Дейвид Морел
Призрачни светлини (38)

37.

Ърл Халоуей седеше в ярко осветената зала за наблюдение под сателитните антени на радиообсерваторията. Току-що беше погълнал шест аспирина, което правеше половин флаконче за деня, но главоболието му не преставаше. Стомахът му гореше. Бръмченето от генератора, антените или каквото там го причиняваше, се засили и го накара да заскърца със зъби в опит да се освободи поне малко от напрежението, което чувстваше в ушите си.

Той не беше на смяна, но така или иначе не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да изгледа някой филм на компютъра в стаята си. Беше направил опит да загаси лампите и да полежи в леглото със затворени очи и влажна кърпа на челото. Но главоболието беше прекалено мъчително, за да лежи неподвижно, затова беше дошъл в стаята на охраната с надеждата, че ще забрави временно болката, докато прави нещо полезно.

Вместо това ярките лампи засилиха още повече напрежението в главата му.

— Добре ли си? — попита го един от другите пазачи.

— Че защо да не съм?

— Изглеждаш ужасно.

Халоуей се беше отказал да говори с другите за бръмченето. Изглежда, го чуваше единствено той.

— Всеки ден едно и също. Не откъсваме очи от проклетите монитори. И никога нищо не се случва.

— Така ми харесва — рече друг охранител. — Да не искаш някой да ни нападне за разнообразие? Може би не са те стреляли достатъчно в Ирак.

— Сякаш терористите ги е грижа за някаква си радиообсерватория — обади се пак първият пазач. — Нямам представа какво правим тук, но заплащането е добро.

— Точно така. Заплащането е добро. Така че, Ърл, спри да се оплакваш и си затвори устата.

Функцията за нощно виждане на камерите се беше за действала преди няколко часа. Всичко, което показваха мониторите — радиотелескопите, оградите, рядката трева, праха и сякаш безкрайната пустош, — беше оцветено в зелено. На един от екраните се виждаха три шляещи се койота. От телесната им топлина те светеха в яркозелено. На друг екран от дупка в земята изникна голям северноамерикански заек. Щом подуши койотите, заекът избяга с големи подскоци. И неговото тяло светеше неестествено ярко.

Няколко мига по-късно на трети екран се появиха койотите, които преследваха заека в зелената тъмнина.

— Кой казва, че никога нищо не се случва? — попита първият пазач. — Да се обзаложим кой ще победи?

— Аз залагам на заека — отговори вторият пазач.

— Колко? Опа, твърде късно.

Халоуей изгледа намръщено екрана.

— Човече, даже кръвта изглежда зелена с тези камери за нощно виждане. — Той се изправи и тръгна към вратата, като залиташе леко.

— Отиди да поспиш малко — каза зад гърба му вторият охранител.

— Де да можех. — Ърл излезе от залата и тръгна по голия коридор. Ботушите му вдигаха дразнещо силен шум.

Вратата на зоната „Анализ на данни“ беше затворена. Като се присвиваше от болка, той долепи до нея лявото си ухо.

„Не трябва да си тук — беше му казал изследователят Гордън, когато Халоуей се бе опитал да се сприятели с него. И го беше изгледал навъсено през очилата си. Тази зона е с ограничен достъп. Мястото ти е в залата за наблюдение“.

„Мъчиш се да бъдеш добър с хората, а те започват да те третират като лайно“ — помисли си Ърл.

Той притисна по-силно ухото си към студената метална врата. Но единственото, което чу, бе бръмченето. Този следобед бе направил още един опит да установи какво го причинява. Беше претърсил всички стаи в обсерваторията — тоалетните, спалните помещения, кухнята, столовата, стаята с генератора, залата за фитнес, залата за наблюдение — и нищо, не беше намерил никакъв отговор.

„Но нямах възможност да проверя тази зона — помисли си мрачно Халоуей. — Този кучи син Гордън реши, че не съм достатъчно добър, за да остана по-дълго“.

Бръмченето изпълваше главата му. Главоболието му беше изчезнало само веднъж — снощи, когато бе чул музиката. Прекрасната музика, която го накара да си представи, че танцува с най-красивата жена, която някога е виждал, че вдишва канеления аромат на косата й и пие коктейл от портокалов сок и водка.

