Дейвид Морел
Призрачни светлини (29)

28.

Ростовската окръжна болница беше скромна по размер двуетажна постройка, чиято мазилка бе обагрена в ярко оранжево от лъчите на късното следобедно слънце. От напеченото външно стълбище се излъчваше топлина. Независимо от това Тори колебливо се спря на него.

Пейдж я погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Просто си помислих за следващия вторник. Сан Антонио. Болницата.

Той не преставаше да мисли за майка си, която бе починала от рак на гърдата. Обхвана го вцепенение.

— Ще бъда там с теб.

— Никога не съм се съмнявала в това. Но какво ще стане, ако животът се върне към нормалното си русло и пак съм самотна, дори и когато ти си с мен?

— Мога да се променя.

— Трудно за осъществяване.

— Ще направя всичко за теб. Ще напусна работата си като полицай.

Тори изглеждаше изненадана.

— Точно работата ме накара да потискам чувствата си — каза Дан. — За да подобря нещата между нас, очевидно трябва да започна с напускането.

— Но какво ще правиш после?

— Каквото е направил баща ми. Ще стана авиомеханик.

Тори го гледа известно време, после си пое дълбоко дъх и пристъпи към входната врата на болницата. Тя автоматично се отвори.

Като влязоха във фоайето, Пейдж мина край редица пластмасови столове и спря пред регистратурата, зад която стоеше жена с очила.

— Дошли сме да търсим един човек. Приет е сноши с огнестрелна рана. Шериф Костиган.

— Той не приема посетители.

— Ами поне можете да ни кажете как е.

— От семейството ли сте?

— Не, не сме…

— Едит, всичко е наред — каза нечий глас. — Те не са репортери.

Пейдж се обърна и видя капитан Медрано да стои пред асансьора, чиито врати се затвориха зад него. Той държеше в ръка стетсъна^[1] си. И на двата ръкава на униформата му имаше червена емблема на Магистрална полиция.

— В действителност те се опитват да избегнат репортерите — добави Медрано. Той натисна копчето на асансьора и вратите незабавно се отвориха. — Заповядайте, ще ви заведа при него.

В кабината капитанът ги изгледа извинително.

— Най-накрая бях принуден да съобщя имената ви на медиите. Повярвайте ми, упорствах, колкото можах, но взе да изглежда, сякаш не държа под контрол разследването.

— Ако открият, че сме в онзи мотел… — каза Тори.

— Администраторът обеща да отрича, че сте отседнали там.

— Надявам се да спази обещанието си. Вече знаете ли кой е стрелецът? — попита Дан.

— Едуард Мълан. Един от оцелелите си спомни, че го е видял в туристическия автобус. Свързахме се с компанията, чиято собственост е автобусът. Седалището й е в Остин. Светлините са само малка част от маршрута — той стига и до голямата ферма, построена за филма на Джеймс Дийкън „Рождено право“.

Пейдж кимна.

— Снощи на наблюдателната платформа някой спомена за тази снимачна площадка.

— В повечето случаи това е екскурзия сред природата, чийто маршрут минава през планините Дейвис. От компанията ни дадоха списъка на тези, които са се записали точно за тази екскурзия. Всички жертви имаха лични карти. Сравнихме имената им и тези на оцелелите с имената в списъка. Едуард Мълан бе единственото лице, което не успяхме да засечем. Вие бяхте прав — според един от оцелелите пътници в автобуса той е носел калъф на китара. Човекът си го спомни, защото Мълан доста се затруднил, докато му намери място. Там трябва да е бил скрит автоматът.

— Чисто налучкване.

— Не. Още снощи ви казах, че имате инстинкта на добро ченге.

Дан се извърна към Тори и откри, че и тя го гледа.

Вратите на асансьора се отвориха. Като излязоха в болничния коридор, ги блъсна миризмата на антисептици.

— Това е бил деветият път, за който Мълан е ходил на тази екскурзия — продължи Медрано.

Пейдж спря да върви и намръщено го изгледа.

— Деветият път ли?

— От туристическата компания ни дадоха номера на кредитната карта, която е използвал. А от кредитната компания ни съобщиха адреса му. От остинската полиция отидоха в неговия апартамент.

— Изненадайте ме и ми кажете, че не е живял сам.

— Съпругата му е починала преди една година — отговори капитанът. — Не е имал деца.

— А сега ми кажете, че апартаментът му не е бил пълен с религиозни статуи, картини и всякакъв вид литература за вечните мъки в ада.

