Дейвид Морел
Призрачни светлини (13)

12.

Подът беше от изтъркан тъмен мрамор. Отляво имаше врата с прозорец от матирано стъкло, върху който пишеше с черни букви „Полицейско управление“.

Вътре имаше гише, зад което седеше възрастна жена с кожен елек. Тя вдигна поглед към него и се усмихна.

— Какво обичате, господине?

— Казвам се Дан Пейдж. Началник Костиган ме очаква. Имаме уговорка за пет часа.

— И пристигате точно навреме — обади се дрезгав глас.

Пейдж го беше чул тази сутрин по телефона. Той се обърна към вратата на някаква канцелария и видя дългурест мъж, който беше вперил очи в него. Лицето му беше изпито и сбръчкано, със сива като на дългогодишен пушач кожа. Имаше мустаци и малък белег на брадичката. Прошарената му коса беше късо подстригана. Униформата му беше светлокафява. И въпреки че на колана му висеше модерен „Глок“, Дан изобщо не се изненада, като видя, че носи каубойски ботуши.

— Понеже ме питахте дали имаме летище, помолих Хари да се оглежда за вас. Той се обади да ми каже, че сте пристигнали. Имате собствен самолет?

— „Чесна 172“.

— Самолетите ме изнервят. — Костиган махна към кабинета си. — Влизайте.

Те се здрависаха и Пейдж прекрачи прага.

— За пръв път чувам за полицейски служител, който може да си позволи самолет. — Възрастният мъж се разположи зад старомодно дървено бюро. Въртящият се стол изскърца шумно под тежестта му.

— Наследих го от баща ми. Той беше механик от военновъздушните сили. Вижте, надявам се, че нямате нищо против да прескочим тези празни приказки. Искам да знам какво става със съпругата ми. Казахте, че един от заместниците ви е намерил колата й рано тази сутрин. — Дан направи всичко възможно да сдържи емоциите си.

— Да, сър. Край един път. До наблюдателната платформа, ако трябва да бъда по-точен.

— Наблюдателната платформа ли?

— Това е едно от нещата, които е по-добре да видите със собствените си очи, вместо да ви ги обяснявам.

Пейдж зачака, ала мъжът не каза нищо друго.

— Вижте, нищичко не разбирам — рече остро той. — Сигурен ли сте, че жена ми не е ранена?

— Напълно.

— И е съвсем сама?

— Сама е. Отседнала е в един тукашен мотел, „Трейлс Енд“. Ще ви заведа при нея, когато приключим. — Костиган се наведе напред, като го гледаше изучаващо. — От колко време сте полицай?

— От петнайсет години.

Началникът се втренчи в едно място от дясната страна на колана на Дан, където кожата бе изтъркана от честото носене на кобур.

— Когато не съм с оръжието си, винаги се чувствам неспокоен. Вие взехте ли вашето?

— Познавате ли полицай, който оставя пистолета си вкъщи? — присви очи Дан.

Костиган продължаваше да го гледа изпитателно.

— В случая не става дума за служебния ми пистолет, а за лично оръжие — продължи Дан. — Имам разрешително, което важи и за Тексас, и за Ню Мексико.

— Познавам закона, господин Пейдж. Но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Пистолетът е в куфара ми, а той е заключен в колата, която взех под наем. Защо питате?

— При сегашните обстоятелства мисля, че ще е най-добре да го оставите там.

— При сегашните обстоятелства? — повтори объркано Дан, после разбра какво имаше предвид Костиган. — Исусе, нали не мислите, че представлявам заплаха за жена си?

— Домашните кавги стават опасни, когато са намесени оръжия.

— Но това не е домашен скандал. — Пейдж се помъчи да не повишава глас.

— Наистина ли? Тогава защо ме попитахте дали е сама? И защо е казала на майка си, че ще я посети в Сан Антонио, а не е казала на вас, че заминава?

За момент Дан остана безмълвен. Не знаеше какво да отговори. После разпери безпомощно ръце и отрони възможно най-спокойно:

— Добре, истината е, че и аз нямам никакво обяснение. Не знам защо е заминала, без да ми каже нищо, нито какво търси тук, в Ростов.

— Защо е тук… Ще разберете довечера. Колкото до това какво става между вас двамата…

— Обещахте, че ще ме заведете при нея. — Пейдж се изправи. — Губим време. Да вървим.

— Разговорът ни още не е приключил. Седнете. Ще ви разкажа една история.

— История? — Той изгледа подозрително мъжа зад бюрото. — Какво, за бога…

— Да, история. Изслушайте ме, става дума за баща ми. Той беше началник на полицията тук, в Ростов.

— Това какво общо има с…

— Още не сте седнали на стола си, господин Пейдж.

Напрегнатият поглед на възрастния мъж го накара да се поколебае.

— След това ще ви заведа при жена ви.

