Дейвид Морел
Призрачни светлини (69)

68.

23 юли 1942 г.

— Някой от вас знае ли какво е ядрен разпад? — попита генералът, който председателстваше извънредната среща на разузнавателните служби.

Никой от офицерите около дългата метална маса нямаше понятие за това, включително и капитан Едуард Рейли.

— И аз не съм убеден, че знам — призна си генералът.

— Явно, ако се сблъскат два къса уран с достатъчно голяма сила, може да се създаде по-мощна бомба, отколкото някой си е представял. Някои учени твърдят, че експлозията ще предизвика верижна реакция, която ще разруши света, но повечето смятат, че може да бъде ограничена до изпаряването на един град.

— Генерале, с цялото ми уважение — обади се един полковник, — сериозно ли говорите?

— Преди три години Айнщайн написа писмо до президента, с което го предупреди, че опитите потвърждават теорията. Очевидно Айнщайн е научил от връзките си с европейската научна общност, че германците трупат запаси от уран и се подготвят за агресивни ядрени опити. По онова време ние, разбира се, не бяхме във война, но сега сме и президентът иска спешно да бъде изготвена строго секретна програма за създаването на ядрено оръжие.

— За нея ще отговаря ученият Робърт Опенхаймер. През 30-те години той е бил симпатизант на комунистите, затова в момента ФБР проучва задълбочено миналото му. Нашата работа ще бъде да осигурим безопасността на място в Ню Мексико, наречено Лос Аламос. То е отбелязано на картата зад мен.

Един майор отиде до картата и посочи мястото.

— Санта Фе и още няколко града се намират на половин ден път с кола. Като изключим тях, в района няма нищо друго, освен ферми.

— Които ще експроприираме — каза генералът. — Лос Аламос е скаутски лагер насред нищото. Опенхаймер е ходил там като момче. Намира се на върха на високо скалисто плато, до което води един-единствен път, лесен за отбрана. Опенхаймер смята да използва платото като база за създаване на бомбата. Ние ще се погрижим никой да не слухти наоколо.

— Сър, може би има още едно затънтено място, което е подходящо за целта — обади се Едуард.

Генералът изглеждаше недоволен, че го прекъсват.

— И къде е това място? — попита нетърпеливо той.

— В Западен Тексас. Близо до град на име Ростов. Там няма нищо, освен милиони акри фермерска земя. Преди да вземем участие в предишната война, в района е било построено временно летище. Било е добро място за обучаване на пилоти, така че германците да не заподозрат колко активно сме се подготвяли да помогнем на съюзниците.

— Опенхаймер държи да е Лос Аламос.

— Ростов има още едно предимство — настоя Едуард. — Там ядреният разпад може вече да е започнал.

Генералът го погледна с интерес.

— Продължете, капитане.

Едуард Рейли заговори, като се стараеше да пропуска всички подробности, които нямаха отношение към ядрения разпад. Описа докладите на баща си и завърши с думите:

— Няма съмнение, че светлините са мощни. В края на краищата майка ми умря от рак на кожата, който те й причиниха. Една от теориите е, че са предизвикани от радиоактивни елементи в почвата. Ако лъчите бъдат насочени и използвани като оръжие…

Генералът вдигна ръка и го прекъсна.

— Искам всичко това в писмена форма. Ще го дам на Опенхаймер.

— Да, сър.

Но Рейли знаеше какво се случва с докладите.

Една седмица по-късно, по време на следващата среща, генералът обяви, че атомната бомба ще бъде създадена в Лос Аламос.

Едуард скри разочарованието си.

Тогава генералът го изненада, като добави:

— Германците разработват още едно оръжие за масово унищожение.

В залата настъпи тишина.

— Може би е свързано с ядрения разпад, а може и да е на съвсем друг принцип. Знаем само, че след нахлуването на Германия в Норвегия през 1940 година там са изпратени прекомерно голям брой войници — половин милион окупатори в държава с население два милиона. Много от тези войници са разположени на стратегически безсмислена позиция — около малка долина в сърцето на Норвегия. Долината се нарича Хесдален.

Генералът погледна право в Рейли.

— Докладите показват, че тези войници охраняват учени, които изследват странни светлини, появяващи се в долината.

— Светлини ли, сър? — Едуард се опита да прикрие надигащата се в него емоция.

— С ефект, който, изглежда, варира от масови халюцинации до религиозен екстаз. Някои хора са ослепели, докато са ги наблюдавали. Други са изпаднали в ярост — стигнало се е дори до убийства. При трети са се появили злокачествени образувания. Няма как да сме сигурни дали всичко това е истина, но ни е известно, че Германия проучва възможната употреба на тези светлини като оръжие, а щом те проявяват интерес към нещо, знаете дяволски добре, че и ние трябва да направим същото. Дори и светлините да не съществуват, достатъчно е Хитлер да пусне слуха, че е открил как да ги използва като оръдие навсякъде, където пожелае. Понякога психологическите атаки могат да спечелят повече битки от танковете.