— Наех камион, за да ги натовари — отговори Медрано. — Изкушавам се да поддържам снощната си теория: някакъв религиозен луд. Обаче има проблем с тази теория.

— И какъв е той?

— Мълан има брат. Според него Едуард не е бил религиозен — никога не е стъпвал в църква преди погребението на жена си. Както изглежда, нейната смърт го е съкрушила толкова много, че единственото, което правел, било да лежи по цял ден в леглото си. Брат му се опитал да запали интереса му по нещо и случайно видял вестника реклама за една от тези екскурзии. Преди смъртта на жена си Мълан бил страстен киноман. Ако се снимал филм в Тексас, той знаел всеки кадър наизуст. Така че, когато брат му прочел, че тази екскурзия включва посещение на снимачната площадка на „Рождено право“ — един от любимите филми на Едуард, — успял да го убеди и двамата да се запишат за нея. „Всъщност го принудих“, както се изрази той. В маршрута били включени и някои места от филмите, снимани в планината Дейвис. Обаче преди групата да стигне до там, пристигнали при наблюдателната платформа. Както обикновено, някои от туристите поискали да видят светлините, докато други се чудели за какво е цялата тази врява.

— Братът видял ли е светлините? — попита Дан.

— Не, но Мълан твърдял, че те са поразителни. След като се върнал в Остин, започнал да пълни апартамента си с религиозни статуи и картини.

Прозвуча телефонен звън и капитанът млъкна. Звукът идваше от сестринската стая, която бе срещу асансьорите. Пейдж се огледа и забеляза отворени врати по коридора — в някои влизаха сестри, от други излизаха хора в цивилни дрехи.

Медрано посочи към часовника в сестринската стая.

— Наближава седемнадесет часът. Трябва да присъствам на пресконференция в сградата на градския съвет. Най-добре да ви покажа къде е шериф Костиган.

Докато вървяха по коридора, Дан отново погледна жена си, която разтриваше врата си, очевидно притеснена от миризмата и чувството, че е в болница. Той пристъпи към нея, протегна ръка и дискретно хвана нейната, ала тя не реагира.

Капитанът отвори предпоследната врата отляво и се скри от погледа на Пейдж.

— Искаш ли още посетители? — попита той някого.

— Ако са красиви — отговори му дрезгав глас.

— Единият е хубав. Другият би могъл да се обръсне.

Медрано махна на Дан и Тори да влязат в стаята.

Костиган лежеше на легло, чиято горна част бе повдигната, така че му позволяваше да гледа новинарската емисия на телевизор, който бе сложен на поставка на отсрещната стена. Репортерът на екрана бе същият, когото Пейдж бе видял по телевизията в рецепцията на мотела — със смачкан костюм, рошава руса коса, изморено, но красиво лице.

— Всичко друго е по-хубаво от това да гледам как този проклет глупак разпалва страстите на хората — изръмжа недоволно началникът на полицията.

Той натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора. Главата му бе бинтована, като марлените тампони правеха едната му страна по-дебела от другата. Лицето му изглеждаше сивкаво и мършаво. Дори мустакът му сивееше.

— Познавате ли тези хора? — попита капитанът.

— Разбира се. — Към лявата ръка на Костиган бе включена система. Кабели, излизащи от монитори за следене на сърдечната дейност и кръвното налягане, се скриваха под деколтето на болничната нощница.

— Радвам се да го чуя — каза Медрано. — Това е част от теста за проверка на паметта. Аз трябва да вървя на пресконференция, но искам тази семейна двойка да съобщи на сестрата, ако започнеш да забравяш нещо. Като например петдесетте долара, които ти дадох назаем миналата седмица.

— Не съм вземал никакви петдесет долара.

— Прав си. Като се замисля, бяха сто.

— Махай се от тук — каза началникът.

След като капитанът се подсмихна доволно и излезе, шерифът ги покани с жест да се приближат.

— Донесохме ви анорака — каза Дан. — Благодаря. Свърши добра работа.

— Задръжте го още. Сега едва ли съм в състояние да го използвам. — Костиган ги изгледа изучаващо. — Той ви нарече „тази семейна двойка“. Това означава ли, че нещата между вас вървят по-добре?

— Сложно е — отговори Пейдж.

— А това не се ли отнася за всичко? Е, поне сте дошли тук заедно.

Тори смени темата.

— Зле ли сте ранен?

— Явно имам корава глава. Куршумът е огънал леко черепната кост. Не я е счупил, но ми е причинил ужасно мозъчно сътресение. — Началникът на полицията потрепна. — И още по-ужасно главоболие. Ако започна да дрънкам глупости, кажете на сестрата.