Дан седна нетърпеливо.

— Слушам ви.

— Една нощ някакво ужасено момче се обадило по телефона на моя баща. Казало му, че баща му бие майка му. Когато му съобщило фамилията си, татко не се сетил веднага. Семейството се било преместило тук от Форт Уърт преди няколко месеца. Съпругът бил безработен, а някакъв негов тукашен роднина му намерил препитание в оборите.

Когато не бил на работа, мъжът обичал да ходи в местен бар, да се напива и да се бие. Никой не помнел да е имало по-горещ септември, но въпреки това жена му винаги носела блузи със закопчана якичка и с дълги ръкави. По-късно станало ясно, че така прикривала синините си. Момчето се държало кротко в училище, но постоянно нервничело, сякаш се страхувало да не направи нещо погрешно, за което да го накажат.

Онази нощ, когато то се обадило, уплашено, че баща му ще убие майка му, татко се качил в служебната си кола и отпрашил към дома му. Къщата — занемарена кирпичена постройка с изпопадала от стените мазилка — се намирала близо до загражденията за добитък. Лампите светели. Когато баща ми чул крясъци и плач, потропал по вратата и извикал: „Отворете! Полиция!“. Поне аз така си го представям. Представял съм си го повече пъти, отколкото смея да си призная.

Крясъците спрели. Баща ми потропал отново, а отвътре гръмнала пушка и отнесла половината врата. Отнесла и баща ми. Съмнявам се, че е останал жив достатъчно дълго, за да усети как пада на земята.

Пейдж се наведе напред в стола си.

— Когато минал половин час, без баща ми да докладва по радиостанцията, заместникът му отишъл до къщата и го намерил разпилян по земята. След като повърнал, той успял да се съвземе достатъчно, за да извика линейка. По онова време нямало други местни полицаи. Заместникът нямал друг избор, освен да се обади на Пътната полиция, но оттам му казали, че ще пристигнат на мястото най-рано след половин час, затова той събрал смелост, извадил пистолета си и влязъл в къщата.

Жената лежала на пода на всекидневната с дупка в главата. Всичко било в кръв. Заместникът отишъл в кухнята. Тя била празна. Влязъл в спалнята. Отново никой. Тогава нахълтал в по-малката стая — тази на момчето — и видял, че прозорецът е отворен. Бащата трябва да е чул, че то е прескочило и избягало навън. На следващата сутрин открили, че е подгонил сина си по пътя и го е настигнал в полето. Защо е направил всичко това, как смятате?

Дан си пое бавно дъх.

— Такива мъже обвиняват семействата за нещастията си. Смятат, че те са виновни за всичко и трябва да бъдат наказани.

— Карали сте курсове по психология?

— За да получавам по-голяма заплата.

Костиган се вгледа в някаква точка зад гърба му, сякаш си припомняше нощта, в която бе научил, че баща му е бил застрелян с пушка. После погледът му отново стана съсредоточен.

— Думите ви звучат логично. Но ето и друго обяснение. Някои хора са сбъркани. В природата им е да причиняват болка. А отвътре са толкова черни, че можем да ги опишем с една-единствена дума и тя е „зли“.

— Да, срещал съм такива хора — каза Пейдж. — Прекалено много.

— На следващата сутрин полицаите намерили трупа на момчето сред бурените на стотина метра от къщата. Бащата лежал до него. След като убил сина си, пъхнал дулото на пушката в устата си и натиснал спусъка. Койотите вече били намерили телата.

Дан усети позната горчивина в устата си. Беше си спомнил за блъснатата от пияния шофьор кола, за петте деца и жената, които бяха загинали мигновено. Сети се и за наркодилъра, който беше застрелял приятеля му Боби само преди два дни.

— Съжалявам за баща ви.

— Не минава нито ден, без да се сетя за него. Никога няма да бъда такъв добър полицай. Но той не беше перфектен и станалото онази нощ го доказва. Не е трябвало да го допуска. Каква е най-опасната ситуация, в която може да попадне един полицай?

— Семеен скандал.

— Точно така. Защото тези скандали са емоционални и непредсказуеми. След като е потропал, баща ми е трябвало да се отдръпне от вратата и прозорците. Или още по-добре — да остане в колата си и да използва мегафона, за да нареди на съпруга да излезе навън. Ако мъжът се бе показал от къщата с пушка, баща ми щеше да има шанс да се защити. Не е трябвало да става така. Но той си имаше слабо място. Ненавиждаше малтретирането. — Костиган погледна Пейдж в очите. — Особено малтретирането на жени.

— Добре — рече Дан. — Разбрах какво имате предвид. Но както вече ви казах, ние с жена ми не сме скарани. Това не е семеен скандал.

— Така твърдите вие. Няма да ви оставя насаме с жена ви, докато не се уверя, че не представлявате заплаха за нея.