Един полковник каза високо:

— Сър, тези светлини сходни ли са с феномена в Западен Тексас, който описа капитан Рейли?

— Президентът стигна до това заключение. Ако Хитлер ги използва като лъжлива маневра да ни отклони от програмата за ядрен разпад, и ние можем да ги използваме за същото. Капитан Рейли, наредено ви е да заведете екип от учени в… както там се наричаше онзи град в Западен Тексас.

— Казва се Ростов, сър.

— За да покажем колко сериозни са намеренията ни с вас ще дойдат двама от изследователите на Опенхаймер. От Чикагския университет ще ви изпратят оборудване. Армейският инженерен корпус, който ще построи базата в Лос Аламос, ще отдели дузина инженери, които да ви помагат. Ще има и въоръжен с карабини взвод, за да покажем на всички, че ви охраняваме.

Ако се окаже, че има нещо полезно в онези светлини, толкова по-добре. Ала съм готов да се обзаложа, че най-доброто, което ще постигнем, е да подлудим Хитлер. Ще го накараме да мисли, че не само се интересуваме от този проект, но и имаме значителен напредък по него. Освен това ще отвлечете вниманието му от това, което става в Лос Аламос.

Преди да свърши месеца, Едуард и екипът му се придвижиха с военен транспортен самолет „С-47“ до Форт Блис, а оттам поеха за Ростов с десет камиона, пълни с хора и оборудване. Щом стигнаха до старото летище, те разпънаха палатки и разтовариха електронните уреди, като пуснаха генератор, за да разполагат с независим източник на ток.

Учените на Опенхаймер проучиха мястото с гайгерови броячи, но не откриха и следа от радиоактивност.

— Ще трябва да обхванете доста по-обширна територия. — Рейли посочи отвъд Лошата земя. — Светлините идват от онази посока.

— Надявам се, че сме вдигнали достатъчно шум около пристигането си — отвърна му единият от учените. — Германските шпиони продължават да следят Опенхаймер и всички, свързани с него. Скоро в Германия ще научат, че сме тук. — Високият очилат мъж огледа безинтересния хоризонт. Не видя нищо, освен два големи северноамерикански заека и пет самотни крави, които пасяха оскъдната трева. — По дяволите, никой нямаше да си направи труда да дойде тук, ако не беше крайно наложително.

Залезът беше забележителен. С напредването на нощта въздухът ставаше все по-студен и ги караше да кръстосват ръце пред гърдите си.

— Е, къде са светлините? — попита един войник.

— Не се появяват винаги. Ще почакаме — отговори му Едуард.

— Някой да има цигара?

Един инженер влезе в голямата централна палатка и поднесе ръчния си часовник към един от светещите уреди.

— Девет и двайсет е. Беше дълъг ден. Ако до десет не се случи нищо, аз си лягам.

— Ще се наложи да проявите повече търпение — каза Рейли. — Светлините не се появяват по график.

— Добре, събудете ме, ако видите новото тайно оръжие на Хитлер. Не че ще ми бъде лесно да заспя при бръмченето на този генератор.

— И пращенето на статичното електричество, което идва от онзи радиоприемник — обади се един от учените.

— На каквато и честота да го настроя, се чува само прашене.

— Не, на заден план има нещо друго. Но го чувам много слабо.

Някой се изкиска.

— Навярно е някоя мексиканска станция, по която звучи мариачи.

— Хей, а какво е онова там?

— Падаща звезда. Ей, не бях виждал такава от дете. Живея в града от толкова време, че почти съм забравил как изглеждат.

— Ето още една.

— Не, това не е падаща звезда. Твърде ниско е и стои прекалено дълго на хоризонта.

— Много са. Приличат на фойерверки. Обзалагам се, че наблюдаваме заря от другата страна на границата. Някой знае ли дали днес мексиканците имат празник?

— Хей, който и да си в палатката, спри да увеличаващ звука на онова радио. Заболяха ме ушите от прашенето.

— Няма никой в палатката — каза един от учените. — Статичният шум се увеличава от само себе си.

— И фойерверките стават по-ярки — обади се някакъв войник. — Вижте всички тези цветове. Напомнят ми на Северното сияние. Виждал съм го веднъж като хлапе, когато баща ми ме заведе на къмпинг край езерото Мичиган.

— Но тези светлини се намират на юг. И са ужасно ниско на хоризонта — напомни му един инженер. Той се обърна и се втренчи в палатката. — Сигурни ли сте, че никой не си играе с радиото? Статичният шум вече е по-силен и от бръмченето на генератора.

Внезапно шумът изчезна.

Изчезнаха и падащите звезди, фойерверки, Северни сияния или каквото там бяха. Хоризонтът притъмня.

Угаснаха и светещите уреди в палатката. Генераторът спря да бръмчи.

— Какво беше това, по дяволите?

— Господа — каза Едуард. — Представям ви светлините.