Разби ли го? — упорито разпитвал дядо му.

— Злото изглежда приветливо — говорел несвързано младежът.

Дядо му го разтърсил.

— Отговори ми! Къде е пикапът ми?

— Е, имам и по-добри неща за вършене, вместо да си губя нощния сън заради някакъв пияница — заявил някой. — Хайде, Сара. Да се връщаме в леглото.

— Видях баща ми — настоявал Едуард.

— По дяволите, Едуард, просто бъди честен и ми кажи дали си разбил пикапа ми.

На следващата сутрин младежът отишъл пеша до мястото, където бил оставил пикапа, — близо до старото летище. Дълго време се взирал към южния хоризонт. Толкова пиян ли е бил, че е халюцинирал?

Не, не му се вярвало. Бил убеден, че ефектът от уискито отдавна бил отминал по времето, когато видял светлините.

„Не бях пиян, когато това се случи. Знам го. Знам какво видях“.

Запалил двигателя на пикапа, закарал го до града, паркирал пред галантерийния магазин и изминал на стоп тристате километра до Ел Пасо, където постъпил в армията.

От този момент той имал една амбиция — да прочете докладите, написани от баща му за светлините. Едуард не се съмнявал, че трудно ще се добере до тях, но бил сигурен в нещо друго — че синът на уважаван първокласен пилот от Първата световна война бързо ще напредне във военната кариера.

Правилно бил преценил. Оказало се, че много видни офицери са служили с баща му по време на експедицията в Мексико и по-късно във Франция и Германия. През 1942 година, след Пърл Харбър и влизането на Америка във Втората световна война, Едуард бързо се издигнал до чин капитан във военното разузнаване — подразделение, към което се бил стремил, защото му давало най-добрата възможност да научи къде се намират докладите на баща му.

В един дъждовен октомврийски следобед, след като бил търсил във Вашингтон и в гарнизонния град Сан Франциско, Едуард открил следи, които го отвели обратно във Форт Блис, Ел Пасо. От един разкъсан кашон в мухлясала метална барака, пълна със стотици подобни, отдавна забравени кашони, измъкнал книжа, писани от баща му преди двадесет и четири години.

Те били пожълтели. Печатният текст бил избледнял. Мастиленият подпис на баща му от син бил станал кафяв.

Едуард прочел докладите, после ги прочел отново. И отново. Те били показателни, особено частта, в която баща му твърдял, че светлините са станали причина кадетите пилоти да се нападат едни други при нощните тренировъчни полети. Баща му бил убеден, че по някакъв начин тези светлини можели да бъдат използвани като оръжие.