Дейвид Морел
Призрачни светлини (27)

26.

След като се бе научил да пилотира, сънищата на Пейдж бяха изпълнени с чувството, че лети във въздуха, осен от леко течение, реейки се над гори и поля. Самолетът бе тих като безмоторен делтапланер.

Той кръжеше.

Преобръщаше се.

Плъзгаше се плавно по гладкия като сатен въздух.

Ала сега сънуваше нещо необичайно… Не летеше над гори и поля, а се намираше в пълна тъмнина, увиснал в празното пространство. Падаше, после се издигаше, понасяше се наляво, спираше, след това политаше надясно, сякаш носен от невидими вълни.

Точно по начина, по който бе видял да се движат светлините.

Когато се събуди, се почувства замаян. Бавно отвори очи и зачака тревожните му спомени да го върнат в реалността. Слънчевата светлина се процеждаше през евтините пердета. Погледна към другото легло и видя, че е празно, със струпани в единия край завивки. Веднага седна, давайки си сметка, че още е с вонящите си на пушек джинси и дънкова риза от предната вечер. Дори не си бе събул маратонките.

Тялото отстрани го болеше по-силно.

— Тори?

Вратата на банята бе отворена. Погледна вътре, но тя не беше там.

Забързано излезе навън и с облекчение видя колата на жена си отпред.

Очите го заболяха от ярката слънчева светлина. Погледна часовника си и с учудване установи, че е почти три и петнадесет следобед. Спомни си, че когато връщаше Тори в мотела, беше малко след един през нощта. „Господи, спал съм повече от дванадесет часа!“

„Тори“.

Вцепенен от болката, той притича в следобедната горещина до рецепцията на мотела. Там зад плота стоеше същият върлинест млад служител.

— Да сте виждали жена ми да излиза?

— Преди половин час тръгна надолу по пътя към „Рид Палъс“. — Той изгледа Пейдж леко укоризнено. — Както ми каза шериф Костиган, аз ви резервирах стая за снощи. Можех да я използвам, когато се случи това нещастие. Много хора пристигат в града.

— Ще ви платя, макар да не съм я използвал. Сега я дайте на някой друг.

— Вече го направих, след като изтече времето за напускане. Настаних в нея един репортер.

— Репортер ли?

— Има цял куп такива.

Администраторът посочи към телевизора до машината за безалкохолни напитки в ъгъла на помещението. На екрана красив мъж в смачкан костюм държеше микрофон и гледаше съсредоточено в камерата. Вратовръзката му бе разхлабена и най-горното копче на ризата му бе разкопчано. Русата му коса бе рошава. Имаше сенки под очите, а лицето му бе изопнато от умора.

Зад мъжа се бе събрала тълпа. Полицаи приканваха хората да стоят зад загражденията. Отвъд множеството полицейски коли се виждаше наблюдателната платформа.

— Отдръпнете се! Това все още е местопрестъпление — предупреди един полицай, говорейки достатъчно високо, че да се чуе по микрофона.

Междувременно телевизионният репортер се обърна към зрителите:

— Както виждате от суматохата, събитията се развиват бързо. Тъй като новинарската емисия „Първи на мястото на събитието“ започна да предава на живо последиците от касапницата рано тази сутрин, очите на цялата нация се насочиха към това тихо тексаско градче. Изглежда, мотивът на стрелеца е било религиозното пристрастие към тайнствените ростовски светлини, които са привлекли жертвите тук предната вечер. Свидетели твърдят, че той е крещял: „Вие сте демонски изчадия. Вървете се обратно в ада!“, преди да обърне автомата си тях.

Странните обстоятелства около неговото буйство подтикнаха много хора да започнат по-рано уикенда си и да дойдат тук, за да задоволят любопитството си към необяснимите светлини, които са провокирали лудостта на убиеца. Тези светлини са виждани на това място от незапомнени времена. Тази вечер по време на специалната ни емисия в 21:00 часа ще направя всичко възможно да ви ги покажа и да ви обясня какво представляват те. Преди това, в емисиите ни в 17:00 и 18:00 часа, ще видите съвместните ни пространни репортажи с Шарън Ривера. Случайният свидетел, който е застрелял убиеца, е жена. Полицията не е разкрила нейната самоличност, но аз ще направя всичко възможно да разбера коя е тя и да бъда първият, който ще разговаря с нея. За вас предаде Брент Лофт. Ще се видим отново в…

— Мамка му — изруга Пейдж.

Той погледна през прозореца. Предишната вечер пътят пред мотела беше почти пуст. Сега по него се нижеше поток от коли, отправили се по посока на наблюдателната платформа.

