Дейвид Морел
Призрачни светлини (41)

40.

Застанал до една кола, паркирана край тъмния път, Пейдж гледаше ококорено излязлата от контрол тълпа в района на наблюдателната платформа. Ако беше сам, щеше да изтича и да помогне на полицията, макар да се съмняваше, че и десет пъти повече полицаи са способни да овладеят положението, което наблюдаваше.

В момента обаче го беше грижа единствено за Тори.

— Беше умно от твоя страна да стоиш настрани от навалицата — каза й той.

Обърна се.

Тя не беше до него.

Дан погледна намръщено потъналия в мрак път, после пристъпи към празното място между паркираните коли, но пак не я видя.

— Тори?

Побърза да се върне при сатурна. Жена му не беше вътре. Пейдж огледа далечния край на редицата паркирани коли, който се губеше в тъмнината. Никаква следа от нея.

— Тори!

Не му се вярваше да се е присъединила към пощурялата тълпа, която прекосяваше оградата от бодлива тел, като тъпчеше падналите на земята хора и изчезваше в нощта.

Но ако не беше тръгнала в тази посока, оставаше само една възможност.

Изтрещя гръмотевица.

Дан се обърна и хукна към тъмното пасище. Тори беше права, когато му каза, че наблюдателната платформа е произволно избрано място, от което могат да се видят светлините. Те можеха да бъдат видени и от други точки край пътя, а тази нощ, за негова изненада, той ги различаваше без проблеми. Когато Тори му бе посочила развълнувано тъмния хоризонт, Пейдж ги бе видял веднага.

„Трябва да съм се научил да ги виждам. Така, както се научих да виждам сепиите“.

„Или се заблуждавам?“

Цветните светлини се движеха в далечината. Той не само ги забеляза много по-бързо от предишната нощ, но и ги видя по-ясно. Сякаш някаква мъгла се бе отдръпнала от очите му. Блестяха ярко и се въртяха, далече и същевременно близо. Кожата му настръхна.

— Тори!

Чу се по-силен гръм, бурята се приближаваше бързо.

Дан тръгна към оградата. Благодарение на натрупания като пилот опит знаеше, че ще подобри нощното си зрение, ако се опита да различи обектите в периферията на зрителното си поле. Вместо да се взира в някакъв предмет насред тъмнината, трябваше да се помъчи да го види с крайчеца на окото си, защото клетките, известни още като „пръчици“, които служеха за нощно виждане, се намираха по периметъра на ретината.

Той погледна косо към пасището отвъд оградата. От дясната му страна, там, където се намираше наблюдателната платформа, се разнесоха викове. Сред тревата се движеха подобни на привидения сенки, привлечени от светлините. Чуваха се и стонове.

— По дяволите, казах ти да спреш да ме блъскаш! — извика някой.

Проблесна светкавица и освети борещи се фигури. Един мъж удари друг мъж в стомаха. Когато вторият се приви, първият го събори на земята и започна да го рита в главата. Имаше и други обезумели, биещи се хора, при това бяха толкова много, че Пейдж не би могъл да ги спре.

Настана отново мрак, при това още по-гъст отпреди, защото нощното му зрение беше нарушено. Без да чака очите му да привикнат отново към тъмнината, той сграбчи един дървен стълб и се изкатери по него, като стъпваше по бодливата тел, после скочи на земята от другата страна. Прибраният в кобура пистолет се впи болезнено в плътта му.

— Тори!

Внезапен порив на вятъра изпрати в лицето му облак прах. Той вдигна лявата си ръка, за да предпази очите си, и тръгна през тъмното поле. Под маратонките му скърцаше трева. Върху носа му падна дъждовна капка.

Стъпи върху някакъв камък и едва не падна. Когато установи равновесието си, продължи бързо напред, като се стараеше да върви по права линия към далечните светени. Прахолякът го накара да затвори очи за момент. По челото му паднаха нови дъждовни капки.

Следващият проблясък на светкавица освети бродещи недалече пред него човешки силуети. Щом тълпата бе нахлула в полето, всички се бяха разпръснали, за да избегнат намиращите се зад тях хора, които ги бяха изблъскали през падналата ограда. И сега всички изглеждаха объркани, сякаш внезапно бяха осъзнали къде се намират.

Нов гръм разтърси Дан и го заслепи.

После бурята се разрази с пълна сила и се изсипа пороен дъжд, който го накара да се приведе. Шокиращо студени, дъждовните струи го обгърнаха и скриха разноцветните далечни светлини. Той изгуби ориентация. Не можеше да различи дори светлините на наблюдателната платформа.

— Тори!

Вятърът шибаше лицето му. Мокрите дрехи залепнаха за кожата му и го накараха да се разтрепери от студ. Следващата светкавица падна недалече от него. Той видя назъбените й разклонения и чу трясък. Секундният блясък освети залитаща фигура. После отново настъпи мрак. Пейдж тръгна към мястото, където бе видял фигурата.

Внезапно се блъсна в нея. Веднага разбра, че това е жена му. След десетгодишен брак можеше да разпознае на допир тялото й дори в пълен мрак.

— Слава богу, открих те — каза й той. — Хайде. Трябва да се върнем в колата.

— Не.

Помисли си, че не е чул добре думата заради тътена на гръмотевицата.

— Какво?

— Остави ме!

— Тук не си в безопасност.

Дан сграбчи ръката й, но кожата й беше хлъзгава от дъжда и тя успя да се освободи, като го отблъсна назад.

— Тори! — извика той. — Трябва да се върнем в колата.

В продължение на няколко мъчителни мига не можеше да я види. После проблесна нова светкавица, Пейдж зърна силуета й и хукна след нея.

— Тори, тук могат да те убият!

