Дейвид Морел
Призрачни светлини (57)

56.

Във влажния комплекс под изоставената въздушна база полковник Уорън Рейли си спомни, че е виждал снимки на елегантен млад мъж в униформа, стоящ до енергична на вид жена, и самолет на заден план. Спомни си също, че е чувал за ростовските светлини и тайнственото изчезване на прадядо му.

Прабабата на Рейли бе отгледала сина си сама, показвайки още веднъж силата, която бе привлякла съпруга й. Единственият признак на емоции се проявявал всяка вечер. Докато родителите й се грижели за бебето, тя отивала до мястото, където бил изчезнал мъжът й. Гледала светлините и го чакала да се върне.

Нощ след нощ, през зимата и пролетта, Дани Мари се взирала в тях.

Необяснимо защо лицето й станало червено и подпухнало. Покрило се с мехури. Една вечер, когато започнали да капят цели кичури от косата й, тя най-сетне направила нещо, което никога не си била представяла, че може да направи, — взела сина си, напуснала някога спокойната област, където била израснала, и наела апартамент в шумния и плашещ я Ел Пасо. Там станала шивачка и работела вкъщи, грижейки се за детето си.

От Ел Пасо отишла в Денвър, после в Чикаго и накрая в Бостън, докато се опитвала да се отдалечи колкото се може повече от светлините. Въпреки че годините минавали, тя не се омъжила повторно.

Умряла от рак на кожата.

Един глас прекъсна мислите на Уорън.

— Сър… Форт… търсят…

Той вдигна поглед от бюрото си. Тапите за уши заглушаваха звуците.

— Бихте ли повторили, лейтенант?

— От Форт Мийд ви търсят по телефона. Декодиращо устройство 2.

Когато Рейли посегна към телефона, лейтенантът продължи:

— И макар че още не е паднала нощта, получаваме изключително силни сигнали.

Полковникът кимна. Този път той не пое риска да извади едната тапа, когато натисна бутона на телефона си и включи декодиращото устройство.

— Полковник Рейли слуша.

— Обажда се Бордън — каза глух женски глас. Тя беше директор на екипа, разработващ оръжия в щабквартирата на Рейли близо до приличната на крепост Агенция за национална сигурност в Мериленд. — Получаваме необичайно силни сигнали от обсерваторията.

— Да, един от моите хора тук току-що ми каза, че ние също получаваме такива.

Гласът на Бордън продължи:

— Прегледах параметрите на данните от предишните варианти на това изследване. Както знаем, схемата е циклична. Понякога е почти невъзможно да се уловят сигналите. Друг път те са ясно изразени. Ала досега най-високите и най-ниските тонове са били в един и същи диапазон. Това са най-високите показатели, които сме виждали… В това число и по време на случилото се през 1945 година на мястото, където сте сега. Причината да се свържа с вас не е само за да докладвам. Моля ви да преразгледате вашата стратегия. — Тя замълча. — Полковник, сигурен ли сте, че искате да останете на местонахождението си?

Въпросът й се стори трогателен на Уорън. Една от многото му тайни бе, че той и Бордън се срещаха всеки месец в една хотелска стая в Балтимор, където се преструваха, че чувствата им не са свързани с кариерата им. Въпросът й не беше само за предпазване на програмата. Той подсказваше, че тя наистина е загрижена за неговата безопасност.

— Чувате ли ме, полковник? — попита Бордън.

— Да — отвърна най-накрая той. — Чувам ви. Благодаря ви за информацията, но ще остана. След всичките тези години нали точно тук бе стартирана програмата! Без екип на обекта никога няма да узнаем истината. Не мога да си тръгна.

Макар че началото на програмата не бе поставено точно на това място. Неговият живот бе започнал тук, откакто за първи път бе чул за светлините, когато бе малко момче.