Даде си сметка, че ключовете от джипа на Тори са още в джоба на джинсите му. Дан изхвърча от рецепцията, качи се в сатурна и изчака пролука в трафика, която му позволи да тръгне в обратната посока — към града. Това платно на пътя бе празно.

Предишната вечер паркингът пред „Риб Палъс“ беше почти пуст, но сега бе претъпкан с автомобили, сред които имаше няколко пикапа. На таблото на много от тях се виждаха талони на агенции за отдаване на коли под наем. Полицейските патрулки се бяха скупчили в единия край.

Пейдж влезе забързано в заведението, където го посрещна шумна глъч. След като разгледа оживените хора по масите и в сепаретата, мярна червената коса на Тори. Тя пиеше кафе на бара. Пред нея имаше празна чиния.

Всички места наоколо бяха заети, ала жена му седеше края на плота, така че можа да отиде и да застане до нея.

Тори погледна към него, но не каза нищо. Не беше сигурен дали тя бе разтревожена заради предишната нощ, или защото отново й досаждаше.

— Добре ли си? — попита я тихо.

— Ключовете за колата ми са в теб.

— Снощи неволно съм ги сложил в джоба на джинсите си. Извинявай. — Той й ги подаде.

— Спеше толкова дълбоко, че не исках да те будя, като бъркам из джобовете ти — каза Тори.

— Всичко щеше да е наред. Нямаше да имам нищо против да ме събудиш. Трябва да…

— Да поговорим… Да, така е. — Тя бръкна в чантата си и сложи пари върху сметката, оставена от сервитьора.

Въздухът бе изпълнен с миризмата на хамбургери и пържени картофки, което му напомни, че за последно е ял по-предната вечер. Ала храната бе последното нещо, което го интересуваше, когато я последва навън.

— Къде е колата ми? — попита Тори, като се озоваха на паркинга.

— Ей там. На втория ред.

Минаха още автомобили по посока на наблюдателната платформа.

Когато жена му седна зад волана, Дан се настани на пасажерската седалка, мислейки, че ще останат на паркинга, докато направи всичко възможно да я накара да му обясни защо го бе напуснала. Тя обаче откри пролука в трафика и се присъедини към колите, отиващи към наблюдателната платформа. Не каза нито дума.

— Моля те — рече той, — помогни ми да разбера.

— Имам рак на гърдата — отговори Тори.

Пейдж внезапно усети студ. Шокиран, той успя само да попита:

— Колко е напреднал?

— Ще ме оперират следващия вторник. В Сан Антонио.

— В Сан Антонио?

— Онколожката ми в Санта Фе назначи операцията. Намерението ми е да остана в дома на майка ми, но не да й го кажа по телефона. Исках да го направя лично.

Дан се почувства зашеметен.

— Защо не ми каза? Откога знаеш?

— Резултатите от биопсията излязоха миналата седмица.

— Направили са ти биопсия? — попита невярващо той. — Нямах представа.

— В кабинета на моята онколожка. Нямаше нужда да ходя в болница — тя ми я направи с подкожна инжекция. Във вторник, когато ти тръгна за летището, лекарката ми се обади да ми каже кога е запланувана операцията.

— И ти просто си опакова багажа и замина? — Пейдж не можеше да се съвземе от своето объркване. — Защо не поговори с мен за това? Знаеш, че ще ти окажа цялата подкрепа, от която се нуждаеш.

Тори караше бавно, задържана от колоната автомобили. След няколко минути отново заговори:

— Лекарката ми смята, че сме открили рака навреме. Мисли, че операцията, съчетана с лъчетерапия, ще се справи с него.

— При сегашните обстоятелства това е най-хубавата новина, която можеш да получиш.

— Не ти казах за рака, защото… — Тори си пое дълбоко дъх. — Защото ми омръзна да се чувствам самотна.

— Самотна? — Дан се усети угнетен. — Не разбирам.

— Живеем в един и същи дом, но не съм сигурна, че живеем заедно. Когато се връщаш от работа и те питам как е минала смяната ти, ти ми изреждаш списък с престъпления, които си разследвал.

— Обикновено така минават смените ми.

— Става дума за начина, по който ми го казваш — студено и безпристрастно, — сякаш това е била смяната на някой друг и ти си отвратен от целия свят.

— Да се справяш с ужасни неща ден след ден оказва такъв ефект.

— Много често след работа ходиш в някой бар да пиеш с други ченгета. С тях говориш ли за престъпленията, които разследваш?