Сграбчи я за раменете и се опита да я завърти в посоката, от която беше дошъл. Тя го удари с лакът в стомаха и го събори на земята. Ударът беше толкова неочакван, че Дан остана без дъх. Когато се окопити, осъзна, че жена му отново е изчезнала.

Следващия път, когато проблесна светкавица, той видя че тя се е отдалечила много повече, отколкото бе очаквал. Пейдж хукна след нея. Сграбчи я отново изотзад, но този път прикова лактите до тялото й. Сключи ръце около стомаха й и я повдигна с намерението да я пренесе до колата.

Тори го ритна с пети в колената. Болката го накара да я пусне и жена му се завъртя с лице към него.

— Копеле такова, да не си посмял да ме отдалечиш пак от светлините!

— Пак?

— Ако ме беше оставил тук, ако не ме беше сграбчил и наврял в колата…

Дан осъзна зашеметено, че тя го мисли за някой друг.

— Тори, аз не съм баща ти.

— Единственото което искам, е да видя светлините! Кучи син, непрекъснато крещиш на мама! Непрекъснато се опитваш да ме докоснеш!

Пейдж беше шокиран.

— Тори, баща ти умря преди много години! Това съм аз! Твоят съпруг! Аз те обичам!

Нова светкавица освети разкривеното й лице и вдигнатия за удар юмрук. Подгизнал от дъжда, Дан се подготви мълчаливо за това, което предстоеше.

Ударът попадна в устата му. Главата му се отметна назад и той усети вкуса на кръв, но остана неподвижен, като се подготви да понесе следващия удар, който беше неизбежен.

Тя вдигна отново юмрук. После тъмнината я скри от очите му. Когато проблесна нова светкавица, Пейдж видя, че жена му го гледа шокирано.

Раменете й увиснаха. Той осъзна, че част от дъждовните капки, които се стичаха по лицето й, са всъщност сълзи. Устата й се отвори и от нея излезе измъчен вопъл. После го сграбчи и се притисна яростно в него. Ръцете й го стиснаха здраво. Тя облегна глава на гърдите му и зарида неконтролируемо.

— Страх ме е — изстена Тори.

Думите й бяха почти неразбираеми насред рева на вятъра и плющенето на дъжда.

— И аз съм изплашен. Но всичко ще бъде наред — обеща й Дан, като облиза кръвта от подутата си устна. — Готов съм на всичко за теб. Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Не знам какво става с мен.

— И аз не знам какво става с мен — каза той с уста до бузата й. — Но, повярвай ми, скоро ще разберем.

Прегърна я с една ръка и зачака следващата светкавица. Тя разцепи небето толкова близо до тях, че успя да го стресне, но блясъкът й му позволи да се ориентира. Видя неясните очертания на наблюдателната платформа зад гърба им и успя да разпознае слабите светлини на фарове и проблясващи сигнални лампи.

Тори сигурно също ги беше видяла. Когато се чу трясък и отново притъмня, тя пое бавно през пороя. Пейдж я хвана за ръка и тръгна заедно с нея. Ако не паднеше нова светкавица, рискуваха да се въртят в кръг из полето.

Земята се разкаля и маратонките им започнаха да затъват.

— Студено е — промърмори жена му.

— Мисли си за гореща вана — каза й той. — Сухи дрехи. Димящо кафе. Топли завивки в леглото.

— Изгубих се.

— И двамата се изгубихме.

Нова светкавица проряза небето.

— Оградата — посочи Тори.

Маратонките им натежаха от калта. Започнаха да се пързалят и трябваше да се крепят взаимно, за да не паднат.

Когато стигнаха до оградата, Дан изкрещя, за да надвика воя на вятъра:

— Ще раздалеча телта! Опитай се да се провреш през отвора!

Той повдигна с две ръце един от средните редове на телта, а долния ред притисна към земята с калната си маратонка и внезапно го обзе страх, че следващата светкавица ще удари оградата и ще ги изпържи и двамата.

— Минах! — извика Тори.

Пейдж се покатери по дървения стълб и скочи от другата страна, като се подхлъзна в калта и се приземи върху дясното си коляно. Светкавицата, от която се бе страхувал, падна толкова наблизо, че я помириса.

— Добре ли си? — попита го жена му.

— Ще бъда след минута. — Той се изправи на крака. На пътя проблеснаха фарове на автомобил и осветиха паркираните коли и хората, които бързаха към тях, за да се скрият от бурята. Дъждовните струи ги шибаха безмилостно. Някои бяха с разкъсани дрехи и се движеха така, сякаш бяха ранени.

— Сигурен ли си, че си добре? — извика Тори.

— Със сигурност съм по-добре от тях — отговори й Дан. Двамата се втурнаха покрай редицата автомобили и спряха чак когато стигнаха до сатурна.

Когато влязоха вътре, Тори вече беше извадила ключовете от джоба си. Тя запали двигателя и включи парното, но въздушната струя беше студена, затова го изключи.

Дъждът плющеше по предното стъкло и Пейдж започна да трепери.

Зъбите на жена му тракаха. Червената й коса беше прилепнала към главата й. От блузата й капеше вода, калните дрехи бяха залепнали за тялото й.

Зад гърба им проблеснаха още фарове — колите напускаха една след друга паркинга и се отправяха към Ростов. Сатурнът се разтресе от поредната гръмотевица. Тори избърса кръвта от устата му.

— Съжалявам.

Той я докосна по ръката.

— Жената, която ме удари, не беше ти.

— През последните няколко дни имам чувството, че съм друг човек. Вече не се разбирам. Какво става, по дяволите?

— Каквото и да става, се случва и с двама ни. — Дан я прегърна и изпита благодарност, че не го отблъсна. Обичаше я толкова много, че гърлото му се сви. — И заедно ще разберем какво е то.