Той стисна кръглата дръжка на вратата и я завъртя.

Не се случи нищо. Копелето Гордън беше заключил.

Ърл почука, но не получи отговор.

Почука по-силно.

В далечния край на коридора, където се намираше залата за наблюдение, се показа главата на един от пазачите.

— Какво правиш?

— Какво правя според теб?

— Казаха ни да не ходим там.

— Стори ми се, че чух някой да вика за помощ.

Халоуей заблъска с такава сила по вратата, че чак юмрукът го заболя, но болката не беше нищо в сравнение с тази в главата му.

Внезапно вратата се отвори. Гордън стоеше под ярките лампи на научноизследователската зона и го гледаме втренчено през очилата си с жълто-кафяви рогови рамки. Лицето му беше яркочервено.

— Какво ти става? Спазвай заповедите, които си поучил, по дяволите.

Ърл погледна край него към останалите изследователи. Стояха пред многобройните електронни уреди и всички бяха със слушалки на главите. Подобен комплект слушалки — вероятно тези на Гордън — лежеше на една от масите.

— Слушате музиката, нали? Обаче не ме уведоми.

— Нямаш никаква представа с какво си имаш работа. Остави ни на мира, освен ако не искаш да изгубиш работата си.

Гордън понечи да затвори вратата.

Халоуей я натисна с ръка и го спря.

— Това правите, нали? Слушате музиката.

Изследователят се напъна да затвори вратата.

Ърл я блъсна с рамо и го събори на земята.

— Хей! — извика Гордън.

Халоуей го подмина и се запъти към масата. Другите учени си помислиха, че се е засилил към тях, и се отдръпнаха притеснено. Но той се интересуваше единствено от слушалките. От тях се чуваше приглушено музиката. Прекрасната успокояваща музика.

— Гордън, хванали сте я отново, а ти нищо не ми каза.

— Разбира се, че не сме ти казали. Ти си просто един проклет пазач.

— Опитах се да станем приятели — рече Ърл.

— Моля?

— Очевидно за теб приятелството не означава нищо.

— Какви ги говориш?

На вратата се появи един от охранителите. Държеше карабина Д4.

— Наред ли е всичко?

— Заключете този мъж, докато не пристигне хеликоптер, който да го отведе от тук — каза му Гордън. — Уволнен е.

Халоуей взе слушалките.

Пазачът тръгна към него.

— Чу какво каза, Ърл. Искат да се махнеш от тук.

Халоуей вдигна слушалките към главата си.

Охранителят го сграбчи за лявата предмишница.

— Музиката не ти влиза в работата, Ърл. Не усложнявай нещата. Да вървим.

Халоуей остави слушалките.

Пазачът изглеждаше облекчен.

— Добре. Хайде да оставим тези хора да си вършат работата.

Ърл го удари с юмрук в гърлото.

— Ъххх…

Мъжът изпусна карабината и посегна с две ръце към смачкания си гръклян.

Халоуей вдигна оръжието и изстреля три куршума в лицето на Гордън. Очилата му станаха на сол.

Чу крясъци зад гърба си, обърна се и видя как другите изследователи се блъскат в стремежа си да се скрият.

„Внимавай да не улучиш оборудването“ — каза си той.

Когато в залата нахлу вторият пазач, Ърл го простреля в гърдите.

Паникьосаните учени се втурнаха към вратата. Облекчен, че вече няма опасност да улучи електронните уреди, той ги застреля в гръб.

Вдигна карабината на втория пазач и провери дали пълнителят й е пълен. После излезе в коридора и видя партньора си Тагард, който тичаше към него. Гръмна го право в главата.

Претърси обсерваторията и уби двама работници от поддръжката, които се бяха свили зад кашоните в един склад. Откри и една жена от екипа на учените, която се криеше под леглото си. Застреля и нея.

През цялото време не беше спрял да чува ужасното бръмчене. Върна се в зоната за научноизследователски проучвания, увери се, че първият пазач вече е мъртъв, и си сложи слушалките.

Музиката нахлу в ушите му и главоболието най-сетне изчезна.