— Това не е като групова терапия или нещо подобно. Просто изпиваме по няколко бири и си разказваме вицове или каквото и да е.

— Напоследък го правиш след всяка смяна. Когато най-сетне се прибереш у дома, хапваме нещо, което съм приготвила в тенджерата под налягане. Иначе яденето ще прегори или ще изстине, защото никога не знам кога точно ще прекрачиш прага. Вместо да разговаряме, вечеряме пред телевизора. Докато ти продължаваш да гледаш, аз си лягам и чета.

— Но ти точно това обичаш да правиш — възрази той. — Ти се наслаждаваш на четенето.

— Не се опитвам да хвърля вината върху теб — каза Тори. — Всеки от нас е такъв, какъвто е. В почивните си дни отиваш на летището. Както ми каза веднъж, хората, които не могат да летят, мислят, че пилотирането на самолет е свързано с усещането за свобода и насладата от гледката. Но ти обичаш да летиш, защото при управлението на самолета се изисква да следиш толкова много неща, че не можеш да мислиш за нищо друго. Докато контролираш машината, не можеш да позволиш на емоциите от работата ти да те разсейват. Това е твоята защита от света.

Когато научих, че имам рак, си представих сдържаното изражение на лицето ти, като ти го съобщя, същото, което придобиваш винаги, когато те връхлитат чувства, които искаш да прогониш. Реших, че не мога да продължа по този начин. Щом имах заболяване, което можеше да ме убие, не исках повече да бъда самотна. Отиването на летището е твоето спасение. Във вторник сутринта, след като лекарката ми се обади, реших да се спася по друг начин.

В колата настъпи тишина.

Изпитвайки нужда да се разсее, Пейдж погледна към небето, където от изток прииждаха облаци. После насочи поглед надясно. Отвъд оградата от бодлива тел видя рутени ръждясали хангари, останали от временното военно летище, което било закрито в края на Втората световна война. Край оградата бяха паркирани коли. Отпред колоната продължаваше, но някои от автомобилите завиваха в отсрещното платно и спираха от другата страна на пътя. Един поглед в страничното огледало му разкри върволица от автомобили зад сатурна, някои от които отбиваха от шосето и паркираха, където намерят място. Тори наруши тишината.

— Ето защо се вкопчих в спомена за светлините. Докато седях в онова кафене извън Ел Пасо и видях Ростов на картата, отново ме обзе въодушевлението да ги видя. Преди да се усетя, вече изгарях от нетърпение да дойда тук и пак да ги зърна. Отдавна не бях изпитвала такова вълнение.

— Имам чувството, че сравняваш поведението ми с начина, по който се е държал баща ти онази вечер.

— Съвсем не. Ти си мил и свестен човек. Баща ми беше нетърпелив и груб. Нямаш нищо общо с него. Обаче имам нужда от някой, който мисли позитивно.

Дан си помисли за петте деца и жената, които бяха загинали от челния удар при катастрофата. Помисли си за шофьора на цистерната с бензин, който бе изгорял в нея, както и за своя приятел, който бе застрелян от мъжа, блъснал се в цистерната.

Не можеше да прогони от съзнанието си всички онези хора, които бяха застреляни предишната вечер.

А сега Тори имаше рак.

— Да мисля позитивно? — Той поклати глава. — Не съм сигурен, че знам как се прави това. Но аз също видях светлините. Това сигурно има някакво значение.

Жена му не отговори.

— Ще ги гледаме заедно — каза Пейдж с надежда. — Ще се науча от теб.

Чу далечното бръмчене на хеликоптери. Отпред три от тях кръжаха на безопасно разстояние един от друг. Отстрани и на трите бяха изписани с големи букви имената на телевизионните канали, на които принадлежаха. Камерите на носа им бяха насочени към колоната от автомобили.

Близо до наблюдателната платформа пред загражденията и полицаите, които ги охраняваха, се беше събрала тълпа. Някой продаваше храна от камион, на който пишеше „Най-добрите тако^[1] в Тексас“. Репортери стояха пред камерите си край новинарски бусове със сателитни антени на покривите. Дан позна репортера, когото бе видял по телевизията в канцеларията на мотела онзи със смачкания костюм.

— Тори, не спирай — предупреди я той. — Телевизионните журналисти знаят, че убиецът е застрелян от жена. Рано или късно ще открият, че си била ти. Никога няма да те оставят на мира.

Но тя сякаш не го чу. Просто гледаше втренчено към полето, където бе видяла светлините.

— Те го разрушават — каза Тори.