Дейвид Морел
Призрачни светлини (61)

60.

Локхарт лежеше на земята и говореше по радиостанцията.

— Самолетът излита. Има много прахоляк, но виждам, че охранителят все още тича и стреля.

— Застреляй кучия син! — нареди гласът на Рейли.

— Той е извън обсега ми, сър.

— Приближи се.

— Слушам, сър. — Сержантът огледа небето. — Изглежда, самолетът се измъкна.

— До утре няма да има начин да скрием това. Ако не бях поставил под възбрана това място, досега тук щеше да е пълно с полицейски коли. Не искам никой да се досети за какво служи в действителност това съоръжение. След като се погрижиш за пазача, унищожи цялото оборудване в обсерваторията. Направи така, че да изглежда, че той го е извършил.

— Слушам, сър.

Все така легнал, Локхарт наблюдаваше охранителя, който продължаваше да стреля към потеглящия самолет — не спря да натиска спусъка дори и когато му свършиха патроните. Щом лъчите на залязващото слънце оцветиха прахоляка в аленочервено, пазачът погледна към небето, после се обърна и закрачи ядосано към първата от трите огради.

Сержантът се намираше вдясно от охранителя, на стотина метра зад него. Куршумите на Д4 можеха да стигнат дотам, но Локхарт не можеше да е сигурен къде точно ще попаднат. За да спре пазача, а не само да го подплаши, трябваше да отиде по-близо.

Доволен, че се намира извън полезрението на мъжа, той се изправи, мушна радиостанцията в брезентовата войнишка торба, която висеше на рамото му, взе своята Д4 и се затича. Когато охранителят мина край горящия бус и наближи обсерваторията, Локхарт ускори крачка. Торбата се удряше в бедрото му. Каменистата земя скърцаше под дебелите подметки на обувките му, но вятърът духаше в неговата посока, така че слабият шум нямаше да бъде чут.

Не можеше да позволи на мъжа да стигне до вратата на бетонната постройка. Сержантът закрачи по-отривисто през сухата трева, без да обръща внимание на потта, която капеше от лицето му.

Охранителят стигна до първата порта.

Локхарт ускори крачка, за да приближи повече.

Пазачът стигна до втората порта.

Сержантът бе видял затруднението на охранителя, когато се бе опитал да стреля през трите огради. Като продължаваше да върви бързо напред, той същевременно взе да завива към пътя.

„Ще трябва да стрелям през отворените порти“ — помисли си.

От сто метра.

Внезапно пазачът спря.

„Дали ме е чул?“ — разтревожи се Локхарт.

Охранителят се обърна, но вместо да погледне в неговата посока, тръгна обратно и посегна към първата отворена порта. Като започна да я затваря, застина при вида на тичащия към пътя мъж.

Сержантът спря, вдигна карабината си, помъчи се да успокои дишането си и се прицели. Ръцете му трепереха от усилието. Годините на военно обучение му помогнаха да стегне мускулите си и да овладее потрепването на цевта.

Пазачът също вдигна своето оръжие и се опита да стреля пръв, но нищо не се случи — беше изгърмял всичките си патрони, стреляйки по самолета. Той се обърна и затича към средната порта.

Локхарт натисна спусъка. Селекторният ключ на карабината му беше настроен на три последователни изстрела. Първият залп пропусна целта. Той пое дълбоко дъх, задържа го и отново стреля.

Охранителят залитна, но продължи да тича. Той мина през втората порта и се насочи към последната, като всяка от отчаяните му крачки го отдалечаваше все повече, правейки го по-трудна мишена.

Сержантът изстреля още един залп и мъжът сякаш пак залитна. Обаче мина край камиона и се скри в тъмнината отвъд отворената врата на сградата.

Като изпсува, Локхарт стреля в отвора на вратата. Патроните му свършиха, така че изхвърли празния пълнител, извади нов от войнишката си торба, постави го, освободи затвора и пак стреля през отворената врата!

Тогава осъзна, че е на открито и е невероятно лесна мишена сега, когато пазачът бе имал възможност да презареди оръжието си. Той се втурна вляво от пътя, спря се на мястото, където трите реда огради осигуряваха известно прикритие, и се просна на земята, ставайки по-трудна за уцелване мишена.

За съжаление, докато оградите му осигуряваха някаква защита от куршумите, те също така предпазваха и охранителя.

Сержантът се взираше в отворената врата.

„Уцелих го два пъти. Почти съм сигурен в това. Той вероятно ще умре от загуба на кръв“.

Празното пространство го дразнеше.

„Разбира се. Просто е въпрос на време. Ще изчакам малко и ще го оставя да му изтече кръвта. След това няма да има проблем да вляза вътре. Точно така. Няма да има никакъв проблем“.

Внезапно вратата се затръшна.

Сержантът не откъсваше поглед от нея на слабата светлина. Той предпазливо се изправи, отиде до пътя и мина през трите отворени порти. Затърси следи от кръв по земята, но не видя такива.

„В крайна сметка не съм го уцелил. Той просто се е спънал“.

Държейки карабината си готова за стрелба, Локхарт приближи затворената врата. Тя беше от здрав метал. Предния ден, когато бе пристигнал с полковник Рейли и екипа, бе забелязал колко е дебела. Не се съмняваше, че се заключва автоматично, както и че цялата бетонна постройка е облицована с подобен здрав метал. Електронната ключалка до вратата изискваше специален код за отварянето й. Нямаше значение дали полковникът знаеше числата, използвани предишния ден, защото пазачът сигурно ги бе сменил.

„Дори и да имах гранати, нямаше да мога да мина през тази врата“ — каза си сержантът.

Отново огледа земята, но не забеляза следи от кръв.

Тръгна към камиона и подуши миризмата на труповете, преди да ги види.

Като отдушник на разочарованието си, стреля в наблюдателната камера над вратата и в тази, която бе поставена на единия стълб на оградата. Имаше още цял куп за унищожаване и Локхарт го направи, пръсвайки ги на парчета една след друга. Сега охранителят нямаше да вижда какво прави той, но трошенето не свърши никаква работа, защото сержантът не можеше да проникне вътре.

„Полковникът няма да е никак доволен“.

Локхарт изчака няколко секунди, преди да бръкне в раницата си за портативната радиостанция.