Въпреки бремето на собствените му грижи Дан леко се усмихна.

— Главата ви бе така обляна с кръв — обади се Тори, — че ви помислих за мъртъв.

— Раните по скалпа ужасно кървят. Госпожо Пейдж, чух, че сте взели пистолета ми и добре сте го използвали. Спасихте живота на много хора. Вие сте забележителна личност.

Тори погледна настрани.

— Извинете. Нямах намерение да ви разстройвам. — Костиган смени темата. — Предполагам, че никой от двама ви няма цигари.

— Опасявам се, че е така — отговори тя, като отново го погледна.

— Добре, че не носите. Така или иначе, няма да ми разрешат да пуша тук.

— Тъкмо сгоден момент да ги откажете — вметна Тори.

— Да, тази рана ми дава оправдание да се навъртам тук колкото се може по-дълго. — Началникът погледна Пейдж. — Стори ми се, че преди да започне стрелбата, видяхте светлините.

Дан можеше да се закълне, че жена му очакваше този въпрос.

— Да, видях ги.

— Впечатлен съм — каза Костиган. — Не всеки успява. Съпругата ви със сигурност ги вижда.

— Да. — Гласът на Тори прозвуча така, сякаш говореше за любовник.

— Но все още не съм сигурен какво точно видях — добави Пейдж. — Какво става тук, началник? Какво представляват те?

Костиган натисна един бутон. Механизмът под леглото избръмча и повдигна още малко главата му.

— Чувал съм всички видове обяснения, които можете да си представите. Като се започне от кълбовидни мълнии и се стигне до трикове на шегаджии. Ако са шегаджии, то те са много добри. Когато дойдох в града, за да стана началник на полицията, след като баща ми бе убит…

Жестокият спомен го накара да замълчи. После той постепенно насочи отново мислите си към действителността.

— Е, прекарах много нощи там, търсейки хора с електрически фенерчета, фенери или каквито и да е светещи неща. Пътят е доста дълъг, за да е удобен за шеги. Никога не видях коли, паркирани в странични пътища, и не чух никакви шумове, които да не мога да идентифицирам. Щяха да са необходими много хора, за да организират подобна щуротия, и не знам как биха я направили безшумно. Нещо повече — това е трудно да се запази в тайна. След всичките тези години някой в града щеше да е намекнал какво са вършели. А пък и колко шегаджии имат куража да го правят всяка вечер?

— Това, което видях, не бяха електрически фенерчета, фенери или трикове на шегаджии — каза Тори.

— Не, но все пак трябва да има някакво обяснение. Не съм сигурен, че това ще ви хареса, госпожо Пейдж.

— Моля ви, наричайте ме Тори. Какво няма да ми хареса?

— Не смятам, че има нещо магично в тези светлини. От време на време тук идваха изследователи, някои чак от Япония. Те разполагаха всякакъв род уреди и апарати, които анализират светлината и измерват разстоянията, и… Не твърдя, че го разбирам. Най-доброто обяснение, до което можаха да стигнат, бе температурна инверсия.

— Какво?

— Казах ви, че няма да ви хареса. Температурна инверсия. По начина, по който ми го обясниха, ние се намираме на 1524 метра надморска височина. На това надморско равнище, когато слънцето залезе след горещ ден, дневната и нощната температура може да се получи разлика от максимум 10° С. Това причинява инверсия на топлия въздух над студения. При определени условия далечните светлини — от движеща се кола или влак — могат да се стрелкат напред-назад през въздушните слоеве. Светлините се уголемяват. Те се движат нагоре-надолу, наляво-надясно.

— Но защо си сменят цвета?

— Учените не обясниха това.

— Светлините появяват ли се през зимата? — настоя Тори. — Ако е така, тогава няма голяма разлика между дневната и нощната температура. В такъв случай как би могло да има температурна инверсия при студено време?

— Учените и това не обясниха. — Костиган внимателно пипна бинтованата си глава. — Това главоболие… Хариет Уорд.

— Моля? — Изявлението сякаш бе дошло изневиделица. Пейдж се притесни, че шерифът има проблеми с логическото мислене.

— Хариет е човекът, с когото трябва да говорите за светлините. Тя е местният експерт. Има антикварен магазин на една пресечка от градския съвет. Живее в две стаи зад магазина. Предвид всичко станало, съмнявам се, че много от местните жители ще излязат навън тази вечер, макар и да е петък. Вероятно ще я намерите вкъщи.